Графиня просякиня

В клуба

След срещата си с полковник Уилсън у Съливън, Ирма беше обзета от голямо безпокойство. Въпреки всички усилия на Шелер да я убеди, че приликата между офицера и Норт е случайна и винаги възможна, тя не можеше да забрави образа на убиеца. В една от следващите вечери Ирма взе решение да се предпази от каквато и да е изненада. Без да каже нещо на Фриц Шелер, тя напусна хотела късно вечерта и отиде пеша в клуба, където беше сигурна, че ще намери Съливън и Ууд. Искаше да получи от тях по-конкретни сведения за личността на полковника. Решението за това беше взела толкова бързо, че нямаше време да поразмисли повече върху опасностите, на които, се излагаше. Тя влезе в ярко осветената сграда на клуба.

Хубавите, мебелирани с всички удобства, салони бяха събрали много посетители, които се развличаха с четене и игри или просто вечеряха.

Само преди четвърт час тук беше дошъл и полковник Уилсън. Лакеите бяха го обслужили бързо, поемайки мантията, шапката и сабята му. Той беше преминал през шестоъгълния салон, който бе по-слабо осветен и от който няколко врати водеха в различни отделения на клуба.

Тези врати имаха разноцветни стъкла, през които можеше да се вижда добре в осветените съседни стаи. На стената срещу входа стоеше голямо огледало, в което се отразяваше отворената врата и част от помещението.

Там именно полковникът забеляза граф Джирарди да разговаря със сенатора Ууд. Графът, със сериозно, бледо лице и пригладена черна коса, която издаваше у него чистия южняк, се приближи до сенатора, който тъкмо се канеше да седне зад игралната маса.

— Един въпрос, господин сенатор — каза той със замислено изражение на лицето. — Разбрах, че познавате полковник Уилсън.

— Да, така е, милорд — отговори Ууд. — Изпитвам към него големи симпатии. Той във всяко отношение е любезен и интересен мъж.

— Бих желал да се запозная с него по-отблизо, г-н сенатор.

— Разбирам. Навярно сравнявате полковника с…

— Понеже вие го познавате добре, моля ви да ме представите.

— С удоволствие, милорд. Още сега, ако искате. Очаквам го всяка минута. Той ми определи среща тук.

— Минах през всички салони, но не го намерих.

— Може пък да не дойде. Вероятно го е задържало нещо или е бил повикан по служба. Ако не сега, то утре сигурно ще мога да ви представя. Елате у нас, ще поиграем на карти.

В тази минута един слуга се приближи до Съливън и му пошепна нещо на ухото. Милионерът вдигна очи от картите за игра и стана от стола. Слугата пак се приближи до него и отново му пошепна нещо. Ууд, който беше дошъл с графа до същата маса, зае мястото на Съливън, който излезе навън, и играта продължи. Съливън беше обзет от любопитство. Той влезе в салона и огледа всички жени, но не можа да разбере коя го търси. След малко забеляза Ирма, която вдигна воала си, и бързо тръгна към нея.

— Мис Олденбург, аз съм очарован…

— Не изговаряйте името ми — прекъсна го тя.

— Много неща бих повярвал, но да ви видя тук, в клуба, ей Богу — никога! Бъдете спокойна, тук сте под мое покровителство. Заповядайте, седнете.

Ирма седна.

— Защо треперите? — попита той. — Какво ви се е случило? Изглеждате ми разтревожена.

— Имам доверие във вас, милорд.

— Вярвайте, че няма да злоупотребя с него. Разкажете ми всичко. В мое лице ще намерите един искрен съветник.

— Тогава ще ви помоля преди всичко да запазите в пълна тайна онова, което ще ви кажа.

— Радвам се, че точно мен сте избрали с такава цел.

— Обещавате ли, че ще мълчите?

Той я изгледа учудено.

— За голяма тайна ли се отнася?

— Въпросът е за едни сведения, милорд. Преди да ги поискам, трябва да ви доверя някои обстоятелства, които се отнасят лично до мен и които не са известни на никого тук.

— Обещавам.

— Вашата честна дума ми е достатъчна, милорд. Трябва вече да започна. Бях съпруга на един мъж, чието име не мога да произнеса, но от когото имам големи основания да се боя.

— Разбирам. Това често се случва в артистичния свят. Вие, артистките, често се свързвате с мъже, които съвсем не ви подхождат.

— Нито дума за това, моля ви, милорд. На вашия бал срещнах един господин, който ми напомни за онзи, от когото се боя. Тази неизвестност ме измъчва и тревожи. Стори ми се, че той е същият. Приликата беше толкова поразителна, че не знам как да окачествя тази поява.

— Кой е този, за когото говорите?

— Името му забравих… Вие ми го представихте, той носеше червена униформа.

— А, полковник Уилсън. Офицерът, когото доведе сенаторът Ууд.

— Да, точно той.

— И този полковник има нещастието да прилича на човека, от когото ви е страх и когото мразите?

— Това беше една неприятна среща. Аз се изплаших.

— Той показа ли с нещо, че ви познава?

— Не.

