Графиня просякиня

Съдба на две жени

В салона настъпи дълбоко мълчание. Само папагалът крещеше, унищожавайки безмилостно останките от букета. Тихо, съвсем тихо се чуваше плисъкът на водата от водоскока, който се издигаше насред салона над няколко екзотични растения.

Виждаше се, че мислите на Азума летяха нейде далеко. С полупритворените си, загадъчни очи тя приличаше на сфинкс от далечния Египет, нейната родина. Само движението на полуголите й гърди показваше, че в това тяло имаше живот.

Приска гледаше унесено Мая.

— Горкото момиче, колко много е страдало! Само веселият характер му е помогнал да превъзмогне страданията. Уви, ако аз можех да разкажа нещо за себе си, също бих казала, че не познавам, както и ти, своите родители. Родих се в замък от времето на рицарите феодали. Заобиколен отвсякъде с гъсти гори, където зиме вият вълци, замъкът отдалече прилича на крепост. Близо до него, край гората, е разположено селото. Често си спомням моя баща. Той беше истински поляк. Майка ми — висока жена с горд и меланхоличен израз на лицето. Тя винаги носеше траур за брат си, когото много обичаше. Той беше загинал за свободата на Полша по време на последното полско въстание срещу руското робство.

Аз рядко се срещах с други момичета от моя ранг, тъй като съседните на нас благороднически имения бяха на значително разстояние. Обичах да яздя и нямаше кон, който да не беше обязден от мене. Често след някой лудешки галоп се връщах у дома вечер със скъсани дрехи и изподрани ръце от тръни и шубраци, през които се бях провирала. Майка ми се караше, но баща ми се гордееше с тези мои прояви, понеже твърде много обичаше палавата си дъщеря. Той често ме вземаше със себе си в гората и така се научих да боравя до съвършенство с оръжието. Колко пъти съм стояла по цели часове, свита до баща си в снега, с туптящо сърце, очаквайки някоя мечка да излезе от скривалището си ръмжаща и бушуваща из храсталака! Колко пъти съм седяла в колата, докато баща ми препускаше силно и здраво държеше юздите на конете, а аз изпразвах сачмите от пушката си в блесналите очи на вълците, които ни преследваха.

По онова време бях навършила осемнадесет години. Изведнъж с нашия замък стана неочаквана промяна, която много ме обезпокои. Започнаха да ни посещават често благородници от съседните имения. През нощта до късно се съвещаваха. Всичко се пазеше в голяма тайна. Мама постоянно беше с насълзени очи, което означаваше, че предусеща приближаващата буря. Баща ми отклоняваше моите въпроси. Нямаше време да се занимава с мен.

Някои от благородниците оставаха в замъка по за няколко дни и в такъв случай нощуваха в едното му крило. Един от тях идваше по-често. Той беше красив момък с големи черни блестящи очи и демонстрираше особено внимание към мен. Често ме придружаваше в моите излети, говореше нежно и омайващо. Много пъти улавях погледа му да прониква дълбоко в мен. От своя страна аз малко държах на неговите изискани обноски, защото бях недодялана по природа, още повече че животът ми съвсем не приличаше на градския. Този младеж бе винаги с мен, когато ходех на лов — нещо твърде често в нашия дом, откакто той влезе в него. Момъкът беше чудесен ловец и изкусен стрелец. Никога не грешеше и винаги целеше точно, така че ние винаги се връщахме с богата ловна плячка. Обичах го като брат и бях неизмеримо горда, когато един ден свалих голям и силен глиган, излязъл ненадейно от едно блато, като застрашаваше със зъбите си моя приятел. Младият благородник не каза нито дума на благодарност, само хвана ръката ми, поднесе я до устните си и я целуна пламенно.

През една бурна нощ бяхме събудени внезапно. Около замъка се вдигаше шум. Той беше обграден отвсякъде с руски войници. Предател беше издал заговора против угнетителите. Командирът на руската войскова част се яви и поиска предаването на замъка. Баща ми гордо го отпрати. Тогава войниците започнаха да обстрелват с оръдия замъка. Запазих лоши спомени за тази нощ. Артилерийският огън святкаше зловещо в нощния мрак. Видях как донесоха баща ми, ранен тежко и вързан, как майка ми се хвърли върху него, плачейки.

Борбата се разпалваше все повече. Някакъв човек падна ударен до мен и чух един глас да казва:

— Приска!

Наведох се над падналия и видях лицето му. Покриваше го сянката на смъртта. Като събра последни сили, той хвана в ръцете си лицето ми.

— Мила моя — прошепна, — бъди здрава. Аз си отивам… Ще се видим горе.

Това бяха последните му думи.

Какво се случи с мен през следващите седмици, не мога да кажа точно. Родителите ми бяха откарани в затвора във Варшава. На мен властта не обърна никакво внимание. Събрах останките от мебелите, продадох скъпоценностите и златните накити. Отидох във Варшава, без да познавам никого, и се опитах да подкупя тъмничаря, но напразно.

Заговорниците бяха пазени строго.

След това дойде ужасният ден на присъдата. Чух как я прочетоха. Всички полски заговорници, борци за свободата на отечеството си, бяха осъдени до живот на заточение и каторга от руските кръволоци в ужасните, страшни за целия свят и за всички времена сибирски мини.

