Графиня просякиня

В Чикаго

— Вие ли сте наистина, уважаема мисис? Вече се бях отчаял напълно, че някога ще ви видя.

С тези думи маркиз Ролан поздрави мисис Уотсън, Джана Уотсън, която бе дошла, придружена от съпруга си, на едно празненство в централния клуб в Чикаго.

В своя бял бален костюм и розови страни младата жена изглеждаше като розова пъпка.

Тя подаде приятелски ръката си на маркиза и го попита за здравето и заниманията му.

От своя страна мисис Уотсън каза:

— Съпругът ми бе много зает. Едва сега можем да поотдъхнем малко и да изпълним обществените си задължения. Вярвам, че няма да откажете да дойдете на нашите приеми, г-н маркиз?

— Иска ли питане, уважаема мисис! Разбира се, че ще дойда, щом на мен, един нещастник, подарявате тази милост и това благоволение.

— Мълчете! Спомнете си за обещанието и елате сега да ви представя на моя съпруг.

Мистър Уотсън беше млад и много красив мъж. Неговото сериозно лице бе украсено с малка брада. Големите му и силни очи имаха остър и проницателен поглед.

— Съпругата ми вече ми е говорила за вас, г-н маркиз! — каза Уотсън, след като бе представен и леко се поклони. — Надявам се, че ще имам удоволствието да ви видя и поздравя в дома си.

— Няма да се откажа да ви поднеса моите сърдечни поздрави и да приема с признателност доброжелателната ви покана! — отговори маркизът. — Позволявате ли ми да ангажирам вашата съпруга за следващия танц?

— С удоволствие! — отговори вицегубернаторът с изискана любезност. — Аз не танцувам и съм принуден да препоръчвам на съпругата си благосклонното внимание на господата.

Маркизът отведе мисис Уотсън в залата за танци.

— Знаете ли, мадам, че се чувствам много нещастен! — пошепна той на мисис Уотсън.

— Но, г-н маркиз, вашето обещание!

— Аз държа на обещанието — съвсем друго ме прави нещастен.

— Да нямате някоя нещастна любов? — попита мисис Уотсън на шега. Виждаше се, че този въпрос не е от сърце.

— И това не е. Вие помните, струва ми се, мадам, сумата, която ми дадохте в Уайтхол.

— Ах, моля, не ми говорете за тази дребна работа — каза мисис Джана Уотсън и въздъхна облекчено, понеже изпитваше жив интерес към този красив мъж.

— Да, представете си какво е моето нещастие — продължи маркизът с престорено учудване. — Нотариусът, който е натоварен да управлява в мое отсъствие имуществата ми във Франция, ми писа, че е изразходил значителна сума за купуването на едно имение. Чрез него той е искал да увеличи доходите ми. Но днес получих друго писмо, в което ми съобщава, че е срещнал големи трудности. Следователно за мен не остава друго, освен да се върна незабавно във Франция и да уредя сам работите си.

Мисис Джана Уотсън се уплаши.

— И после ще се върнете ли пак? — попита тя, като задържа за малко дъха си.

— Това зависи от обстоятелствата. Мисля, че тази възможност не е много голяма.

Младата жена не отговори. Нейната мисъл потъна в неприятната перспектива, че вече няма да може да види маркиза.

— Моля ви да ми дадете адреса на някоя вярна приятелка — продължи маркизът, — на която да изпратя взетата от вас сума, тъй като искам да се издължа веднага след връщането ми във Франция.

— Но, моля, не споменавайте повече за тази дреболия! — прекъсна го Джана Уотсън енергично. — Наистина ли ще заминете? Това кажете! — зададе повторно тя въпроса рязко.

— Трябва да напусна Чикаго, мисис, тъй като друго не ми остава да правя. Средствата едва ще стигнат за връщането ми, а докато пристигне друга сума, трябва да минат цели седмици, може би и месеци.

Мисис Джана Уотсън погледна надолу замислена. След това тя изправи красивата си глава и се вгледа в сериозното лице на маркиза.

— Останете! — каза тихо тя. — Не ни лишавайте от вашето присъствие! Аз ще ви оставя на разположение каквато сума искате.

В очите на маркиза блесна светкавица — отражение на тържествуваща скрита мисъл. Той вече усещаше, че постига целта си.

— Но, мисис — каза той, преструвайки се на уплашен. — Как мога да приема такова предложение. Позволете ми да тръгна.

— Но ако аз ви помоля да не тръгвате? Ако ви помоля да останете? — каза тя бавно. — Не искате да изпълните желанието ми?

