Графиня просякиня

Бунтът

Една бледорозова ивица на хоризонта показваше, че се разсъмва. Юнона седеше в колибата си и чакаше. Някакъв черен мъж се показа на вратата.

— Тръгнаха ли вече жените и децата? — попита тя.

— Да — отговори негърът. — Няколко часа вече изминаха, откакто напуснаха плантацията. Когато си свършим работата, както е уговорено, ще се пръснем на всички страни.

— Добре, много добре! — извика Юнона. — Хайде, да вървим, защото е време да започваме. Най-напред ще нападнем надзирателите и ще ги пленим. Но не ги убивайте, докато не решим какво да правим с тях!

Негърът изчезна между колибите, а Юнона, въоръжена с тежък камшик, се отправи към жилището на главния надзирател. Когато стигна там, тя заудря с юмруци по вратата.

— Отвори, чуваш ли, отвори по-скоро!

— Хиляди дяволи! — извика разбуденият надзирател. — Какъв е този шум, какво се е случило? Проклето същество — изсумтя той гневно, когато позна Юнона, — как се осмеляваш да ме будиш толкова рано? Чакай да ти платя за безобразието!

Той изчезна във вътрешността на жилището, а Юнона постави двата си пръста в устата и изсвири. В това време надзирателят се върна с голям камшик в ръка. Тъкмо щеше да замахне, когато няколко черни ръце се протегнаха изневиделица и го сграбчиха за врата и ръцете. Той видя, че хиляди черни сенки тичаха с рев и вой към него, и очите му се разшириха от ужас. Той предвиждаше участта си — участта на тези, които трябва да понесат отмъщението на хиляди измъчени човешки същества.

За по-малко от една минута надзирателят бе вързан.

— Оставете го сега на мене! — заповяда Юнона. — Идете и доведете останалите надзиратели!

Множеството се подчини, като нададе застрашителен вик.

— Слушай — извика негърката на надзирателя, — мисля, че е време да ти върна това, което ти дължа.

И нейните закръглени силни ръце заизвиваха камшика, който заплющя по тялото на мъчителя на бедните негри.

— Милост! — започна да се моли той. — Не ме убивай, обещавам ти, че ще се поправя!

— Остави това, ами по-скоро казвай къде са ми парите, ако не искаш да те бия до смърт!

Надзирателят не отговори. Тогава ударите се засипаха с още по-голяма сила върху полуголото му тяло.

— Спри, за бога! Парите ти са под възглавницата на леглото ми.

Като чу това, Юнона се втурна в къщата и скоро се върна с кожена кесийка в ръце. Междувременно негрите започнаха да се връщат. Те влачеха пет други надзиратели, по-скоро мъртви, отколкото живи.

Очите на Юнона искряха. Тя се разхождаше нагоре-надолу пред мнозинството, което гледаше със страхопочитание тази силна жена. Най-после тя заговори, като само с един жест въдвори гробна тишина.

— Безкрайно много сме търпели мъченията на тези зверове. Сега можете да си отмъстите!

Възторжен вик заглуши нейните думи. Негрите се нахвърлиха като глутница вълци върху пленниците си и техните викове за помощ показаха, че робите се разплащаха със своите угнетители.

— Този човек — Юнона посочи главния надзирател — ви е мъчил най-много. За своите жестокости и беззакония той е получил добри пари от господаря си. Ето ги, те са ваши.

И тя подаде парите на най-стария негър.

— Ще ги поделиш справедливо между всички, защото те са напоени с тяхната кръв и оросени със сълзите им.

Тълпата нададе радостен вик, но Юнона направи знак, че ще продължи да говори. Множеството стихна.

— Слушайте сега добре какво ще ви кажа. Най-големият тиранин е плантаторът Лонг. Той безчинстваше с дъщерите ви, подпомаган от този окаяник. С години ви е принуждавал да му работите срещу нищожни заплати. Само на думи бяхте свободни, а в действителност сте истински роби! Но това още не е всичко. Звярът Лонг похити скъпата ми мисис. Там е неговият замък. Слугите са с вас. Освободете бедната жена, която страда само заради прищевките на този човек, и му отмъстете така, както заслужава!

Последва страшен вик — вик на хора, жадни за отмъщение.

— Стойте! — извика Юнона, като видя, че негрите се отправят към замъка. — Нека по-напред освободя моята мисис. Вие можете да дойдете след половин час!

Негрите я послушаха и повлякоха вързаните надзиратели към близката гора. Юнона се затича към замъка с такава бързина, сякаш беше подгонена от някого. Стигна до широкия ров, пълен с вода. Не се спря нито за миг, защото знаеше много добре мястото, където няколко дъски съединяваха двата бряга. Премина ги все така тичешком, изкачи бързо насипа, прекоси градината и едва дишаща от умора, пристигна пред главния вход на господарската къща.

— Работниците са освободени и ще пристигнат веднага. Долу мъчителите! — извика Юнона на слугите.

Радостен вик се изтръгна от гърдите на всички поробени.

— Къде е моята мисис? — попита разтревожена негърката.

— Аз зная къде — обади се Том. — Последвайте ме! Но господарят не е вкъщи. Замина някъде на кон.

