Графиня просякиня

В плен на разбойниците

Юнона не беше се излъгала. Гората действително свърши. Бреговете станаха по-ниски и негърката намери удобно място, където можеха да спрат. Ирма беше радостна, когато кракът й отново стъпи на твърда земя. Страхотиите на водното пътешествие я бяха изморили. Юнона огледа околността. Никъде не се виждаше човешко жилище.

— Отишли сме доста на юг. Но все пак не вярвам да сме много далеч от Кингстър. Аз съм ходила веднъж там. Вярвам, че ще намерим добри хора, които ще ни помогнат! Напълно съм уверена, че по тази река ще стигнем скоро Кингстър. Може и още довечера да сме там. А сега да посъберем сили, защото ни предстои още доста път!

Юнона се залови за работа, защото нямаше време за губене. Ирма полегна на кожата и затвори очи. Изведнъж един груб глас сепна двете жени.

— Хей, проклета негърко, какво правиш там?

Двете жени се обърнаха в посоката, откъдето долетя гласът, и видяха двама мъже на коне. Лицата им бяха обгорели от слънцето. Облеклото им не вдъхна доверие на Юнона.

— Не можеш ли да говориш? — извика по-старият от конниците. — Отвори си по-скоро устата и кажи как сте пристигнали тук с тази дама?

— Изгубихме се в гората — отговори с треперещ глас Ирма. — Моята прислужница направи сал, с който се спуснахме по течението, и така успяхме да се доберем до този бряг.

— Не се бойте, мисис! — обади се конникът. — Ние не сме човекоядци, само искаме да вкараме малко ум в главата на тази проклета негърка, за да се научи да отговаря, когато я питат.

В миг конникът се повдигна от седлото и ласото му полетя във въздуха. Юнона беше предвидила опасността, която я застрашаваше. Тя легна на земята и примката премина над нея, без да я закачи. Конникът зафуча от яд. Той взе карабината си и се прицели, но преди да гръмне, Ирма застана пред Юнона.

— Ако сте решили да убивате, по-добре убийте и двете ни! — каза тя твърдо.

Вторият конник се приближи до другаря си и му прошепна нещо на ухото.

— Добре, така да бъде — съгласи се първият, като помисли една минута. — Хайде с нас в лагера!

Ирма предчувстваше новите неприятности, с които имаше да се справят тя и нейната вярна прислужница.

— Към лагера! Ще предоставим всичко в ръцете на нашия капитан. Той ще се върне утре сутринта.

Молбите не помогнаха. Двамата мъже бяха толкова непреклонни, че по-скоро би се умилостивила скалата. Юнона вдигна с горчива въздишка кожата на ягуара и се приготви да следва конниците. Господарката й тръгна след нея. Когато поеха по пътеката, тя тихо й пошепна:

— Боя се, че попаднахме в ръцете на разбойници!…

Не бяха вървели дълго, когато се озоваха посред малка котловина, заобиколена от всички страни с голи, скалисти бърда. Разбойниците бяха около петдесет човека. Конете им пасяха малко по-настрани от техния стан. Те веднага заобиколиха жените и не закъсняха да изкажат възхищението си от Ирма и отвращението си от Юнона. По това двете жени разбраха, че не ги очаква нищо хубаво.

Един от разбойниците, по-нахален от останалите, цинично подметна:

— Капитанът ще се зарадва много, когато види хубавата ни гостенка, в това не се съмнявам! Но не мога да разбера защо ще търпим до неговото завръщане тази смърдяща негърка. Вие знаете, че той ненавижда негрите. Затова предлагам да я обесим още сега. Ето там има един приличен клон за тази дъщеря на Африка!

Жадните за кървави зрелища разбойници се спуснаха от всички страни към Юнона, но Ирма толкова самопожертвувателно се застъпи за нея, че и най-свирепите от тях се разколебаха.