— Всичко ще изпълня. Ако ми заповядате да умра, пак ще се подчиня. Но не мога да приема предложението ви.

— Мълчете! Ако не приемете парите, ще ме обидите — каза мисис Уотсън. — Искате да ме разсърдите, така ли?

— Не, не — изпъшка маркизът. — Но помислете си в какво положение се намирам пред вас. Не смея да си повдигна очите и да ви погледна.

— Значи ще изпълните молбата ми? — попита младата жена.

— Да, при все че ми беше невъзможно, ще се подчиня — отговори маркизът.

След като се раздели с мисис Уотсън, Норт си пошепна:

— Така, сега вече си моя. Сега пак ще имам пари.

От тази минута маркизът стана постоянен посетител в дома на Уотсън.

Вицегубернаторът, претоварен с държавни работи, се радваше, че елегантният кавалер забавлява младата му жена и че отнема и разпръсква скуката през дългите вечерни часове, когато той беше принуден да стои и да работи в кабинета си до късно.

Бедният мистър Уотсън нямаше никаква представа какъв злодей се бе вмъкнал в къщата му. Един демон, който не преследваше друга цел, освен да причини нещастие на двамата съпрузи.

Съвсем неусетно маркизът спечели доверието на красивата мисис Уотсън. Не минаваше и вечер, в която той да не е в салона или клуба и през която той да не забавлява дамата си по най-изкусен начин, с най-остроумни шеги и духовитости.

Полека-лека той се осмели да си присвои един по-интимен тон, а като видя, че не е отблъскван вече така сурово, както някога в Уайтхол, стана дързък. Бавно, но сигурно маркизът се приближаваше към целта си.

Жената, още доста неопитна, му даваше една след друга все по-големи суми, които авантюристът изразходваше по стар навик много бързо.

Страстта му към игра на карти, надбягвания с коне поглъщаха твърде бързо парите, които получаваше от нея.

Иначе той беше най-любезният другар и събеседник на младата жена. Толкова й бе приятно да бъде с него, че едва дочакваше минутата, когато трябваше да се срещнат.

Мистър Уотсън твърде рядко беше у дома си, но ако това се случеше, маркизът биваше неизчерпаем в разговорите си. Той бе кавалер „comme il faut“, извънредно увлекателен в разказването на разни истории.

Младата жена обаче от ден на ден губеше веселия вид на лицето и крехкостта на осанката си. Тя ходеше из къщи печална и отговаряше отрицателно на въпросите на загрижения си съпруг.

Много пъти нейният поглед се спираше пълен с укор върху маркиза. Последният обаче даваше вид, че не забелязва това.

Той продължаваше предишния си начин на живот и златото на мистър Уотсън се топеше в ръцете му като сняг от топлия пролетен вятър.

Неочаквано маркизът започна да идва по-рядко.

Мисис Джана Уотсън му беше дала една голяма сума, прибавяйки, че е последната, с която разполага. Маркизът бе получил тогава сто хиляди долара и бе обещал, че ще й върне заема след няколко седмици.

Тя се бе усмихнала любезно и му бе казала тихо, че не бърза особено за връщането на парите.

Оттогава бяха изминали само няколко дни.

Джана Уотсън седеше сама в салона, понеже съпругът й работеше в кабинета си в губернаторския дворец.

Тя се беше облегнала на креслото, навела уморена глава над стола. По бузите й личаха следи от сълзи.

В тази минута влезе слугинята и извести за пристигането на маркиза.

Младата жена повдигна леко глава.

— Помоли г-н маркиза да влезе! — каза тя сдържано.

Маркизът беше твърде разгневен и с разкривено лице. Той се тръшна небрежно на един стол и загледа печално пред себе си.

Настъпи мълчание. То продължи доста време. Никой не искаше да започне пръв разговора.

Най-после след дълго колебание мисис Джана Уотсън каза:

— Виждам ви, г-н маркизе, твърде сърдит. Да не ви се е случило нещо неприятно?

— Познахте. Случи ми се! — отвърна той престорено тъжен.

— Вярвам, че не е много лошо.

— Както го преценим! — отговори той студено.

— Плашите ме! Моля ви, защо не искате да ми кажете точно какво ви е сполетяло. Виждам ви много измъчен днес, от какво е това?

— Да, имате право да ме питате — възрази маркизът. — Кръвта ми ври.

Тя скочи изведнъж на крака.

— Двубой ли?

— Не. Играх… и загубих!

Джана Уотсън падна на стола си.

— Играхте ли? И се заклехте да платите с честна дума?

