Графиня просякиня

Жертвеният огън

Настъпи страшният ден. Старецът се появи, точен като неумолимата съдба, и попита:

— Промени ли решението си Бялото цвете?

— Не! — отговори категорично Ирма.

— Тогава ме последвай!

— Съгласи се, мисис! — извика ужасена негърката.

— Сбогом, Юнона! Ако успееш да се спасиш, предай на баща ми последните ми поздрави. Ще се видим горе, на небето!

Старецът поведе Ирма по един коридор, в края на който имаше каменни стъпала, водещи нагоре. След като ги изкачиха, застанаха пред една завеса.

— Смъртта, която те очаква, е ужасна! — опита се да я разубеди пак старецът.

— Имам сили да я понеса! — отвърна тя решително.

Влязоха в кръгло помещение, в средата на което върху каменен подиум гореше свещеният огън. Преминаха край него и по други стъпала се изкачиха на обширна тераса, оградена с нисък парапет. В средата беше кладата. Когато Ирма я видя, тръпки на ужас преминаха през тялото й. В средата на кладата беше завързан прекрасен кон. Върху него, привързано с ремъци, стоеше безжизненото тяло на вожда. До коня бяха сложени копието и щитът на вожда, а на един кол се ветрееха скалповете на победените от него неприятели. Така умрелият трябваше да се представи пред Маниту. Старецът посочи на Ирма един стол, поставен до главата на коня, и тържествено каза:

— Там е твоето място!

Ирма събра всичките си сили и седна на стола, отправяйки молитва към бога. На бледата лунна светлина тя изглеждаше като приказно видение. Млад индианец пристъпи със запалена факла към кладата. Ирма затвори очи. Изведнъж пронизителни викове нарушиха тишината. Това бяха викове на хора, обезумели от страх. Ирма бавно отвори очи и видя, че луната беше закрита от черен облак. Тя веднага разбра, че индианците тълкуваха лунното затъмнение като божие наказание. Като че ли някакво огромно черно крило легна върху къщите, вещаейки беди и нещастия. Старецът се приближи до Ирма и каза с треперещ глас:

— Бяло цвете, помоли се на твоя бог да ни върне светлината! Той не иска да умреш и ние ще се подчиним на волята му!

Ирма коленичи и отправи гореща молитва към небето. Суеверните индианци с надежда гледаха нагоре. Изведнъж те нададоха радостни викове, защото луната бавно изплува от черния облак и освети каменните къщи. Тогава Ирма стана и всички направиха път на жената, която се ползваше с благоволението на боговете. Старецът вървеше след нея и като стигнаха помещението, където гореше свещеният огън, тържествено каза:

— Отсега нататък ти ще пазиш свещения огън, Бяло цвете! Тогава нещастието никога няма да посети нашия град.

След като стигнаха до стаята й, той отвори почтително вратата пред нея, но този път не посмя да влезе вътре. Ирма завари негърката да се тресе от плач.

— Юнона, Юнона, погледни ме, аз се върнах! — извика Ирма радостно.

Юнона отвори очи и се втренчи в господарката си. В погледа й се четеше изненада и едно по-особено чувство.

— О, мисис идва от хубавото небе да вземе Юнона със себе си!

— Не, мила моя, не съм дух, аз съм жива! — извика, смеейки се през сълзи, Ирма. — Аз съм спасена, спасена!