Графиня просякиня

Страшният миг

Роджър беше настанил Ирма в жилището си, разположено в дясната част на едно здание.

— Тук сте на сигурно място, Ирма — каза той, като я въведе в една добре мебелирана стая.

— Благодаря ви за гостоприемството — отвърна измъчената жена. — Във ваше лице виждам верен и благороден приятел.

— Надявам се, че в скоро време ще бъда за вас повече от приятел. Нищо не може да попречи на развода ви с онзи престъпник и след това ще се радвам, ако ми дадете ръката си. Чакам с нетърпение този миг. Искам да бъда добър баща за Лидия.

— Ах, мистър Роджър, намерете моята малка Лидия!

— Веднага тръгвам да я търся.

Роджър сърдечно стисна ръката на Ирма и тръгна.

Тя остана сама. Една стара жена й донесе вечеря. После и тя си отиде. Нещастната майка остана съвсем сама в къщата.

Бе започнало да се мръква.

Изведнъж тя трепна. До слуха й достигнаха далечни викове. След малко тя ясно дочу:

— Спрете го! Хванете го!

Виковете идваха от отсрещния бряг на реката. Преследваха някого.

Ирма погледна през прозореца. На брега се появи полицай, той явно гонеше някого.

Някакво лошо предчувствие мина през главата на Ирма. Тя погледна към ъгъла на улицата. Там се озърташе преследваният човек. Когато той извърна лице към зданието, в което се намираше Ирма, тя извика от удивление.

Беше Артур. Гологлав.

По-късно Ирма не можеше да си спомни как той беше притичал до нейната къща, как се бе качил в стаята й. В един миг обаче той се озова срещу нея. Може би я беше видял на прозореца.

Тя стоеше вцепенена от уплаха.

Норт беше с разкопчана жилетка, смачкана риза. Косата и брадата му бяха в безпорядък. Дишаше тежко. Очите му блестяха.

— Тук съм на сигурно място — каза той с пресипнал глас. — Никой няма да ме търси тук. Ти ще ме скриеш.

Приближи до нея.

— Боже! — извика тя.

— Кой друг живее в тази къща? — попита той, като я хвана за ръката.

— Проклетник, остави ме!

— Какво правиш тук? — продължи той, без да обръща внимание на съпротивата й.

— Сега ще те предам на полицията! — извика тя, като се откопчи от ръката му, за да отиде до прозореца, да го отвори и да извика за помощ.

— Не предизвиквай смъртта! — каза той.

— Помощ! — извика Ирма.

Артур я дръпна и я повлече към средата на стаята.

— Слушай ме — прошепна той. — Става дума за детето.

Ирма трепна.

— Твоето дете е в ръцете ми.

— Лъжеш! — извика тя.

— Ако още веднъж извикаш, съдбата на твоето дете е решена.

— Не може да бъде, ти лъжеш, че детето ми е при тебе!

— Да ти докажа ли? Жената, която ти го отне във фара, ми го доведе.

— Жената със синия воал ли?

— Тя отдавна е на моя страна. Ако не изпълниш това, което искам сега, никога няма да видиш детето си.

Ирма отчаяно закърши ръце.

— Не можеш да получиш детето си от друг, освен от мене.

— Теб ще те заловят и пак ще вземат детето.

— Грешиш — каза той. — В този момент то вече не е в Ню Йорк и никой, освен мене не знае къде е. Детето ти е в една трупа от пътуващи комедианти. Ако не изпълниш волята ми, никога няма да го видиш.

— Горката Лидия! — повтаряше Ирма през плач.

— Ти можеш отново да я имаш — продължи Артур. — Тя ще живее, ако ме скриеш тук. Преследват ме. Чуваш ли виковете на полицаите? Тук живее началникът на полицията Роджър. Никой няма да се сети, че съм тук. Няма къде да избягам. Бърнард ме търси навсякъде.

Навън явно полицаите въпреки всичко влязоха в къщата. Други останаха да пазят навън.

Артур се скри зад едно канапе.

Изведнъж вратата се отвори. Роджър влезе, държейки в едната си ръка лампа, а в другата револвер.

— Защо стоиш на тъмно, Ирма? — попита той. — Сигурно те е страх, защото…

Думите му секнаха. Той беше зърнал крайчеца от ризата на Норт.

Съмнението се заби като нож в сърцето му. Точно когато се приближаваше до къщата си, полицаите го предупредиха, че Артур се е скрил някъде наоколо. Той си представи страха и положението, в което се намираше Ирма, и бързо поведе след себе си полицаите.

Сега му се изясни всичко. Събитията се развиха толкова бързо, че Ирма не можа да дойде на себе си и да обясни на Роджър какво се е случило. Започна гонитба из стаята.

Норт се опита да избяга от къщата.

— Предай се! — викаше след него Роджър с насочен револвер.

При вида на оръжието Артур спря и се остави на полицаите.

— Отведете го! — нареди Роджър и се обърна към Ирма. — Какво значи това? Как е могъл да попадне той тук, в моето жилище, и откъде знае, че вие сте тук? Много странно!

— Не знам. Не съм го скрила. Той ме заплаши със смъртта на детето ми, ако викам за помощ.

— И вие повярвахте? Нима не знаете, че детето е още в жената със синия воал?

— Тя е негова съучастница. Той ми каза, че тя му го занесла.

Роджър не можеше да се освободи от ужасното съмнение, че Ирма още е във връзка с Артур и че тя го е очаквала тъкмо в тази стая, за да го скрие.

— Мистър Роджър, заставете, моля, Артур да каже какво е станало с детето ми — помоли Ирма.

Роджър кимна с глава и излезе съкрушен. Не беше ли той дал сърцето си на една жена, която не го заслужава и го лъже?