Изминаха няколко седмици от ужасната нощ, в която Ирма толкова неочаквано се избави от кладата. Един следобед тя стоеше в стаята си, защото излизаше рядко, въпреки че беше свободна да се разхожда из околността. До слуха й достигнаха радостни викове, които постепенно се усилиха. Ирма се приближи до прозореца и видя, че индианците тичешком се събираха на главния площад. Веднага изпрати Юнона да разбере причината за това раздвижване. Негърката скоро се върна и съобщи, че пристигал върховният вожд на навахите, който отсъствал продължително време с голяма група бойци.
— Може той да освободи мисис — добави Юнона. — За него казват, че бил строг, но справедлив вожд!
Ирма не дочака посрещането, а се върна на мястото си в дъното на стаята и се замисли над странната си съдба, която на всяка крачка и поднасяше нови изненади. Унесена в мисли, не чу, че вратата се отвори. Когато повдигна очи, видя пред себе си висок мъж с побелели коси.
— Кой сте вие? — попита неволно тя.
— Джеронимо, върховният вожд на навахите — отвърна спокойно той, гледайки изпитателно Ирма. — Бялото цвете не трябва да се страхува от мен. Съжалявам, че животът ти е бил застрашен от моя заместник, който е решил да приложи нашите обичаи върху една беззащитна пленница! Радвам се, че твоят бог те е запазил, като е показал, че е опасно да се шегуват с него. Бъди добре дошла в дома ми, макар че скръбта влезе в него. Било е угодно на Маниту да повика при себе си единствения ми син.
— Синът ви да не е убит в сражение? — тихо попита Ирма.
— Не, но скоро ще отиде във великите ловни полета, защото лежи тежко ранен и очаква смъртта. Раните го измъчват, но той не се оплаква, защото знае как трябва да умре истинският воин!
— Искате ли да ме заведете при сина си? — запита решително Ирма. — Може би ще мога да му помогна.
Вождът я погледна невярващо, след това й направи знак да го последва. Скоро стигнаха до стаята, в която върху мечи кожи лежеше младият индианец. От пръв поглед Ирма се убеди, че раните бяха тежки, но не и смъртоносни. Те се бяха влошили и от неправилното лечение. В стаята имаше две жени: майката на ранения и Тетовеха, дъщерята на стареца, които искаше да принесе Ирма в жертва на кладата. Ирма помоли жените да излязат, защото техните вайкания влияеха лошо на ранения. Може би те нямаше да се вслушат в думите й, ако вождът със заповеднически жест не ги беше принудил да излязат. Тя не забеляза изпълнения с омраза поглед, който й хвърли младата индианка, защото вниманието й беше съсредоточено върху ранения, който лежеше в безсъзнание.
Ирма почисти грижливо раните, превърза ги и нареди да преместят болния на чиста постеля. Не мина много време и раненият, който преди стенеше непрестанно, се успокои и заспа. Ирма не се умори часове наред да слага лековити компреси върху раните му. Силният организъм на младия воин оправда надеждите й и скоро животът му беше вън от опасност.
Старият вожд следеше внимателно действията на Ирма. Той също забеляза, че състоянието на сина му се подобрява, и едва доловима усмивка се плъзна по лицето му.
— Синът ви ще оздравее! — заяви доволно Ирма.
Джеронимо се приближи до нея и стисна сърдечно ръката й.
— Ти си добра жена! — промълви той с треперещ от вълнение глас. — Нашите искаха да те погубят, а за отплата ти спаси единствения ми син от смърт!
Онари, синът на вожда, оздравя. Навахите, които досега гледаха със страхопочитание Ирма, започнаха да я обожават. Тя скоро забеляза, че младежът се отегчаваше ужасно, защото беше принуден да лежи неподвижно. В един склад, където бяха натрупани различни вещи, плячкосани от белите, тя намери една библия. Тогава започна да му чете откъси от нея. Бъдещият вожд я слушаше с интерес, дори й задаваше въпроси по прочетеното. Неговата природна интелигентност толкова изненада Ирма, че тя с удоволствие смени ролята си на болногледачка с тази на учителка и искрено се привърза към ученика си. Но Онари изпитваше нещо повече от привързаност към спасителката си. В неговото сърце пламна гореща любов, която можеше да се разгори само в едно непорочно сърце. Любов, по-силна от живота и смъртта!