Графиня просякиня

Циганите

На следващия ден рано сутринта Ирма позвъни на Шелер. След малко отиде при него.

— Шелер, разпореди се още днес да се приготвят куфарите ми. Нито ден повече не искам да остана във Филаделфия.

— Да заминете? — учуди се Шелер.

— Да, далече оттук, в Европа!

Съдружникът й продължаваше да се чуди.

— Не ме питайте защо — продължи Ирма. — Страхувам се да остана тук.

— Ами детето?

— Да, детето!

Уви, за момент беше забравила, че не може да отиде никъде, докато не го намери.

— Не можа ли да откриеш някаква следа? — попита тя.

— Късно снощи приключих моите издирвания, графиньо! Много съжалявам, че не мога да ви съобщя нищо положително. Ние обаче не можем да тръгнем оттук, докато не намерим детето.

— Шелер, ти знаеш всичките ми тайни. Познаваш ли полковника?

— Да, какво е станало с него?

— Снощи го срещнах.

— Струва ми се, че вие оприличавате този човек с онзи убиец?

— Случи се нещо, което ме принуждава да напусна града.

— Вероятно ви е отегчил с някое любовно предложение.

Ирма го изгледа учудено.

— Откъде знаеш? Да не е идвал тук?

— Не, не е идвал. Но е твърде вероятно този офицер, лишен може би от средства, да се е поувлякъл в играта на карти и да е хвърлил око на вашите значителни приходи.

— Не. Той е богат.

— Направи ли ви предложение за женитба?

— Трябва да тръгнем, Шелер, на всяка цена трябва да тръгнем.

— Не искате да се срещате с него, разбирам. Но и при най-голямо желание сега това е невъзможно.

— Не мога да остана тук, където се намира този човек и който страшно ми напомня за Норт.

— Това ми е ясно. Но защо се боите от него? Кажете му, че не желаете да го виждате. Свършете бързо с него. Отхвърлете решително неговото предложение за женитба. Ако искате, аз ще отида да му кажа от ваше име, че не можете да го търпите.

— Трудно ще те изслуша.

— Сигурно е упорит. Познавам този род хора. Оставете го. Търсете детето си!

— Да не си открил нещо?

— Иска ми се да вярвам, но не съм толкова сигурен. Ще започна отново да разпитвам. Тук наблизо има една група цигани от онези скитници, които вечно странстват по света. Те водят със себе си мечки, маймуни, кучета, коне и няколко момичета акробатки, които използват за просия.

— И мислиш, че горкото ми дете…

— Чух случайно, че в тази циганска трупа „Роса“ имало едно малко момиченце, което никак не приличало на циганче, а било русо, със златни коси.

— Къде е тази трупа?

— Установила се е тук наблизо. Реших днес да отида да я видя.

— Може би това русо дете е моята Лидия! Тогава да вървим.

— Имам идея. Да приготвим куфарите и да отидем на гарата. Но вместо влак ще вземем файтон. Така никой няма да узнае накъде сме заминали.

Ирма слушаше внимателно. Шелер хитро се усмихна.

— Ще свършим две работи: ще заблудим полковника и ще намерим циганската трупа.

— Добре, драги ми Шелер, ти винаги си бил находчив. Разпореди се сега за тръгването!

— Оставете всичко на мене.

— А знаеш ли направлението?

— Да. Предградието Гардънфийлд.

— И така, да вървим там!

Шелер се отдалечи, а Ирма въздъхна облекчено. Тя позвъни на келнера, за да му поръча да намери файтон и да приготви сметката.

Това известие предизвика голямо раздразнение в хотела. Притежателят дойде лично при Ирма, за да й заяви, че заминаването й ще причини загуби. Тя му съобщи, че има сключени ангажименти другаде и затова трябва да тръгне.

Шелер дойде и приготви куфарите. Късно следобед файтонът с Ирма и нейния секретар потегли за гарата.

Никой не можеше да знае накъде бяха тръгнали двамата, защото, когато влакът замина, те се качиха на пътническия файтон, който ги очакваше на уединено място. Самият Шелер пое воденето на конете. Той предварително се беше запознал с описанието на местността Гардънфийлд. Вече мръкваше, когато той стигна до шосето, което водеше натам.

