Графиня просякиня

Тайнственият чужденец

— Добър вечер, г-н Донелсън! Добър вечер на всички!

Лицето, което влезе и произнесе тези думи, беше един пълничък господин с кротко изражение на гладко избръснатото си лице. Той свали шапката си и заедно с бастуна я подаде на келнера, който почтително ги взе. След това седна на една голяма дъбова маса, около която бяха насядали мъже, повече то от които бяха на средна възраст.

Заведението, в което се намираха, беше изискан клуб, луксозно подреден.

— Но защо идваш толкова късно? — попитаха новодошлия.

— Вярно е, че закъснях, но нямах възможност да дойда по-рано. Съпругата ми имаше гости и аз бях принуден да чакам, докато си тръгнат.

— Виждаш ли, Донелсън — смеейки се, каза един възрастен мъж, като остави на масата вестника, който четеше, — какво трябва да търпи мъж на твоята възраст, когато се ожени за млада и красива жена, която е гордостта на нашия Нашвил! Той не може да се радва на свободата си, защото винаги трябва да се съобразява с жена си.

— Може би имаш право — отвърна Донелсън, — но аз се чувствам великолепно! И трябва да знаеш, Филип, че никога не съм бил под чехъла на жена си.

— Не знам ще можеш ли да докажеш това.

— Можеш да ми се надсмиваш колкото искаш! — заяви леко ядосан Донелсън. — Моя работа е как живея и как се разпореждам в дома си.

Изисканият клуб, в който се водеше този разговор, беше на най-видните и богати жители на град Нашвил. В него те провеждаха и клубните си заседания.

— Какви новини има? — попита Донелсън, отпивайки от чашата си.

— Много по-интересни, отколкото можеш да предположиш.

— Кое е толкова интересно?

— Лично аз не зная нищо. Идва управителят на клуба и ще ни разкаже подробно всичко.

Управителят, висок мъж с приятна външност и изискани маниери, седна при тях.

— Представете си, господа — важно заяви той, — в хотелското крило на клуба гостува един пътник, който желае да покаже пред публика няколко сеанса от тайнствените си познания.

— Искате да кажете, че е магьосник или нещо подобно? — попита недоверчиво Донелсън.

— Не, господа! Но ви уверявам, че е много интересен човек. Казва се маркиз Дьо Ц. и показва изкуството си повече за удоволствие, отколкото за печалба. Маркизът не е магьосник, а изкусен гадател на мислите и чувствата на човека.

— Веднъж четох за нещо подобно — каза Филип, — но този вид изкуство за мен си е чисто шарлатанство.

— Не, уверявам ви, че в този случай няма никакво шарлатанство, а чудеса! Чудеса, които този човек показа в интимен семеен кръг.

— Дявол да го вземе! Любопитен съм да видя това! — извика г-н Донелсън.

— Благородният чужденец — продължи управителят — може да хипнотизира човек и след това да го накара да прави, каквото поиска: да лае като куче, да трака с клюн като щъркел, да подскача като жаба…

— Ха-ха, като жаба! — изсмя се Филип. — Пръв трябва да опита това нашият приятел Донелсън. Ха-ха, представете си, че той е жаба и подскача ли, подскача!…

Бурен смях избухна в стаята.

— Тогава ти, Филип, трябва да си представиш, че си щъркел — отвърна ядосан Донелсън. — С твоите дълги крака спокойно можеш да го имитираш.

Членовете на клуба отново се разсмяха.

— Интересното е, че тайнственият маркиз провежда сеансите си винаги с маска — заяви управителят.

— И тук ли дойде маскиран?

— Не. Но беше си вдигнал яката на палтото и нахлупил шапката си до ушите. Обаче на сеанса иска да бъде маскиран, защото имал много роднини навсякъде в Америка и по този начин се предпазвал от нежелани срещи с тях.

— Добре е да видим този интересен човек. Колко време ще остане в Нашвил?

— Само два дни. Утре ще изнесе лекция в малкия салон.

— Ще бъдат ли разпратени покани?

— Не — отговори управителят. — Маркизът иска да се изпратят покани само на висшето общество в града. Но тъй като в клуба членува точно това общество, едно съобщение тук е достатъчно.

— Непременно ще дойдем — извикаха членовете на клуба.

— Каква ще бъде цената на входа?

— Десет долара на човек.

— Не е много скъпо.

— Заповядайте точно в 9 часа, господа!

— Може ли да доведем и жените си с нас?

— Разбира се, че можете. Това зависи от вашето желание — отвърна управителят.

— Аз няма да доведа жена си — заяви Филип. — Възможно е по време на сеанса да бъде направено нещо неприлично. Тогава жена ми ще ми го напомня, докато съм жив.

Много от членовете на клуба се съгласиха с Филип.

— Знаете ли нещо за това тайнствено изкуство? — попита Донелсън управителя на клуба.

— В Ню Йорк съм виждал много пъти такива сеанси и мога да ви ги опиша накратко. Работата, господа, е твърде проста: хората, които се занимават с това, имат силни, властни очи и с тях фиксират очите на зрителя. От силата на погледа му те изпадат в състояние на хипноза и стават безучастни към околния свят. Дори ако бъдат убождани с игла, не чувстват болка.

— Но това наистина е интересно! — възкликна Донелсън.

— В такова състояние на приспаните се дават заповеди, които те, след като се събудят, трябва да изпълнят точно.

— Аз не вярвам в такива измишльотини! — твърдо заяви Филип.

— Ако присъствате на сеанса, ще се убедите в правотата на думите ми.

Донелсън изслуша мълчаливо всичко, като поглеждаше недружелюбно към Филип. Прякорът „Жаба“ съвсем не му харесваше и го вбесяваше.

— И аз мога да познавам човешки мисли — изведнъж каза той.

— Така ли? И какво мисля аз? — подигравателно попита Филип.

Донелсън, който незабелязано беше погледнал часовника си, отвърна:

— Моят приятел Филип сега си мисли: „Дявол да го вземе! Часът е десет и половина, време е да си отиваме“. Така ли е, Филип? Тебе те чака някой. Аз знам това!

Филип го погледна изплашено, изведнъж скочи, взе пардесюто си и каза:

— Добре, и аз някой път ще разгадая твоите мисли!

И напусна клуба, изпратен от смеха на останалите членове, които продължиха да коментират тайнствения маркиз. Човек, който умее да внушава каквото си поиска на хората, наистина е една голяма загадка.