— Назад! Аз замествам капитана. Той лично ще реши съдбата на негърката. Вържете я, защото й нямам доверие. И още нещо — никой да не закача бялата жена. Ако тя е някаква шпионка, изпратена от полицията, толкова по-зле за нея…

Ирма не искаше да се раздели с преданата Юнона, но разбойниците останаха безчувствени към молбите й. Те вързаха негърката, а Ирма отведоха в една колиба.

Вечерта настъпи. Двете жени оплакваха съдбата си. Разбойниците пък бяха много весели и се отдадоха на пиршество и игра на карти. Ирма чу нещо, от което кръвта замръзна в жилите й. Някой се провикна:

— Момчета, да пием за здравето на новата капитанша. Нека се надяваме, че тук пак ще стане весело като преди. Защото откакто избяга Роза, животът ни стана много тъжен. Капитанът е зъл и мрачен като самия ад и не прощава и най-малките прегрешения.

Дружно одобрение посрещна думите му. След това пожеланията гръмнаха в хор:

— За здравето на новата капитанша, която ще донесе радост на нашия капитан!…

Така настъпи нощта. Гласовете постепенно затихнаха. Разбойниците изпиха порядъчно количество вино и потънаха в тежък сън. Юнона обаче бдеше и кроеше план за бягство. Салът им беше отнесен от течението. Това тя помнеше, защото видя много добре как разбойниците, които ги плениха, го отблъснаха от брега. Имаше само една възможност: с коне.

Юнона напрегна всичките си сили, но здравите въжета не се поддадоха. Тогава тя се претърколи и стигна до един камък с остри ръбове. Започна да трие с тихи движения връзките на краката си. Често спираше, обляна от пот, но надеждата, че може да спаси себе си и господарката си от горчивата участ, й даваше нови сили. Най-после въжетата се разхлабиха. С едно движение Юнона ги свлече от краката си. Оставаха ръцете. Нямаше време за губене и тя с радост си спомни, че Ирма има джобно ножче. Тя допълзя до колибата, в която беше Ирма. Мина отзад и тихичко извика:

— Мисис, аз съм. Дълбай стената, за да стигнеш до мен!

Ирма не чака да я подканят втори път. Залови се за работа и скоро отвори малка дупка, колкото Юнона да провре ръцете си.

— Ръцете ми са вързани. Вземи ножчето си и разрежи въжетата!

Ирма се подчини. След малко пъргавите ръце на негърката разшириха отвора и Ирма излезе навън.

— Може ли мисис да язди? — попита Юнона тихо.

— Разбира се, добра ми Юнона — отговори Ирма. — Защо питаш?

— Защото ни предстои дълго и пълно с опасности пътешествие на коне.

— Готова съм на всичко, само да се избавим от тези хора. Това, което ни очаква при тях, е по-лошо и от смъртта!

Юнона внимателно разгледа въжето, което лежеше в краката й. Съобрази, че то може да й послужи. Нави го около лявата си ръка, докато в дясната държеше вече готовата примка. После се отправи към мястото, където стояха конете. Очите на негърката, свикнали с нощния мрак, откриха веднага пазача, който седеше на една малка могилка, загледан в далечината… Той нямаше време да извика. Примката се уви около врата му и той грохна безчувствен на земята.

Юнона се затича към него и омота здраво въжето около тялото му, за да не може да мърда, след това натика стиска трева в устата му. Тя намери едно седло за господарката си. Това не беше мъчно, защото разбойниците, приспани от алкохола, нямаха намерение да се събуждат скоро. След кратко търсене тя намери това, което й трябваше — едно мексиканско седло, което най-много подхождаше за жена. Можеше да се поздрави с още един успех. Близо до седлата намери и пушка с два патрондаша. Към себе си тя прояви по-малки грижи. Една ягуарова кожа беше достатъчна да замести и най-удобното седло. Сега Юнона се затича към колибата, където беше оставила Ирма, и двете жени, без да губят време, се отправиха тичешком към конете. Избраха най-хубавите между тях.

