Графиня просякиня

Тайнствена сила

Фасадата на „Уайт Касъл“ отново блестеше от светлината на електрическите лампи. Цялото заведение беше препълнено с посетители.

В залата за игра беше тихо. Топлата лятна нощ проникваше във всички помещения и коридори.

Барон Фон Фалкенбург се разхождаше с мисис Мануелита Блекбърн. Те разговаряха за нещо маловажно, но неговите очи играеха и се взираха в дърветата на парка. Личеше, че той очакваше някого.

— Ходили ли сте някога в Мексико, господин барон? — запита внезапно мисис Блекбърн.

— Не — отговори той, — не съм ходил толкова на юг.

— Трябва непременно да го посетите. Според мен Мексико е най-красивият град на света.

— Вярвам ви, уважаема госпожо. Като ви гледам, все повече се убеждавам в това, което твърдите.

— Ах, вие — каза мисис Блекбърн и го удари леко по рамото с ветрилото. — Не ме гледайте така. Винаги съм казвала, че имате опасен поглед — прибави тя през смях.

— Не е вярно!

— Истина е! В очите ви има някаква демонична сила, която ме завладява, и трябва да свеждам очи, защото не съм в състояние да ви гледам дълго.

— Това е много интересно, мисис!

— Да, наистина, много интересно!

В това време се приближи мистър Блекбърн, придружен от друг господин. Баронът се възползва от това, за да се отдалечи. Беше видял човека, когото търсеше. Направи няколко крачки и се мушна незабелязано в гъсталака, където беше той.

— Е, Хосе, какви известия ми носиш? — прошепна баронът.

Метисът повдигна рамене.

— Казвай по-скоро. Нямам много време да стоя тук. Какво разбра? — попита мнимият барон, който бе не друг, а самият Норт.

— Според последните известия, които събрах, параходът е бил хвърлен във въздуха.

— Спасил ли се е някой?

— Никой от тези, които са били вътре — отговори Хосе.

— Е, значи всичко е минало добре.

— Не толкова добре, синьор! Разбрах и това, че малко преди да избухне параходът, повечето от пътниците са го напуснали.

— Но това е невъзможно… Там няма никакво пристанище, където може да се спре. Чак на М. има пристан.

— Така е, но тези лица напуснали парахода с лодка. Положих всякакви усилия, за да узная кои са били тези хора, но не успях да науча нищо. Като че ли са потънали в земята.

— Добре, добре! Иди сега у дома и довечера ме чакай там. Пак ще поговорим за това.

Метисът изчезна, а Норт излезе незабелязано на алеята на парка.

— Хубава работа! — скръцна той със зъби. — Има си хас именно Роджър да е бил между спасилите се. Пак ще тръгне по следите ми. Цяло нещастие! Беше ми добре досега. Но не всичко е загубено. Хосе трябва да внимава и в случай на нужда да отстрани враговете ми. Ще изпратя Боб в Ню Йорк, за да научи как стои въпросът с моето преследване. Сега не ми се ходи в никакъв М. Искам да съм до Мануелита. Трябва да я притежавам дори с риск за живота си. Но как да се стигне дотам! Тя прекалено обича съпруга си. Старият Блекбърн е неприятна личност, с която винаги ще си имам разправии. Впрочем ето една идея! Ще отидем с Мануелита, тя самата ми напомни, че погледът ми има непреодолимо въздействие върху жените. Ще опитам и тук силата му.

— Къде се изгубихте, господин барон? — извика Мануелита. — Моите кавалери ме изоставиха отново. В тази великолепна нощ не мислят за нищо друго, освен за пари и други прозаични неща.

Баронът направи няколко крачки към нея. Бяха само двамата.

— Извинете, че ви напуснах, мисис, но нещо ми влезе в окото — каза той шеговито. — Трябваше да изостана малко.

— О, по-добре ли сте сега?

— Не — каза той, като сложи кърпа на очите си, — още ме боли.

— Елате под фенера до онази пейка — предложи мисис Блекбърн.

— Вероятно искате да ми станете лекар.

— Може би е някаква мушичка. Лесно ще я извадя — каза младата жена.

— Ще ви бъда много признателен.

Те отидоха до пейката и баронът седна така, че светлината от фенера падаше точно върху очите му.

— Така удобно ли е? — попита той.

— Да, чакайте да видя. Отворете добре окото си.

Наоколо бе тихо. Мануелита се наведе над барона и внезапно дълбокият поглед на неговите очи я прониза като нож. Тя премигна и се огледа наоколо, после клепачите й натежаха и мисис Блекбърн изпадна в някакво особено замайване. Беше хипнотизирана.

Тайнствената сила на внушението не е нещо неземно, защото е и тайна на човешкото сърце. Хората, които разполагат с тази сила, са в състояние да внушат чрез погледа си каквото пожелаят у обекта на своята хипноза.

Баронът постигна целта си. Той се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Наведе се и целуна отпусналата се жена. „Колко е красива — помисли си. — Тя трябва да бъде моя, както толкова други преди.“ Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Мануелита, чуваш ли ме?

— Да — отговори тя шепнешком.

Баронът тържествуваше. Красивата жена беше хипнотизирана чрез могъщата сила на неговия поглед и той можеше да я превърне в сляпо оръдие на своите желания.

— Слушай ме — каза той. — Желая ти доброто. Обичам те и ще те направя щастлива чрез моята любов към теб. Ти ще се промениш, ще охладнееш към съпруга си и ще обичаш само мен, барон Фон Фалкенбург.

Чуха се стъпки. Като разтри с ръце лицето на мисис Блекбърн, баронът я изправи на крака, целуна я страстно по устните и бързо се отдалечи. Мануелита усещаше сладостни тръпки, изпаднала в унес, и помнеше само едно — че беше говорила с барона и той й се беше признал в любов.

Някой идваше към нея. Това беше мистър Блекбърн, придружен от други господа.

— Сама ли си тук? — попита съпругът й учуден. — Къде е баронът?

— Сама съм. Не знам къде е баронът. Може би е при приятелите си.

Блекбърн подаде ръка на жена си, но тя я отблъсна предпазливо.

— Какво става с тебе днес, дете мое?

— Толкова е горещо, че се задушавам.

Мануелита беше неузнаваема дори за себе си. Тя започна да разглежда съпруга си и намери в него маса неща, на които по-рано не беше обръщала внимание: побеляла коса, старчески вид въпреки елегантното му облекло, бръчки в ъгълчетата на очите и устата му. Започна да се убеждава в неговата грозота. Как бе могла да обвърже живота си с този човек тя, младата и жизнена красавица! Във въображението й се изправяше младият, красив и горд барон Фон Фалкенбург. Всичките й мисли бяха насочени към него. Очите й напразно търсеха хубавото му лице между мъжете, които се бяха събрали на осветената тераса пред зданието. Той не се виждаше никъде.

Мануелита искаше да остане сама и се сбогува с гостите.

— Искаш да ме оставиш ли? Да не си болна? — попита мистър Блекбърн и загрижено хвана ръката й.

— Не — каза тя, — нищо ми няма, добре съм.

Тя отдръпна ръката си, спусна се бързо към стълбата и се качи горе. Блекбърн гледаше учудено след нея.

— Какво ли й е? — питаше се той. — Днес е много странна, направо неузнаваема.

Той не предполагаше, че чужда, нечиста ръка преди броени минути беше разрушила неговото щастие и един подлец бе скроил зловещ план да го погуби и да отнеме любимото му същество.