Графиня просякиня

Заплахата

Шелер слезе в склада за въглища. Ирма не беше в състояние да се помръдне. Изведнъж параходчето се залюля и скоростта му силно намаля. Шелер отново се показа.

— Смелост, графиньо, смелост! — извика той. — До скалата има още време.

След това бързо отиде до кормилото, което Норт беше завързал, за да се движи параходчето направо. Развърза го и започна с всички сили да го върти. Усилията му се увенчаха с успех: параходчето се отклони от досегашния си курс.

— Спасени сме! — възкликна радостно Шелер.

Норт изкрещя някакво проклятие. Ирма коленичи. Радостни сълзи капеха от очите й.

— Да, приятелю Норт — каза Шелер, — това беше работа на моряк, извършена от бръснар. Когато бръснех гъстите бради на моряците от парахода „Мисисипи“, се мислех за най-нещастния човек в Щатите. Но днес благодаря на Бога, че аз, синът на майка си, съм бил принуден да си изкарвам хляба по този начин. С божията помощ ще слезем на брега. А ако някога бъда избран за член на сената, ще прокарам закон, съгласно който всички параходи трябва да имат колела и ще им бъде позволено да се движат само по суша.

Ирма се приближи до него и му благодари. Очите й изразяваха най-топла и искрена признателност.

— Оставете, графиньо, аз само изпълних дълга си. Нима трябваше да ви оставя да заминете с него? Котката винаги си остава котка и гони само мишките. Извинете за израза, графиньо!

— Но, Шелер, как мога да те виня за твоите шеги, когато те винаги са ме ободрявали? Сега ми кажи къде остави моята малка Лидия? Сигурно си я поверил на добрата Милия Пен?

Изненадан от този въпрос, Шелер за малко да изпусне кормилото. Той му припомни при какви обстоятелства беше оставил Лидия. Върху доброто му лице се изписа смущение. Ирма с чувствителното майчино сърце веднага забеляза това.

— Защо не ми отговаряш? — попита тя разтревожено. — Къде е детето ми? Кажи ми какво се е случило? Не разбираш ли, че ме измъчваш с мълчанието си!

Норт чу целия разговор. Веднага започна да размишлява как да използва тези обстоятелства, за да си върне свободата.

Шелер реши, че е по-добре да каже истината на Ирма, още повече че и той беше много загрижен за малката Лидия.

— Работата стои така — каза той. — Когато ви чух да викате за помощ, казах на малката да не мърда от мястото си, докато се върна, съблякох дрехите си и се хвърлих във водата.

— Но ето че не можеш да се върнеш — извика Ирма ужасена. — Боже, детенцето ми е загубено…

— Не говорете така, графиньо! — започна да я успокоява Шелер. — Мястото, където я оставих, не беше далеч от брега на реката.

— Разбирам, но ти не трябваше да я оставяш, приятелю.

— Това не можех да направя, графиньо — отговори Шелер, повдигайки рамене.

Ирма забеляза огорчението му.

— Прости ми! — почти извика тя. — Знам колко трябва да съм ти признателна, знам… но все пак аз съм майка. Освен грижата за детето ми, няма нищо друго в ума ми. Нима мога да се примиря с това — да бъда спасена, но да изгубя детето си?

И тя заплака, закрила лицето си с ръце. Шелер беше отчаян от нейното нещастие, обаче лицето на Норт светна. Това стечение на обстоятелствата не можеше да остане без последствия за съдбата му. Той беше решил да го използва.

— Успокойте се, графиньо — заговори Шелер, — положението не е толкова лошо, колкото си мислите. Ако Лидия се изкачи на близкия хълм, ще може да види къщата на Пен. А пък и другите останаха на брега, защото им отнеха параходчето, с което ви отвлякоха.

— Заблуждаваш се, Шелер — отвърна Ирма. — Милия ми каза, че близо до брега има плитчини, които могат да се преминат само с кола. Тогава не обърнах внимание на думите й, но сега си спомням това много добре… Колко ли е плакало горкото ми дете, колко ли е викало за помощ! Боже мой, само като си помисля, сърцето ми се къса от мъка… Представи си само какъв страх ще изпита едно дете, което никога не е оставало само и което се плаши от тъмнината!… А когато се пробуди нощният живот в гората? Воят на дивите котки, шумът от катеричките и разни други диви животни… О, всичко това би изплашило възрастен човек… Не, не, мисълта за моето самотно дете ме подлудява!