Беше любопитно да се видят тези ездачки. Едната — нежна жена, облечена в пепелява рокля, яхнала черен ат, и до нея — полугола негърка, седнала върху бялата кобила като статуя от черен мрамор. Те бяха решили в никакъв случай да не попадат в ръцете на разбойниците. След като сложи един патрон в пушката, Юнона спря конете и внимателно огледа околността.

— Каква проклета мъгла! Трябва да се върнем и да заобиколим лагера. Отишли сме на юг вместо на север.

Юнона имаше право. Трябваше да минат на другата страна, ако искаха да стигнат до Кингстър. Изминаха мълчешком известно разстояние, после отново спряха и огледаха местността, в която се намираха. Усмивка заигра по устните на негърката.

— Така, сега се намираме на север. Ето реката. Тук е мястото, където беше спрял нашият сал, а там е входът към долината на разбойниците.

Тя не довърши, защото в тази минута над главите им заканително изсвири куршум. Последваха го яростни викове. Нямаше никакво съмнение: бягството им беше открито.

— Сега пълен галоп, мисис! — извика негърката. — Те ни преследват.

Но не бяха изминали и хиляда разкрача, когато дивите викове, които гръмнаха зад тях, им известиха приближаването на преследвачите. Юнона постепенно се отдалечи от брега и се насочи към полето. Ирма я следваше неотклонно. Инстинктът на негърката беше истинско щастие за двете, защото на това място реката правеше голям завой, когато достигнаха полето, мъглата се вдигна, така че те можеха да виждат групата, която ги преследваше. Старият разбойник, който беше се намесил в решителния момент при пристигането на жените в лагера, яздеше начело. Юнона, която не забравяше да се обръща от време на време, за да следи действията на разбойниците, забеляза, че той вдигна пушката си и се прицели. Тя бързо приближи коня си до коня на Ирма, за да я предпази от смъртоносния куршум. Чу се изстрел и Юнона трепна леко.

— Улучи ли те, Юнона? — разтревожи се Ирма.

— Одраска ми само рамото — отвърна негърката с ледено безразличие. След това тя се прицели и гръмна. Старият разбойник се смъкна от седлото си. Конят, останал без ездач, хукна като вятър из полето.

— Ти го уби, Юнона! — ужаси се Ирма.

— По-добре, отколкото той да убие нас.

Лудата гонитба продължи цели часове, без изгледи за успех на едната или другата страна. Юнона спря и се обърна. Преследвачите бяха останали далече зад тях.

— Спряха се — отдъхна си тя. — По този начин оставят конете да си починат, за да ни настигнат по-лесно. И ние ще направим същото!

Двете жени слязоха от конете. Юнона ги остави да пасат и избърса с трева потта им. Ирма не преставаше да се учудва на нейната разсъдливост и съобразителност.

След половин час гонитбата започна отново.

— Скоро ще се смеем, мисис, защото ще надхитрим разбойниците. Гледай, искат да ни пресекат пътя!

Юнона възви наляво и хвана една верига от няколко хълма. Когато стигнаха до последния от тях, те се отправиха към реката. Ирма не можа да се сдържи да не извика от изненада. Разбойниците бяха тръгнали в противоположна посока. След половин час преследвачите им вече се виждаха като черни точки.

— Има ли още много, докато стигнем до някое селище, Юнона? — попита Ирма.

— Това ще проличи от поведението на разбойниците — отговори негърката. — Когато започнат да ни гонят лудо, без да жалят конете си, ще е ясно, че не могат да ни стигнат. Нашите коне са по-бързи.

Ездачките не чувстваха глад, но жаждата ги измъчваше чувствително. Юнона разбра, че господарката й страда, и започна да се оглежда на всички страни. Изведнъж тя извика радостно:

— Там има вода!