— Да — каза той със задавен глас. — В разстояние на двадесет и четири часа трябва да платя петдесет хиляди долара.

— Но, г-н маркиз, как сте могли да бъдете толкова безразсъден?

Той я погледна учудено.

— Няма друг изход. Аз трябва да имам тази сума, защото иначе съм загубен.

— За бога! Какво искате да правите? — извика мисис Уотсън уплашена.

— Едничкото нещо, което ми остава да направя, е да си отворя път към царството на сенките.

Тя мълчеше, но сълзите започнаха да текат по алените й бузи, а устните й се свиха в болезнени гънки.

Дали Джана Уотсън, предана на своя съпруг, можеше в този момент да укори себе си?

Дали не бе опетнила с нещо името си на честна жена? Какво се бе случило с нея?

В душата й се водеше борба.

Тя бе направила вече една съдбоносна крачка и не бе съвсем чиста пред съвестта си.

Втората крачка идваше с неотразима фаталност.

— Бих ви дала нужната сума, г-н маркизе — каза тя след дълга пауза, — но аз вече не притежавам нищо. Всичките пари, с които разполагах, дадох на вас. Ръцете ми вече са празни.

— Аз ще ви върна парите, разчитайте на кавалерската ми дума! — отвърна маркизът с убедителността на своя тон. — Направих необходимите разпореждания, в случай че не остана жив, вие да не претърпите никакви загуби.

Тя стискаше ръцете си, измъчвана от съмнения и угризения на съвестта.

— Боже! Боже! — заговори, плачейки. — Не виждам никакъв изход, никакво спасение.

Маркизът посрещна със студенина страданията на своята жертва.

— Не можете ли да получите пари от съпруга си, мадам? — попита той предпазливо.

— Това е невъзможно — промълви тя. — Ако желаете, сам се обърнете към моя съпруг. Може би ще успеете да получите от него сумата, която ви трябва! — прибави Джана, вътрешно убедена, че това е безнадеждно.

— Но това не може да стане! — отговори маркизът унесен. — Аз вече взех от мистър Уотсън близо 20 000 долара. Едно второ поискване сигурно ще бъде посрещнато с отказ от негова страна, твърде деликатен вероятно, но решителен. Именно затова напоследък идвах толкова рядко у вас.

— Уви! Ето моите предчувствия! — изпъшка нещастната жена.

— Аз бих могъл да чакам още една седмица! — извика маркизът, като извади един лист от джоба си. — Ето писмо от моя нотариус, с което ми съобщава, че дотогава ще ми изпрати 100 000 долара. Тогава ще бъда избавен от всички затруднения.

— Не може ли да се отложи изплащането на дълга ви от играта? — попита мисис Джана Уотсън.

— Невъзможно е да се отложи нито за минута повече от определеното време, защото иначе съм загубен.

И двамата замълчаха.

После маркизът каза:

— Не можете ли вие да ме снабдите с тази сума?

— Но, господи! От къде искате да я взема? — извика Джана Уотсън. — Аз вече нищо не притежавам.

— Това е много лошо! — каза замислен маркизът. — Представете си колко е критично моето положение, че трябва да си отнема сега сам живота! Казах ви вече, че съм взел за това нужните мерки. Смъртта променя и поправя много работи. В такъв случай моите заеми към вас не биха могли да бъдат изплатени и вашият съпруг ще узнае всичко.

— О, Боже! Защо ме измъчвате до смърт? — изстена нещастната жена.

Маркизът я измери с едно око.

— Не се съмнявам, че съпругът ви ще има някъде скрити пари в дома си. Сигурно. Не можете ли да потърсите, да претърсите и да ми ги дадете. Каквато и да е сума. След осем дни ще ви я върна.

Мисис Уотсън скочи от стола.

— Господин маркиз! Вие ме обиждате! Мислите, че съм способна да ограбя своя съпруг!

Сълзи започнаха да текат по страните й.

— Но защо се плашите от една дума, мисис? — отвърна той спокойно. — Това няма да бъде кражба, а само едно малко улеснение. След една седмица ще сложите пак парите на мястото им, съпругът ви няма да забележи нищо и работата ще бъде наред.

— Чувствам се безсилна — промълви Джана Уотсън. — Моля ви, оставете ме сама, г-н маркиз! Кога трябва да платите вашия дълг?

— Утре в десет часа!

— Добре! Елате утре при мен! Ще се опитам да ви намеря парите, но с положителност нищо не мога да обещая.

Той целуна ръката й, която тя бързо издърпа, и напусна салона с демонична усмивка.