Графиня просякиня

Свободна

Ирма все още се намираше в предварителния арест. Едничката й утеха бе, че й оставиха Юнона, която се стараеше да вдъхне вяра и кураж на господарката си.

Отвън се чуха бързи стъпки.

— Идват да ме вземат, за да ме отведат в Ню Йорк! — промълви Ирма отчаяно.

Вратата се отвори и старият надзирател се отправи към Ирма.

— Идвам да ви съобщя една много радост на вест. Току-що получих нареждане от Ню Йорк да ви освободя.

Ирма не можа да разбере веднага значението на тези думи. Тя бе изгубила и разума, и чувствата си. Съдебният следовател съжаляваше, че така изведнъж й беше съобщил тази новина.

— Да не би да сънувам? — прошепна Ирма с отпаднал глас. — Вече съм свободна!

— Да, мисис — отвърна доволен следователят. — Но със същата телеграма ви умоляват да останете още няколко дни в Огъста, защото имат да ви предадат още някои важни съобщения.

Тези думи не само изненадаха, но и озадачиха Ирма. Какво ли означаваше това? Дали тези съобщения се отнасяха до нейната малка Лидия? При тази мисъл тя почувства прилив на радост, без да й даде външен израз. Ограничи се само с въпроса:

— Мога ли да напусна полицията?

— Разбира се — потвърди следователят, — но ми позволете преди това да ви поздравя от сърце! Не забравяйте и съвета ми: върнете се при баща си! Аз съм уверен, че той ще ви приеме с отворени обятия.

— По-напред ще потърся детето си, а след това ще отида при баща си и на колене ще го моля да ми прости…

Бяха се изминали два дни от освобождаването на Ирма. Тя седеше една вечер в стаята си, отдадена на мислите си, когато чу зад вратата шумолене на рокля. Някой почука леко.

— Влезте — каза Ирма изненадана.

Вратата се отвори почти безшумно и в стаята влезе една жена, чието лице бе скрито под воал.

— Желаете да ми кажете нещо ли? Казвам се Ирма Норт.

— Да — отговори непознатата, като се приближи с бързи крачки.

И преди Ирма да се бе съвзела от учудването си, тя вдигна воала и се хвърли в краката й.

— Простете ми! — простена жената със задавен от сълзи глас. — Простете ми!

— Боже, добре ли виждам? — извика Ирма. — Ако не се лъжа, вие сте…

— Мери Гулд, една окаяница, която стори неизкупим грях спрямо вас — въздъхна гостенката.

Ирма не беше в състояние да каже нито дума от изненада.

— Простете ми! — продължаваше да се моли Мери. — Аз станах жертва на ужасна измама. Заслужавам да ме мразите и презирате!

При тези думи Ирма, която досега бе мълчала, дойде на себе си.

— Станете, мисис Гулд — прошепна тя кротко. — Никога не съм имала желание да си отмъщавам, най-малко сега. Прощавам ви всичко.

— Вие сте ангел — каза Мери. — Но не бихте ми простили тъй великодушно, ако знаехте колко съм виновна пред вас!

— Повтарям ви, че ви прощавам всичко — каза отново Ирма, вдигна гостенката си на крака и я отведе до канапето.

— Трябваше да ме оставите да стоя на колене пред вас. А сега ви моля да изслушате моята изповед. Не ми отказвайте!

Мери избърса сълзите си и започна:

— Спомняте ли си още деня, когато застанахте между мен и Артур Норт? Вие ме предупредихте тогава, че сте негова законна съпруга, но аз, заслепена от красотата на този мъж, не ви повярвах. И вие заплатихте тази моя грешка със затварянето ви в лудницата. Веднага след това изчезна и Норт. Ужасно подозрение се породи в душата ми. Но и тогава бях на грешен път. Разбрах, че Норт бе убил баща ми, но ви смятах за негова съучастница. Душата ми се изпълни с жажда за мъст и аз се заклех на гроба на баща си да ви преследвам вечно и двамата.

— Това е напълно естествено за състоянието, в което сте се намирали — каза Ирма кротко и състрадателно.

Мери я погледна признателно и продължи:

— Една вечер, когато излизах от дома си, към мен се приближи някакъв човек. Стори ми се, че сънувам, защото това бе Артур Норт.

— Нима той дойде да ви търси? — извика Ирма изненадана.

— Да. Когато се опомних, видях, че се намирам в стаята си, а престъпникът стоеше пред мен. Исках да го предам на правосъдието, но той започна да се оправдава и аз, нещастната, го изслушах и което е още по-лошо… му повярвах! Не ме питайте за лъжите, които той ми разказа — продължи Мери след кратко мълчание. — Както и да е, той успя да ме убеди, че е невинен за убийството на баща ми. Изпитвам ужасен срам, като си помисля, че съм се любила с този човек. Не, аз ще премълча много неща. Достатъчно е само да ви кажа, че го скрих във вилата си.