Ирма погледна в указаната посока, но не видя нищо друго, освен няколко валчести предмети по земята. Юнона възви коня си, скочи пъргаво долу, грабна няколко от тях и пак се метна на седлото си от ягуарова кожа. Чак сега Ирма забеляза, че това бяха кактуси. Негърката ги почисти от бодлите и се обърна към господарката си:

— Мисис трябва да направи само една малка дупка и да смуче. Средата съдържа чудно вкусен сок, който напълно утолява жаждата.

Ирма изпълни указанията на негърката и скоро се почувства ободрена и освежена от този безценен дар на природата.

Вятърът духаше с голяма сила над безпределната степ право в лицето на двете ездачки. Лудата гонитба продължаваше. Високата трева лягаше на земята, повалена от въздушното течение, така че разбойниците не ги изпускаха от очи.

— Не могат да ни стигнат! — извика Юнона тържествуваща. — Нашите коне летят като светкавици. Погледни само, мисис, преследвачите ни остават все по-назад и по-назад.

Ирма, с пламнали страни, се държеше здраво за седлото. От време на време тя милваше коня си по врата, за да го ободри. Умното животно й отговаряше с радостно цвилене.

— Внимание! — извика неочаквано Юнона. — Тук има много дупки на полски кучета.

Наистина тук-там се издигаха малки къртичини, които всъщност бяха жилищата на тези ненаситни полски гризачи. Жените оставиха конете да вървят по-бавно, защото, ако някой от тях паднеше, те самите биха си изпатили зле.

Разбойниците нададоха радостни викове. Те помислиха, че конете на жените са се изморили. Но радостта им скоро се смени с проклятия, когато стигнаха препятствието. Конете им започнаха да падат един след друг и да хвърлят ездачите си на земята.

Местността ставаше все по-неприветлива и пълна с опасни изненади. Между жилищата на полските кучета започнаха да се срещат купчини камъни, които още повече затрудняваха ездата на преследвачите. При това двете жени имаха голяма преднина пред тях.

Изведнъж Ирма наддаде ужасен писък. Конят й беше стъпил върху една къртичина и тя с голямо усилие се задържа да не падне. Юнона веднага скочи от коня си и изтича при господарката си.

— Зле ли се нарани конят? — попита тя загрижено.

— Не зная — отговори Ирма.

Двете прегледаха изплашеното животно. Беше си навехнало крака и не можеше да върви по-нататък. Жените видяха с ужас, че преследвачите им ги наближават. Нямаше никакво съмнение, че след няколко минути щяха да ги настигнат.

— Изгубена съм, Юнона! — извика Ирма. Негърката стоеше до ранения кон и по напрегнатото изражение на лицето й се виждаше, че търси изход от ужасното положение. В един миг тя сне седлото и го метна на своя кон.

— Какво искаш да направиш? — попита Ирма с безпокойство.

— Мисис трябва да възседне моя кон — каза Юнона просто.

— Ами ти?

— За живота на Юнона няма страшно. Достатъчно е мисис да се спаси! — отговори негърката и в очите й блеснаха сълзи. — Юнона е хитра, знае как да се спаси.

— Тук, в откритото поле ли? Не, вярна моя, където останеш ти, там ще дочакам и аз злата си съдба.

Времето летеше невероятно бързо. Виковете на разбойниците се чуваха все по-ясно.

— Юнона, мила! Убий ме, за да не попадна в ръцете на тези зверове!

Юнона загледа с учудване, примесено с възторг, молещата се жена, която продължи:

— Нима мислиш, че се страхувам от смъртта? Един куршум, изпратен от вярната ти ръка, ще ме избави завинаги от всички страдания!

В душата на Юнона се разигра ужасна борба. Най-после тя каза мрачно:

— По-напред мисис, след това Юнона!

И насочи цевта на пушката към гърдите на Ирма. Мъченицата не издаваше никакъв звук. Само устните й шепнеха някаква молитва. Изведнъж Юнона нададе вик, който накара Ирма да вдигне глава.