Ирма беше доволна, че се е избавила от човека, който я преследва.

Файтонът наближи градчето, населено в по-голямата си част от градинари. По пътя Шелер се беше осведомил за циганската трупа и лесно намери нейните шатри. Той шибна конете, файтонът прекоси градчето на градинарите и спря пред един хан.

— Тук ще останем — каза той.

Ханджията и жена му излязоха да посрещнат новодошлите. Те приветстваха Ирма с „добре дошли“ и й показаха стаята, отредена й за пренощуване. Конете бяха разпрегнати и въведени в обора, файтонът остана насред двора, а куфарите и чантите отнесени в съответните стаи.

Ирма обаче бе обзета от някакво неясно безпокойство. Тя молеше Шелер да я придружи до шатрите на циганите. Той се съгласи. Скоро стигнаха голямата поляна, нещо като огромен площад, където бяха разположени шатрите. Пред тях стояха няколко коли без коне. Ирма се приближи до първата.

— Остани тук — каза тя на Шелер, — искам да отида сама при циганина Роса.

Фриц се подчини.

Ирма се качи в колата, откъдето се носеха звуци от цигулка и флигорна, и отвори вратата.

В тясното пространство имаше няколко млади момичета, облечени във фантастични, пъстроцветни костюми, и няколко жени, по чийто тъмен цвят на лицето можеше веднага да се разбере, че са циганки.

Те бяха насядали на ниски столчета, пушеха цигари и пригласяха на мелодията, която свиреше на цигулка един циганин с големи черни очи.

В мига, когато Ирма се показа на вратата, жената със синия воал се мярна сред циганите.

Ирма трепна от ужас.

И тук тя отново попадна на съучастницата на Артур! Съдбата отново изпречваше на пътя й жената, от която така силно се боеше.

Като даде вид, че не се интересува от Ирма, тя мина покрай нея и излезе. После отново се качи в друга, съседна кола.

Оттам се чу силният смях на някакъв мъж. Младите циганки изгледаха учудено непознатата. Един млад и хубав циганин се показа на вратата. Той носеше на гърдите си светла метална звезда.

Това бе циганинът Роса, шеф на трупата, който ръководеше представленията.

— Какво обичате? — попита той високо Ирма.

— Вие ли сте Роса?

Циганинът кимна и се приближи до нея.

— Има ли при вас едно малко русо момиченце? — продължи тя.

В това време циганките я наобиколиха и започнаха да се смеят. Роса я изгледа надменно.

— Коя сте вие? Какво искате да кажете, тук няма чужди деца — възрази той.

— Аз търся моето момиченце, което ми откраднаха. Имайте милост към една нещастна майка!

Роса повдигна рамене и отговори грубо:

— Какво ме интересува! Нищо не знам, търсете детето си, където искате, щом сте го изгубили. Тук няма никакво чуждо дете.

Циганките започнаха да се смеят още по-силно и подигравателно.

Роса също се смееше, но по-сдържано.

— Ние имаме много деца и от вашето нямаме нужда — каза той безочливо. — Погрешно са ви насочили към нас. Руси деца нямаме.

— Тогава детето ми трябва да е при жената със синия воал, която беше преди малко тук — възрази Ирма.

— Това не зная! Попитайте нея! Тя е в съседната кола.

Ирма бе решена на всичко. Тя чувстваше, че онази зловеща жена държи детето й. Трябваше да иде при нея. Излезе от колата на Роса и тръгна към съседната.

Като я видя, жената със синия воал здраво залости вратата.

Ирма се върна при Шелер и му изказа предположенията си.

— Бъдете спокойна, графиньо, утре ще доведа полицията. Тя ще претърси и ще вземе детето.

— Ами ако го скрият тази нощ?

— Аз ще остана тук и ще пазя. А вие идете в хана и си починете.

— Разчитам напълно на теб, Шелер!

— Имайте доверие!

Ирма отиде в хана, а Шелер застана на пост. Той бе уверен, че никой няма да може незабелязано да изведе детето от колата. Вярваше, че ще може да чуе поне плач или някакъв шум. Той се бе скрил на удобно място.

Цигулките в колата отново засвириха. Пригласяха им няколко дайрета и зилове. Този концерт продължи до късно през нощта…

Шелер продължаваше да бди.