Графиня просякиня

Пленница

Шелер не можеше да се владее повече. Гневът му избухна с такава сила, че дори бандитите се изненадаха на смелостта му.

— Това вече е прекалено! — извика яростно той. — Ако държите да задържите непременно някой от нас, аз съм готов да ви последвам, но оставете господарката ми!

Главатарят не каза нищо, само направи знак и четирима от хората му заобиколиха Шелер. Пред дулата на насочените към него револвери той разбра, че всеки опит за съпротива е обречен на неуспех. Тексасеца Джони яхна коня си и се приближи към Ирма. На лицето му играеше любезна усмивка.

— Последвайте ме, мисис — каза той на изплашената жена. — Мястото, на което ще ви заведем, не е много далеко. Моля ви да осъзнаете, че не ви застрашава никаква опасност!

Ирма разбра, че нищо друго не й оставаше, освен да изпълни заповедта му, затова заедно с Юнона слезе от файтона.

— Натоварете багажа на дамата! — заповяда главатарят и заповедта веднага беше изпълнена. — Сега можем да тръгваме.

Ирма искаше да се прости с Шелер, но той беше обграден от бандитите, така че не можа да му каже нищо. Тя тръгна бавно, последвана от Юнона.

— А ти къде си тръгнала, негърко? Връщай се веднага! — извика главатарят.

— Идвам с мисис! Предпочитам да ме убият, отколкото да се разделя с нея! — сопна се Юнона.

— Моля ви, оставете я да дойде с мен! — помоли се Ирма.

— Както желаете. Хайде, тръгваме!

Скоро групата се приближи до един проход. Главатарят извади бяла кърпа и се приближи до Ирма, която го погледна плахо.

— Позволете ми да закрия очите ви, защото оттук започва нашето владение и никой не трябва да знае пътя до скривалището ни! Тъй като ще бъдете освободена след няколко седмици, тази предпазна мярка трябва да бъде приложена и към вас.

След като закриха и очите на Юнона, главатарят хвана Ирма за ръка и я поведе. Около час вървяха по някакви стръмни, криволичещи пътеки. Най-после спряха и младежът махна кърпата от лицето й. В среднощния полумрак тя видя пред себе си голяма каменна къща, заобиколена от борова гора.

— Това е нашето жилище, мисис — проговори главатарят. — Последвайте ме, за да ви покажа стаята, определена за вас! Никой няма право да прекрачва прага й, освен вашата прислужница.

— Много съм ви признателна за това уверение! — отговори Ирма. — Но няма ли да ми кажете защо ме доведохте тук?

— Утре ще научите. Имате думата ми, че никой няма да ви безпокои.

Ирма се притисна до Юнона и двете влязоха в къщата.

Главатарят, които вървеше пред тях, се изкачи по една стълба и ги въведе в добре осветена стая. На Ирма й направи впечатление, че тя имаше още няколко врати, зад които сигурно се разкриваха други помещения.

— Това е стаята ви, мисис. Извинявайте, че не мога да ви предложа нещо по-хубаво! Стаята няма да бъде заключена, можете дори да се разхождате в гората край къщата. Сега негърката ще дойде с мен, за да й покажа откъде ще получава храната ви. Ще си позволя да ви посетя утре и тогава ще разберете защо ви доведох тук.

Преди Ирма да отговори, главатарят направи знак на Юнона да го последва и излезе от стаята. Ирма седна на един стол. Отчаянието й беше безгранично. Струваше й се, че никога няма да се спаси от злата съдба, която я преследваше. Вече се виждаше в родината си и изведнъж попадна в ръцете на бандитите, от които нямаше да се отърве лесно. Така, потънала в мисли, дочака Юнона. Тя се върна с няколко блюда и бутилка вино и ги сложи на масата.

— Какви ли опасности ни чакат още? — въздъхна Ирма.

— Не се тревожи излишно, мисис! Юнона няма да позволи на никой да се приближи до мисис, докато сме тук — отговори преданата негърка.

— Поне да знаех защо ме доведоха тук? Тази мисъл не ми дава покой.

— Тези проклетници няма да направят нищо лошо на мисис. Те не искат нищо друго, освен да вземат повече пари.

— Но аз им дадох всичко, което имах.

— Това е вярно, но те веднага разбраха, че имат работа с благородна дама, и сигурно се надяват да вземат голям откуп за мисис.

Ирма погледна учудено Юнона.

— Бандитите често постъпват така — продължи негърката. — Сега мисис трябва да хапне нещо, защото не е яла от сутринта. Яденето, което ми дадоха, ми се вижда вкусно. Чудно е, че в такова пусто място има така добре обзаведена къща. Значи бандитите не живеят никак бедно.

— Главатарят сам ли ти даде храната? — попита Ирма.

