Графиня просякиня

Разобличен

Когато Мануелита влезе в синия салон, Азума и Мая я посрещнаха със сълзи на очи.

— Но какво се е случило? — попита уплашено мексиканката.

— Приска си отиде — отвърна Мая натъжена.

— Не плачи! Тя пак ще се върне — утеши я Мануелита, която много се боеше да не би нещо да осуети плановете й.

— Не — въздъхна Азума и й подаде едно писмо. Мануелита го отвори и прочете:

— Явно е избягала — заключи Мануелита, след като прочете писмото.

— Мая се опасява от нещо по-лошо — забеляза Азума.

— Баронът скоро ще дойде. Готова ли си да изпълниш плана си? — попита Мануелита загрижено, като престана да мисли за бягството на полякинята.

— Да — отговори Мая.

Мексиканката леко въздъхна.

— Е, тогава пригответе дрехите си!

— Защо? — попитаха в един глас двете момичета.

— В девет часа всичко ще бъде свършило и баронът ще лежи в безсъзнание. Тогава аз ще ви върна свободата.

— Свободата ли? — възкликна радостно Мая.

— Да, ще ви направя малка услуга — каза Мануелита. — Един честен мъж ще ви придружи и ще ви предаде на добри семейства в моята родина. Освободени от грижи, ще вкусите от хубавия живот, който досега не познавахте, понеже хората ви бяха вкарали в истински ад.

— Хиляди благодарности! — извика Азума и обсипа с целувки ръцете на мексиканката.

— Не, аз трябва да ви благодаря — възпротиви се Мануелита.

Двете момичета отидоха в стаите си. За няколко минути приготвиха за път малкото дрехи, които имаха. След това се върнаха в салона.

— Тихо! — прошепна Мануелита. — Чувам стъпки.

Тя изчезна веднага в съседната стая. Мая и Азума седнаха на дивана.

Вратата се отвори и влезе баронът.

— Къде е Приска? — попита той веднага.

— Още спи — отвърна Мая.

— Толкова по-добре — каза баронът. Очите му пламнаха, когато видя пред себе си красивите жени. Ярките им облекла подчертаваха стройните им тела.

Той седна на един стол.

— Е, имате ли намерение да удовлетворите желанието ми? — запита баронът.

— Никога! — извика Азума.

Мая мълчеше и поклащаше бавно изящната си снага. Очите й, полупритворени, се взираха в тези на барона. В неговите очи блесна демонски огън. В този миг обаче Мая вдигна дългите си мигли. Пламенният й поглед, подобен на ярките лъчи на индийското слънце, срещна погледа на барона. Единствено очите на змия могат да се втренчват така в жертвата си, преди да се увие около нея.

— Аз… аз… ще… — измърмори баронът и главата му клюмна на гърдите. Беше срещнал достоен противник.

Мая скочи, лека като перо, приближи се към барона, а очите й искряха като кратери на вулкани.

Баронът беше онемял.

— Елате бързо! — извика Азума към съседната стая, където се беше скрила Мануелита.

Мексиканката веднага изтича там.

— Чудесно! — извика тя радостно и злобно, като видя зашеметения барон. — Мая, разпитайте го подробно.

— Кой си ти? — зададе първия си въпрос индийката.

— Артур Норт — отвърна хипнотизираният.

— Значи не си барон, а само един авантюрист! — възтържествува Мануелита.

— Тишина! — прошепна Мая. — С какви намерения идваш тук?

Спящият изохка.

— Какво искаш, Ирма? Не мога да те последвам… тази ли е Мери… втората ми жена… Аз… Йохан Гулд… бягащият Йохан Гулд… Какво ще каже светът… Документите…

— Още, още! — настоя Мая.

— Картите ме опропастиха… Револверът… Спасение за мен… Моят тъст… спи сам… през прозореца до него… само един удар…

— А, значи си и убиец! — възкликна Мануелита, но в същото време един вътрешен глас й нашепваше, че и тя е убийца, макар и косвено.

— Тихо! — прошепна пак Мая. — Говорете по-тихо!

— Трябва да бягам — продължи Норт като на изповед. — Те са по следите ми… полковник Роджър… Ирма! Ще те хвана… сега си в ръцете ми… пак избяга… Настигат ме… гората… спасение… най-сетне… Как блести златото…

След това гласът му премина в хъркане.

— Часът е девет, трябва да тръгвате вече — каза Мануелита. — По-бързо!

— Но той ще се събуди веднага — предупреди Мая.

— Тогава да го вържем, защото си имаме работа с убиец и престъпник. Ще известя веднага полицията — каза Мануелита и извади от джобовете на барона малка връзка с ключове.

Азума донесе няколко копринени шала и бързо върза с тях ръцете и краката на заспалия. След това, облечени за път, трите жени излязоха навън. Файтонът стоеше пред входа на парка и в него ги чакаше Хуан.

— Но аз виждам само две жени? — прошепна той на Мануелита.

— Третата избяга — отговори тя. — Изчакай пет минути, сега ще се върна!

Тя изтича по стълбите и се спусна към стаята на барона. Знаеше добре мястото, където той държеше парите си. Отвори бързо един таен шкаф в стената и извади голям брой банкноти. После ги занесе в своята стая, където ги върза в пакет и прибави към тях друга купчина пари — нейното състояние. След това с пакета в ръце се спусна към изхода.

Когато намери Хуан, тя извика:

— Това е всичко, което имам! Знаеш какво да правиш, в това писмо ще намериш подробни наставления.

— Но нали и ти ще дойдеш с мен?

— Да, след няколко дни съм при тебе! — увери го тя и го целуна. — Остани в Мексико, докато дойда. Оттам ще тръгнем заедно към Сонора.

Те си размениха още една целувка и файтонът тръгна.

Мануелита се върна в стаята, взе един лист и написа следното:

Тя запечати писмото, даде го на слугинята и й поръча:

— Иди веднага в полицията и предай там това писмо на първия старши полицай, когото видиш. Бързай, влакът заминава в единадесет часа.

Слугинята се отдалечи. Мануелита сгъна малко дрехи в един куфар, взе парите си, прибра скъпоценностите и извади от гардероба една пелерина.

Изведнъж се чуха тежки мъжки стъпки. Вратата се отвори и на прага се показа, бледен като призрак, баронът.