Графиня просякиня

Майчина любов и женска гордост

Ирма се огледа наоколо и забеляза, че плаващият мост беше спрял. Затича се към края му пред догонващия я Норт.

— Ако направиш още една крачка, ще се хвърля във водата — извика тя.

Норт се спря. Лицето на Ирма, осветено от слабата светлина на звездите, имаше приказно изражение — излъчваше сила, готова да се противопостави и на смъртта. Той разбра, че със заплахи няма да постигне нищо.

— Не ставай дете, Ирма. Защо искаш да загинеш толкова млада и хубава? Аз имам достатъчно богатство, за да те обградя с лукс и великолепие, които ще подхождат на теб и на твоя произход. Всичко най-хубаво на този свят ще сложа пред краката ти. Ще властваш над мен и над всички, които ще те обкръжават. Дори да ме търсят, ще бъде напразно. Там, в Англия, ще бъдем щастливи!

— Нито дума повече! — прекъсна го Ирма. — Не само всичките съкровища, но даже и царска корона не бих приела от опетнените ти с кръв ръце. Аз мога да ти простя, но да забравя — никога! Затова е по-добре да ме оставиш да си отида с добро.

Ирма стоеше пред него горда и недостижима.

„Дали няма средство, с което да съкруша тази гордост?“ — помисли Норт и добави гласно:

— Е, добре. Едно нещо обаче забравяш: ти не си само жена, но и майка!

Норт забеляза, че тя трепна при тези думи. Дяволски пламък блесна в очите му.

— Виждаш ли онази скала там? Виждаш ли как заплашително се издига? Сега ще подкарам параходчето с най-голяма скорост право към скалата… Щом не искаш да живееш с мен, поне ще те принудя да умреш с мен. Нищо по-лесно от това… Детето обаче ще остане само на света… А ти знаеш каква може да бъде участта на едно сираче без майка и баща: приют за бедни, а после слугиня в някое семейство, глад, студ… След всичко това престъплението не е далече. Виждаш ли какво чака твоята обична Лидия?

— Спри, не бъди толкова жесток! — извика отчаяно Ирма.

— Не ти ли стига това, което направи с мен, че искаш да унищожиш и единственото си дете!

— Ти искаш това, не аз. Ти го убиваш заради проклетата си гордост.

— Смили се над детето ми! — проплака тя.

— Милост, съжаление! — саркастично продължи Норт. — А ти имаш ли милост към мен? Кажи само, че ще бъдеш моя, и всичко ще бъде забравено. Аз сам ще ти донеса детето даже ако трябва да го изтръгна от бездните на ада… Говори, искаш ли да бъдеш отново моя?

В душата на Ирма се водеше страшна борба между майчината любов и женската гордост. След известно колебание устните й с мъка произнесоха:

— Бог да се смили над мен… не мога!

— Не можеш, защото принадлежиш на друг! — извика яростно Норт.

— Не принадлежа никому, но не мога да нося заедно с теб престъпленията ти.

Норт се изсмя.

— Тогава ще умрем заедно! Но все още имаш време да помислиш за детето си…

Той се плъзна като сянка в машинното отделение и след малко гъсти кълба дим и искри заизлизаха от комина и параходчето бавно потегли. Ирма коленичи. Едва сега майчината любов се пробуди в нея с всичката си сила. Тя видя пред себе си детето, простиращо ръце към нея, викащо я с разплакани очи. Ирма изпита нечовешко страдание… Параходчето пътуваше към смъртта. Дали Норт ще изпълни заканата си?… Дали не искаше само да я заплаши, за да сломи гордостта й?… Хиляди мисли, съмнения и противоречия разкъсваха Ирма. Под нея бучеше водата, мрачните брегове като призраци се изнизваха пред очите й… Имаше чувството, че е едно човешко същество, което бавно изгасва. Спомени от миналото изплуваха в съзнанието й. За секунди преживя отново целия си живот. Един спомен постоянно изблъскваше останалите — споменът за нощта срещу Коледа. Нощта, в която тя след обяснението с баща си, с детето си на ръце напусна като просякиня замъка на родителите си… Бащиното проклятие сега се сбъдваше… Но какво ужасно престъпление беше извършила тя? Само беше последвала влечението на сърцето си. Не, тя не беше виновна! Непоколебимата гордост на баща й я докара дотук.

Хладен вятър полъхна над водата. Студени тръпки пронизаха тази самотна, изоставена от всички жена. Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Ирма сякаш изплакваше всичката мъка, събирана през годините в сърцето й.

— Майко, мила майко — мълвяха устните й, — аз съм жестоко наказана… Твоята дъщеря избра този трънлив път и вече е в края му… Смъртта витае пред очите ми… Прости ми, майко… защото аз съм една бедна, изоставена жена!

В далечината се очертаваше скалата. В очите на Ирма тя олицетворяваше един непознат свят, който смъртните не познават, освен в предчувствията си. Дали този свят е от светлина или от вечен мрак?…

— Ирма!

Тя трепна. Този глас я изтръгна от виденията й и я върна към действителността. Пред нея стоеше Норт. Беше сменил облеклото си и тя видя отново надменния и красив мъж.

— Няма от какво да се страхуваш, ако се върнеш при мен. В противен случай ще умреш заедно с мен. Решението ми е окончателно, остават ти още няколко минути да размислиш… Чакам да изречеш тази малка дума, която ще определи нашата съдба!

Последните думи той изрече гордо и заканително. Настана мъчителна пауза. Само бученето на вълните и глухото тракане на парната машина нарушаваха нощната тишина.

— Значи не искаш!… Добре. Не искам да продължавам повече твоите и моите страдания…

Ирма мълчеше.

Тогава Норт извади от джоба си револвер, зареди го и се прицели в нея.

— Сбогом, Ирма! Бог да пази детето ни!

Разнесе се силен гръм и Ирма падна на палубата със сърцераздирателен вик.

Изстрелът и викът на жената отекнаха в гората, където се намираха Роджър и спътниците му. Те ги чуха и забързаха към реката. Но там не видяха нищо друго, освен параходчето, което плаваше право към скалата, в която неминуемо щеше да се разбие.