— Не. Той ме заведе в една стая, където беше оставено предварително сготвеното ядене. Аз трябва да отивам всеки обед и вечер в същата стая, за да вземам храната. Уверена съм, че в тази къща има и други жени, защото не мога да повярвам, че бандитите приготвят такива вкусни ястия.

Ирма похапна малко, но страхът все още не я напускаше напълно. Въпреки че беше смазана от умора, не се реши да легне. Най-накрая, след настоятелните молби на Юнона, се съгласи да си почине. Негърката заключи всички врати и остана да бди до леглото на обичната си господарка, но никой не наруши спокойствието им. В тази уединена сред гората къща се беше настанила тягостна тишина. Негърката заспа едва призори.

На следващия ден около обяд Юнона съобщи на Ирма, че главатарят на разбойниците желае да разговаря с нея. След малко той влезе в стаята, поздрави любезно и попита:

— Искате ли да разберете защо ви доведох тук?

Ирма кимна с глава. В очите й можеше да се прочете тревогата, която я измъчваше.

— Преди това ще ви помоля да ми отговорите на няколко въпроса! Вчера ми казахте, че отивате в Германия. Ще ми кажете ли при кого точно?

— Връщам се при баща си — отговори Ирма.

— Как е името на баща ви?

— Граф Фон Хоенщайн — отговори спокойно Ирма.

— Значи не съм се излъгал. Прецених още в самото начало, че пред мен стои дама от висшето общество. Понеже баща ви е благородник, аз се надявам да плати приличен откуп за свободата на дъщеря си.

Ирма пребледня. Тя не се съмняваше нито за миг, че баща й ще плати исканата сума, но мислеше за страданията, които тази вест щеше да му причини.

— Трябва да се обърна към баща ви, за да поискам откупа — продължи разбойникът. — А за това ще трябва повече време. Нямате ли някой роднина в, Америка?

— Не, татко е единственият ми роднина, единственият ми близък човек.

— В такъв случай ще мине най-малко месец, докато ви освободя, защото толкова време ще трябва, докато пристигнат парите.

Това обяснение натъжи много Ирма, но тя не можеше да направи нищо, за да облекчи участта си.

— Ако обичате, седнете на масата, за да ви продиктувам едно кратко писмо, което ще изпратим на баща ви.

— Да пиша на баща си? — възкликна Ирма с такова огорчение, че всеки друг би се трогнал, но не и закоравелият бандит. — Трябва ли да увеличавам мъките на скъпия си баща?… Боже, нима не съм изпила докрай чашата на моите страдания!

— Успокойте се, мисис! Твърдо съм убеден, че баща ви ще плати на драго сърце искания откуп. Когато получа парите, ще ви заведа веднага до най-близката гара, откъдето ще можете спокойно да продължите пътя си. Тук са престоявали доста благородници, но никой не се е оплакал, че е бил третиран лошо. Аз не позволявам на никого да оскърбява пленниците ми!

След като разбра, че всяка съпротива е безполезна, Ирма седна зад масата и взе перото. Тексасеца Джони се приближи до нея и попита:

— Готова ли сте, мисис?

Ирма кимна.

— Добре, пишете!

— Така, благодаря ви, мисис! — каза главатарят. — Позволете ми да прибавя и аз няколко думи!

Ирма стана от стола, за да му даде възможност да напише това, което желае.

Като свърши, главатарят сложи писмото в плик и го подаде на Ирма.

— Бъдете така добра да напишете адреса!

Нещастната жена не подозираше ужасните думи, които бяха прибавени след редовете, написани от нейната ръка, и надписа плика.

— Благодаря ви, мисис! — каза бандитът и се поклони. — Надявам се след няколко седмици да ви заведа до близката гара, откъдето ще можете да продължите пътя си!

— Какво писахте на баща ми? — неволно запита Ирма.

— Някои подробности, които не ви интересуват — отговори Тексасеца Джони. — Моля до пристигането на откупа да смятате тези помещения за ваша собственост. Също така най-настойчиво ви моля да ми съобщавате и за най-малката неприятност, която имате, за да нямате след това никакъв повод за оплакване.

— Благодаря ви за тези думи! — отговори Ирма, поуспокоена от изявлението му.

— Животът е направил от нас това, което сме — продължи сериозно главатарят, — но досега не сме оскърбили нито една беззащитна жена. Вие сама ще се уверите в това. Засега останете със здраве, мисис! Ще отида лично да изпратя писмото, за да пристигне колкото може по-бързо при баща ви.

Тексасеца Джони се поклони и напусна стаята. Ирма се приближи до прозореца и погледна навън. Над върховете на боровете се виждаше ясното синьо небе. Тази гледка я натъжи, но в същото време я обзе и чувство за сигурност. Тя вярваше, че този, който я беше избавил от толкова беди, нямаше да я остави и сега, и му отправи гореща молитва, която успокои измъчената й душа.