Измъчената майка отново заплака. Шелер мълчаливо й съчувстваше, докато корабчето бавно се движеше към противоположния бряг.

— О, да беше само това! — намеси се Норт. — Добре познавам местността, нощем в нея скитат мечки и вълци.

— Млъквай! — кресна Шелер.

Той съжаляваше, че не може да напусне мястото си при кормилото и да запуши устата на този престъпник. Като чу тези думи на Норт, Ирма пребледня и се хвана за Шелер, за да не падне.

— Не можеш да ми забраняваш да говоря, когато детето ми е в опасност — продължи Норт окуражен. — Може да се е търкулнало в някоя пропаст, може да е паднало във водата, а може и вълците вече да са го разкъсали…

Болезнен вик се изтръгна от устата на Ирма. Тя се залюля, но Шелер я подкрепи и не я остави да падне.

— Не му вярвайте, графиньо! Норт говори така, защото се надява да го освободим. Как може един човек да е загрижен за детето си, когато никога не се е интересувал от него?

Норт сякаш очакваше тези думи.

— Аз вярвах, че детето ми е в добри ръце — каза той, като че ли се извиняваше. — И затова повиках при себе си само жена си.

— За да я убиеш, а детето да остане сираче! — извика гневно Шелер.

— Не, аз исках да се сдобря с нея. Тя знае това. Но ако сега детето ми умре, то негов убиец ще бъде собствената му майка.

Глухо ридание се изтръгна от гърдите на Ирма. Тя се изскубна от ръцете на Шелер, падна на колене и извика:

— Помощ! Господи, закриляй детето ми!

Кротката светлина на звездите осветяваше слабо лицето на тази мъченица. Шелер отново пое кормилото, Норт предчувстваше, че има шанс да се спаси, защото като никой друг познаваше това благородно женско сърце. Изведнъж Ирма престана да плаче, стана и се приближи до Шелер.

— Това ли е брегът, на който остави Лидия? — попита мрачно тя.

— Да, този е — отвърна Шелер, уплашен от неочакваната промяна в Ирма.

— Бързо нататък тогава! Ние не се движим, а пълзим. Този параход като че ли стои на едно място.

Преди Шелер да разбере намерението й, тя се втурна към машинното отделение, завъртя колелото и вдигна пара.

— За Бога, графиньо, какво правите? — извика той, като се затича към нея. — Ще заседнем в калта!

— Няма значение, само да стигнем по-бързо до брега, на който детето ми се скита само, без да има кой да му помогне. Не ми пречете, защото иначе ще скоча във водата!

Шелер отстъпи. Наистина той беше победил силния Норт, но пред тази измъчена майка се чувстваше безпомощен.

— Не ме измъчвай, приятелю! Аз трябва да сляза на отсрещния бряг.

— И аз ще дойда с вас — само това можа да продума Шелер, като гледаше умоляващо прострените към него ръце и пълните със сълзи очи.

Трябваше да намери място, където да спрат. Ирма отиде към предницата на параходчето и скоро се изгуби от погледа му. Не минаха и десетина минути и Шелер намери удобно за слизане място. Той потърси Ирма, за да я отведе на брега, но тя беше изчезнала. Погледът му неволно се насочи към пленника — той лежеше на палубата както преди. Извика Ирма, но тя не се обади. Тогава започна да я вика все по-силно със свито от страх гърло. Ами ако преживяното през тази ужасна нощ беше помрачило разума й? Дали не беше се хвърлила във водата? Шелер се обърка и не знаеше какво да прави.

— Къде е жена ти? — попита той Норт, който не беше произнесъл досега нито дума.

— Първо ме отвържи и тогава ще говорим!

— Това би било най-голямата глупост, която бих могъл да направя — отвърна Шелер. — Аз ще те предам на властите, но първо ще претърся сам брега. Може би ще имам късмет да намеря жената, която ти едва не накара сама да потърси смъртта в студените води!

— Добре, търси я — отговори Норт, — но не забравяй да се върнеш, защото кръвта спира във вените ми. Трябва да се върнеш, за да не станеш мой убиец. В такъв случай скъпо ще заплатиш.

Шелер не обърна внимание на тази заплаха. Мислите му бяха насочени към Ирма. Слезе на брега и започна да я търси.