Сърцето на Ирма преля от състрадание към тази жена, която не беше страдала малко, и тя неволно я прегърна.

— Нима заслужавам нещо друго, освен презрение? — каза Мери, изненадана от добрината на Ирма.

— Вие сте повече за съжаление, отколкото аз — каза Ирма, без да освободи Мери от прегръдката си. — Моето нещастие се губи пред вашето.

— Но аз още не съм свършила. Артур Норт ми каза, че вие никога не сте били негова жена. Уви, аз не съм в състояние да повторя всичките му лъжи… Това продължи до деня, в който разбрах, че Норт не бе дошъл с друго намерение, освен да ме ограби. Тогава очите ми се отвориха, но вече бях съобщила на Маршъл Бърнард гнусните лъжи, които бях отправила към вас, и го бях накарала да ви арестува. За всичките нещастия, които ви сполетяха в последно време, съм виновна само аз. Можете ли да ми простите?

— Да — отговори веднага Ирма. — Прощавам ви, защото моите страдания са нищо пред душевните мъки, които сте изживели.

— И няма ли да ме презирате мен, опозорената, незаконно венчаната, която няма право да погледне никого в очите? Не, това вече е твърде много! Как е възможно да съществува такова благородство?!

— Мери! — прошепна Ирма със задавен глас.

— Ирма! Скъпа ми Ирма! — извика горката жена, упоена от щастие.

Двете жени се прегърнаха.

— Ще ти бъда вярна приятелка — прошепна Ирма.

— А аз ще бъда готова всеки миг да пожертвам живота си за теб. Ще ти бъда вярна както в щастието, така и в нещастието.

Измина доста време, докато чувствата на двете жени се уталожиха.

— Кажи ми сега — попита Мери, — защо се настани тогава у дома като компаньонка?

— И аз не мога да си обясня напълно защо — отговори Ирма с поглед, устремен в далечината. — Сякаш една невидима и тайнствена сила ме караше да направя тази стъпка. Да, да, мога да кажа, че една демонска сила ме тласкаше към съпруга ми.

Мери слушаше с внимание.

— Описваш ми тъкмо чувството, което изпитвах и аз, когато погледнех мъжа ти в очите. Сега ми е ясно: този човек притежава някаква тайнствена сила. Но неговите беззакония са толкова многобройни, че краят на Артур Норт ще бъде ужасен.

Ирма не каза нищо.

— Детенцето ти при него ли е? — запита неочаквано Мери.

— Да — отговора Ирма печално, — той ми го отне.

— Ако полковник Роджър беше тук! Той е единственият човек, който може да ни помогне да намерим малката Лидия. Като не повярвал във виновността ти, този честен човек си подал оставката.

— Нима полковник Роджър си е подал оставката заради мен?

— Да — отговори Мери, — и Маршъл ми отправи сериозни упреци, задето станах причина с моите донесения да се отстрани от служба този толкова способен и уважаван човек.

Ирма бе дълбоко развълнувана. Значи Роджър й бе останал верен дори и тогава, когато всички я бяха изоставили. Тя настоя пред Мери да й разкаже всичко, каквото знаеше за този случай, но Мери не можа да й каже нищо повече. Вместо това извика внезапно:

— Колко съм объркана! Не съм ти казала още най-важното. Слушай! Норт ми беше споменал, че си дъщеря на един гражданин, заподозрян по политически причини. Аз му повярвах, докато един ден не ме посети някакъв господин, който ми се стори отначало много подозрителен, и ме увери, че Норт ме бе излъгал. Отгатни кой беше той, скъпа ми Ирма?

Ирма отвори широко очи и загледа учудено Мери.

— Бе един господин от Германия. Ти го познаваш много добре, защото това бе… баща ти — граф Фон Хоенщайн.

Силният вик, изтръгнал се от гърдите на Ирма, проеча в стаята.

— Баща ми е бил при теб? — извика тя. — И какво ти каза?

— Търсеше те, мила. От него узнах, че ти си законна съпруга на Норт и че той подло те бил излъгал.

— Баща ми говори ли ти за мен? — попита Ирма боязливо.

— Разбира се. Той те защити от обвиненията на оня подлец. Това може да го направи само баща, който обича детето си. После тръгна да те търси. Тъй като не те намерил, доколкото узнах, се е върнал в Германия.

— Благодаря ти, Боже! Най-после отне тежестта, която толкова години потискаше сърцето ми. Добрият ми татко ми е простил… простил ми е!