— Спасени сме! — извика негърката. — Каква глупачка съм била! Как не ми дойде по-рано тази мисъл в главата!

Ирма помисли, че бедното момиче си е изгубило внезапно ума. Но Юнона коленичи във високата трева и миг след това изпод ръцете й пламна огън. Тя го разпръсна около себе си. Огнената стихия се разпростря невероятно бързо и запълзя към разбойниците, носена от силния вятър. Те се разкрещяха. Няколко от тях се опитаха да минат през пламъците, но станаха тяхна жертва. Останалите се върнаха към реката, но пожарът им пресече пътя и те бяха принудени да се отправят към хълмовете, за да потърсят спасение по върховете им. Това беше едно диво препускане, по-скоро гонене на уморени до смърт коне. Тези, които доскоро преследваха, сега бяха преследвани от един зловещ и неумолим противник.

Двете жени бяха спасени. След първия изблик на радост Юнона отиде при ранения кон.

— Кракът трябва да се намаже с лой! — отсече тя, като прегледа пострадалото животно.

— Внимавай, мисис, това ще стане ей сега!

Негърката взе пушката и се огледа внимателно. Едно полско куче стоеше над гнездото си и със сипкаво лаене изразяваше недоволството си от пожара, който бе нарушил спокойствието му. Черното момиче се прицели и с един изстрел го свали от къртичината.

— Тлъстината му не е по-лоша от кравешката лой — каза тя на Ирма. После взе един нож и разпра кожата на няколко места. След половинчасов масаж животното отново беше в състояние да препуска. Двете жени се отправиха към реката, където стигнаха след един час бавен ход.

— Трябва да си изберем място за нощуване! — каза Юнона.

Ирма се съгласи и двете тръгнаха покрай реката, която на това място не беше много широка.

— Виж, Юнона! — извика Ирма, като посочи отсрещния бряг. — Там се движат четирима конника.

Негърката погледна нататък и видя, че четиримата също се движеха нагоре.

— Отиват там, откъдето ние идваме. Това ме навежда на една мисъл! Тези хора са облечени като нашите разбойници. Боя се, че това е капитанът и шайката му, които се връщат в лагера.

Конниците съгледаха двете жени. Този, който яздеше начело, бързо се приближи към брега и като огледа внимателно двете жени, извика:

— Погледнете, момчета, не са ли това моите коне! Откъде ги откраднахте, дяволи проклети?

— Не се бой, мисис — прошепна негърката, за да окуражи Ирма. — Въоръжени са само с револвери, а Юнона има пушка. Това е достатъчно да ни оставят на мира!

Скоро веригата от възвишения скри двете жени от очите на разбойниците. След като пътуваха усилено още два часа, те отново се намериха пред реката, която тук правеше голям завой. Тя не беше по-широка от петдесет метра. Жените спряха, защото възнамеряваха да прекарат тук нощта. Една крайбрежна скала образуваше нещо като свод. В него те можеха да намерят сигурно убежище от хора и нощната роса.

Месечината изгря и освети самотната долина. Часовете минаваха бавно. Юнона трепна. Проницателният й поглед се втренчи в храсталаците, които се намираха пред нея. Тя вдигна пушката и стреля хладнокръвно. Чу се шум от падане на нещо тежко във водата. Наведе се и видя, че черната сянка потъна бързо, без да издаде никакъв звук. Започнаха да се чуват безредни викове, което показваше, че другарите на разбойника, който искаше да ги нападне, не бяха далече. Юнона отиде при господарката си, която се беше събудила от изстрела.

— Трябва да бързаме, мисис! Разбойниците скоро ще тръгнат по дирите ни.

Великолепните коне полетяха като стрели в сутрешната мъгла. След едночасова езда Юнона съгледа на хоризонта нечии високи, прави силуети.

— Какво е това? — разтревожи се Ирма.

— Дърветата от двете страни на едно шосе — обясни весело Юнона. — Вече сме спасени!