Юнона и Том изчезнаха в тъмния коридор, докато разярените слуги се отправиха вкупом към стаята на мисис Бърк.

Когато Ирма се съвзе от припадъка си, наоколо й бе пълен мрак. Тя скочи бързо и отвори прозореца. От плантациите се чуваше шум, който я озадачи. Какво ли ставаше там? Зората побеждаваше бавно нощта на изток. При мисълта, че нейният мъчител можеше да се появи всеки момент, сърцето на Ирма сякаш престана да тупти. В коридора отекваха стъпки, които бързо се приближаваха, и Ирма наддаде отчаян вик. Затича се към прозореца и погледна към слабо осветения двор. Бе решила да се хвърли върху плочника, но да не се предаде жива. Нещастната жена се колебаеше между живота и смъртта, когато един познат глас я възпря от нейното отчаяно решение.

— Мисис, мисис! — викаше Юнона. — Юнона идва!

— Благодаря ти, Боже! — прошепна Ирма.

— Вратата е заключена — обади се отново негърката.

— Дръпни се настрани! — гръмна гласът на Том. — Взех за всеки случай една брадвичка с мен.

Ударите се заизсипваха върху яката врата. Дървото отстъпи пред силата и Юнона, плачеща и смееща се едновременно, се втурна в стаята.

— Мисис, мила мисис! — извика негърката извън себе си от радост.

— Ех, ти, вярно сърце — шепнеше Ирма, като притискаше Юнона до гърдите си, — ако не беше пристигнала навреме, сега сигурно щях да лежа с разбита глава долу на двора.

— Сега бързо да се махаме оттук, докато не се е върнал Лонг! — почти заповеднически каза Юнона.

Ирма хвърли върху раменете си едно наметало и последва вярната си прислужница. Когато двете жени слизаха по стълбата, чуха жаловити писъци, идващи от долните помещения. Това беше мисис Бърк, с която се разплащаха измъчваните от нея слуги.

Ирма и Юнона се отправиха към вратата, която водеше в градината. Тъкмо прекрачваха прага, когато се чу глас, от който кръвта на Ирма замръзна в жилите.

— Искаш да избягаш, а? — викаше Лонг, който се беше завърнал от своята обиколка.

— Бързо през градината! — заповяда Юнона.

Започна се лудо бягане. Ирма и негърката тичаха през сенчестите алеи, а плантаторът ги следваше. Жените стигнаха до окопа и се изкачиха бързо по насипа. В същото време Лонг стигна в подножието му.

— Скоро ще паднете в ръцете ми! — викаше той радостно.

Пред бягащите се изпречи ново препятствие: пълният с вода канал. Силната Юнона вдигна господарката си на ръце и така премина по люлеещите се дъски. Ирма едва дишаше от страх. Юнона я пусна внимателно на земята и се върна обратно. Плантаторът тъкмо се канеше да сложи крак върху мостчето от дъски.

— Чакай, гълъбице! — викаше той, задъхан от умора. — Скоро ще се върнеш там, откъдето избяга. Но сега ще ме молиш на колене да ти простя.

Той тръгна по дъските, но негърката се наведе и ги издърпа изпод краката му. Чу се глух плясък във водата. Юнона се наведе над потъналия и там, където изчезна главата му, заиграха малки кръгове. Лонг скоро се подаде над повърхността и с всички сили се устреми към брега, но там го чакаше Юнона с камшик в ръка.

— Ела, мръсно животно! — извика тя яростно. — Отдавна чакам този момент.

Плантаторът напразно се опитваше да излезе на брега. Ударите се сипеха безмилостно върху мократа му глава. На няколко пъти той почти излизаше от водата, но камшикът го връщаше обратно в нея. Още няколко минути, и плантаторът Лонг щеше да намери смъртта си в калните води.

— Удави се, куче! — викаше Юнона. — Това ще бъде справедливо възмездие за нещастните момичета!

Тя беше решила да изпълни докрай плана си, но я сепна кроткият глас на Ирма:

— Юнона, не го убивай! Моля ти се, Юнона, извади го от водата!

— Не! — извика възбудено негърката. — Той поиска да направи нещастна моята мисис. Няма наказание, което да е достатъчно тежко за него!

— Юнона, моля ти се, изпълни желанието ми! Не искам никой да загине заради мене!

Тонът, с който бяха произнесени тези думи, охлади донякъде желанието за отмъщение на Юнона. Тя се наведе над водата и като хвана плантатора за яката, го издърпа на брега. Той се строполи безчувствен на земята.

— Благодари на мисис, задето остана жив! — каза негърката. — Ако не беше тя, щях да те удавя като куче!

Плантаторът хвърли един налудничав поглед към Ирма. Юнона изтича при господарката си и я повлече след себе си. Изведнъж тя се спря. Някакъв див шум достигна до ушите й. Тя се обърна и от устата й се изтръгна глух стон.

— Мисис, погледни! Замъкът гори, мисис!

Уморените очи на Ирма се обърнаха в указаната посока.

Големи огнени езици излизаха от мрачния силует на зданието, което доскоро беше неин затвор. Това беше последното действие на ужасната трагедия, която се разигра през тази нощ в имението на плантатора Лонг.