Графиня просякиня

Кулата на фара

Ирма и детето влязоха във фара, съкрушени от умората и напрежението. Надяваха се, че ще намерят убежище. Не се виждаше никой, но Ирма все още вярваше, че ще намери пазача на кулата и че той няма да й откаже помощ.

Като затвори вратата, тя чу стъпките на онази, които я преследваше. Трябваше бързо да се скрият. Ирма бутна една врата и влезе в стая, където имаше едно легло, по всяка вероятност на пазача.

Нямаше никой.

Ирма помисли, че пазачът се е качил в кулата. Тя притисна детето и тръгна нагоре по стълбата. Краката й трепереха. Силите я напускаха. Чрез върховни усилия тя успя да стигне до една площадка, на която имаше две врати. И двете бяха затворени. Стълбата просто свършваше пътя, макар че до върха на кулата и до самия фенер имаше още разстояние.

Двете не можеха повече да се изкачват.

Ирма отвори едната врата и влезе в малко помещение, в средата на което се виждаше някакъв капак. Една врата водеше към галерията в горната част на кулата, обградена с железни решетки. Тя беше полуотворена.

В мига, в който Ирма се канеше да влезе през тази врата, навън по каменната стълба се чу шум от стъпки. Това сигурно беше жената, която ги преследваше. Обзета от тази мисъл, Ирма пусна детето на земята, върна се към предната врата и бързо я заключи. Така жената не можеше да влезе. Ирма се надяваше, че ще може да вика за помощ от външната галерия на кулата и че хората, които евентуално щяха да се отзоват, щяха да повярват на думите й и да я отърват от преследвачката.

Но какво щеше да стане, ако жената със синия воал се окажеше по-убедителна? Тя можеше да накара хората да повярват, че Ирма е откраднала едно дете и тя трудно би могла при подобни обстоятелства да докаже, че детето е нейно.

Ирма взе Лидия на ръце и мина в откритата галерия. Те изведнъж се оказаха на една главоломна височина. И двете извикаха от уплаха. Виковете им се разнесоха надалече.

В това време Роджър, който се беше разделил през нощта с Мери и беше отдъхнал малко, отново се върна към търсенето на откраднатото дете. Сега, през деня, задачата щеше да бъде по-лесна. Той добре помнеше квартала на въглищарите и тръгна право към него.

Използвайки за ориентир кръчмата „Черния кит“, той бързо намери мястото, където бяха изчезнали двамата въглищари. Сега, на дневна светлина, той можеше внимателно да оглежда къщичките.

Една жена излезе и тръгна насреща му.

Роджър я попита дали познава някой си Хари.

— Да, спомням си го — каза жената. — Тръгнете направо към фара. Той живее в една малка къщичка ей там — тя посочи с пръст и се усмихна. — Този Хари сега гледа едно малко момиченце. Да не би вие да сте бащата?

Роджър поклати глава.

— Говорят, че той получава много добро възнаграждение за детето — продължи тя.

Роджър кимна и се отдалечи. Той бързо стигна до къщичката. Вратата беше отворена, но нямаше никой. Това му се видя подозрително.

В една от стаите имаше детско креватче.

Роджър реши да почака, предполагайки, че жената на въглищаря е излязла някъде с детето. Той неволно погледна към фара.

Далечен вик за помощ достигна до слуха му. Роджър помисли, че някой е паднал във водата, и забърза нататък.

Приближавайки към фара, той видя на кулата човешка фигура и скоро разбра, че това е жена, молеща за помощ. След малко долови и писъците на дете.

Като наближи до самата кула, Роджър чу, че го викат по име.

— О, небеса! — извика той, като позна Ирма.

— Мистър Роджър, спасете ни! — викаше Ирма. — Елате ни на помощ!

— Какво се е случило? — питаше Роджър.

— За Бога! Спасете ни! — продължаваше Ирма. — Не мога да изляза оттук с детето си. Една жена иска да ми го отнеме и не вярва, че то е мое, че аз съм негова майка.

— Идвам веднага, мисис Норт. Да не би това да е жената на въглищаря Хари?

— Не е. Някаква непозната е. Носи син воал на лицето си. Тя влезе във фара и ни принуди да се качим чак тук.

— Идвам при вас! — извика Роджър.

Той изкачи каменната стълба, но установи, че вратата е заключена отвътре. Заблъска я. Дали в кулата не беше пазачът на фара?

На вратата имаше звънец. Роджър натисна бутона, очаквайки с нетърпение пазача, но никой не дойде да отвори.

Роджър трябваше на всяка цена да влезе във фара. Той още веднъж натисна звънеца и потропа силно на вратата.

— Отвори, пазачо! — извика той. — В името на закона, отвори! Аз съм шефът на полицията, полковник Роджър.

Напразно. Никакво движение не се долавяше във фара. Никой не отвори.

Тогава Роджър се опита да проникне със сила, но всичките му опити бяха напразни, тъй като дебелата дъбова врата не помръдваше.

Роджър слезе по каменната стълба.

— Мис Норт! — извика той. — Не мога да вляза. Слезте долу и ми отворете.

— Не мога да изляза оттук, вратата е заключена — отговори Ирма.

В този миг на Роджър му хрумна нещо. Наблизо трябваше да бъде къщичката на пазачите на фара. Той се огледа. Къщичката беше скрита сред дърветата от другата страна на пътя. Роджър веднага тръгна натам.

Като стигна до нея, той надникна през прозореца. На една пейка спеше един от пазачите. Роджър почука на стъклото няколко пъти. Най-сетне спящият се събуди и стана. Роджър му направи знак, човекът приближи до прозореца и го отвори, като мърмореше нещо.

— Ти ли си пазачът на фара? — попита полковникът. — Ела с мене да ми отвориш вратата. Аз трябва да вляза в кулата.

— По дяволите! — възрази човекът. — Това не е моя работа. Освен това не е позволено да се влиза във фара.

— За мене е позволено, аз съм полковник Роджър, началникът на полицията, и трябва на всяка цена да вляза.

Пазачът изведнъж промени отношението си, но каза, че неговият другар би трябвало да е вътре, защото той го е сменил тази сутрин.

— По дяволите! — извика сърдито Роджър. — Как е възможно тогава да няма никой във фара?

— Може да е отишъл да купи нещо — забеляза пазачът.

В този миг по пътя се зададе един човек с кошница в ръце.

— Ето го — извика пазачът и махна към човека. — Къде беше досега? — извика му той. — Заключил си вратата на фара и мистър Роджър не може да влезе вътре.

Том спря на място.

— Заключена ли е вратата? — попита той. — Не може да бъде. Може би ти си я заключил?

— Аз тъкмо идвам от фара — каза Роджър. — Вратата е заключена. Може би жената я е заключила отвътре.

— Коя жена? — попитаха едновременно двамата пазачи.

— Една непозната, която е преследвала една майка с детето й.

— Тогава да идем да видим каква е работата.

— Бързо! — извика Роджър.