— Тогава приликата е случайна. Може би вашият мъж също е бил офицер.

— Не, милорд.

— Тогава напразно се страхувате. Това са само внушения. Ще ви помогна да забравите неприятната случка.

— Но тази прилика?

— Добре, не ви ли се е случвало и друг път! Стават такива неща. Аз лично преживях нещо подобно. Преди година бях в Ню Йорк и посетих операта. По време на един антракт чувам изведнъж глас: „Господин Съливън!“ Обръщам се. Гледам — съвсем непознат човек. Казвам му, че не го познавам. „Не ме познавате ли? — пита той учудено. — Казвам се Болуър, от Лондон.“ Никога не го бях виждал, нито пък бях чувал за него. След това се оказа, че в Лондон живеел човек, който много приличал на мен и със същото име. А не сте ли слушали за делото „Тишборн“? Тишборн живял в Австралия. Когато умрял, изведнъж в Лондон се явил един мним Тишборн и сложил ръка на милионите, които по право се падали на наследниците на умрелия Тишборн. Мнимият Тишборн при личал напълно на истинския. Процесът доста се проточил, докато се докаже измамата. Може би и вие сте попаднали на подобен случай.

— А вие сигурен ли сте, че този е истинският офицер Уилсън?

— Сигурен съм.

— Но аз не съм.

— Това е от страх.

— Никога няма да забравя появяването му.

— Но какво се е случило между вас и вашия мъж, че така много се страхувате от него? Той трябва да е бил истински демон!

— Да, милорд, демон!

— Но когато той говореше с вас, не се ли убедихте, че грешите?

— Не можа да ме убеди в противното. Продължавам да съм уверена в моето предположение.

Съливън се усмихваше.

— Страхът ви е бил напразен, миледи. Полковникът просто прилича на вашия бивш съпруг, но не е той. Това е.

— Въпреки всичко не можете да ме убедите. Защото не вие го познавате, а аз. Не сте уверен, че той действително е полковник!

— Как е възможно подобно нещо! Сенаторът Ууд за мен е достатъчна гаранция, че е въвел в нашето общество един порядъчен човек, а не преоблечен авантюрист.

— Но и той може да се излъже!

— Не, любезна моя. Изгонете тези мисли от главата си. Премахнете всяко недоверие. Полковникът е човек, в когото не можем да се съмняваме.

— Вашите думи започват да ме успокояват.

— Това ме радва много, миледи, защото не бих искал за нищо на света да се хвърля каквото и да е подозрение върху обществото, което посещава моите салони. От своя страна аз се радвам, че отново имам възможността да ви виждам.

След последните думи на Съливън Ирма стана и каза:

— Благодаря. Извинявам се за дързостта си…

Милионерът целуна ръката й.

Ирма премина в салона. Когато щеше да влезе в предната стая, която беше празна и по-слабо осветена, тя неволно трепна.

Пред нея стоеше полковникът.

Тя си спомни думите на Съливън и задържа вълнението, което й причини тази неочаквана среща.

— Вие — тук, мис Олденбург? — попита ласкаво офицерът.

Тя усети лекия укор в неговия говор.

— Трябваше да се срещна със Съливън — обясни тя.

— Значи той се радва на вашето благоволение?

— Въпросът беше за нещо, което трябваше да се свърши бързо. Иначе съм господар на себе си и не приемам никакви критики.

— Криво разбирате моя въпрос! Исках да ви намекна да се пазите от тези клубове. В тях една дама е изложена на много опасности и затова исках да ви предупредя да не предпочитате никого.

— Никого не предпочитам.

Тя поиска да се оттегли и се поклони, но той се приближи към нея.

— Не убивайте надеждата ми, мис Олденбург. Вие ми направихте поразително впечатление. Имам само едно желание — да се приближа до вас, да не се разделям от вас.

— Господин полковник…

— Моля ви, оставете ме да се доизкажа — продължи Уилсън. — Позволете ми да ви посетя!

— Не приемам посещения, милорд.

— За мен ще направите изключение, едно-единствено изключение, за да ви кажа…

— Но аз днес ви виждам едва за втори път, господин полковник. Не зная какво бихте могли да ми кажете.

— Изслушайте ме, моля ви се. Трябва да се възползвам от случая, за да ви изкажа това, което чувствам.

Ирма отстъпи назад изплашено.

— Трябва да ви кажа, мис Олденбург, че още от първата ни среща вашият образ се запечата силно в съзнанието ми и аз не мога да ви забравя дори за миг. Позволете ми да бъда близо до вас! Аз ви обичам!

— Стига, г-н полковник. Не мога да ви слушам повече.

— Трябва да ме изслушате. Не отблъсквайте вниманието ми, не отхвърляйте любовта ми. Оставете концертните зали и елате при мъжа, който ви обича.

Ирма пребледня.

— Аз никога няма да се омъжа — каза тя. — А вие няма да ме видите повече.

— Но аз ще ви следвам постоянно, докато се убедите, че любовта ми е искрена.

Ирма бързо напусна стаята и отиде в хотела си.

— Да бягаме оттук, да бягаме! — мълвеше тя.