Не издържах и изгубих съзнание…

Последвах родителите си, конвоирани от озверели войници по замръзналите северни полета. Цели седмици вървях след конвоя в проста селска кола, докато най-после стигнах крайната точка на пътуването.

Приска спря. Тежките спомени потиснаха гласа й.

— Майка ми — продължи тя — умря по пътя и я погребаха в малките църковни гробища на някакво бедно селце. Баща си не видях повече. Изпратиха го в една мина. Онзи, който влизаше като осъден в нея, никога повече не виждаше слънчевата светлина. Там, долу, има друг свят — царството на безкрайната мъка. Осъдените прекарват под земята останалите дни от живота си и единствено смъртта се смилява над тях и им дава покой, като склопява жадните им за светлинка очи.

Не мина много време и аз бях открита и подложена на разпит. Една вечер ме хвърлиха в една килия, после ме извадиха от там и ме изпратиха още по на изток, в Камчатка. След дълги перипетии можах да се освободя и понеже Камчатка бе по-близо до Америка — се озовах в Сан Франциско. Когато стигнах там, парите ми бяха свършили. Трябваше да си търся работа. Колко съм гладувала и примирала от студ. Колко лишения и страдания, за да спечеля късче хляб. Дъщерята на един полски благородник не е подготвена за труд, защото никога не би помислила, че ще премине през такива изпитания. Но животът учи! Един ден срещнах мъж, който ми хареса, и жадна за човешки разговор, любов и нежност, аз се увлякох по него. Човек сляпо търси любовта, а често намира зад нея лъжи и измама. Исках да живея, без да страдам, да вкуся от безгрижния живот… и така стигнах дотук.

Това е краят! От всичко, което преживях, ми остана само едно: недоверие към живота и омраза към хората! Какво сме ние пред жестокостта на битието си! Търсим удоволствия и минутни наслаждения, а ставаме жертва на тъмни сили и заблуждения.

Приска нежно целуна Мая по челото. Погледите и на двете се отправиха към Азума, която беше изслушала мълчаливо разказа на своята приятелка.

— Ей, Азума, разкажи ни сега ти за твоя живот.

Египтянката кимна леко с глава и каза:

— Слушах ви, докато говорехте. Вие сте били добри момичета, заслужавали сте много по-добра участ за своите чисти души, но жребият на вашата орисница е бил жесток. Най-лошото е било, че сте били изтръгнати от родината. Моят разказ обаче ще бъде не само за страдания, но и за дива страст. Убедена съм обаче, че няма да ви достави удоволствие.

— Все пак ни разкажи, моля ти се — настоя индийката.

— Щом искате! — каза студено Азума. — От детството са ми останали само смътни спомени. Номадското племе, към което вероятно са принадлежали моите родители, е живяло може би в Арабия и по-късно в Египет, където колосите от черен камък, останали от минали векове, се оглеждаха във водите на Нил. Спомням си и сега онази нощ, когато безброй факли осветиха нашето селище. Банда разбойници нападна жилищата ни и изби мъжете, а жените и децата отведе в робство. Аз попаднах в харема на един паша. Там ме оставиха под надзора на стара и глупава негърка. Израснах сред това просташко общество. После бях слугиня на жените на пашата. Често слушах разговорите им и се чудех на тайнствените им шепоти, чужди и далечни за мен. Така изминаха много години на един пуст живот без радости и удоволствия.

Имах горещо желание да бъда свободна, да видя отново безбрежния небосвод на пустинята, където приятният волен живот е съвсем непонятен за чужденците и разбираем само за онзи, който се е родил там.

Напразни оставаха молитвите ми. Златните вериги на харема бяха също толкова безмилостни, както и грубите затворнически окови.

Най-после дойде времето, когато погледите на жените започнаха да се застояват върху мен. Аз не разбирах какво означаваха те, както не можех да проумея и техния смях. Тяхното внезапно внимание към моята особа беше загадка за мен. Пашата се беше впечатлил от красотата ми и беше решил да ме приравни със своите жени. Той току-що се беше върнал с богата плячка след грабеж в една западна област. Дворецът му ехтеше от радостни възгласи. В голямата танцувална зала жените боязливо сновяха около господаря си. Дивият властелин малко им обръщаше внимание. Неговият ястребов поглед се плъзгаше небрежно по тях и търсеше нова жертва. Изведнъж в очите му блесна мрачен пламък. Беше ме видял. Тържеството свърши и танцьорките изпопадаха уморени по диваните. Аз исках да последвам моята настойница.

Но един роб се приближи и каза:

— Господарят желае да те види.

Настойницата ми се обърна зарадвана и се приготви да го последва, но той й препречи пътя:

— Не говоря на теб, а на онази там, Азума.

Тя се отдалечи сърдито, а аз тръгнах след роба, без ни най-малко да се съмнявам в това, което ме очакваше. Слугата ме преведе през едни безкрайни коридори и най-после отвори някаква врата, украсена с барелефи, и ме пусна да вляза.

Озовах се пред пашата.

— Приближи се, дете мое — каза той ласкаво и посочи едно канапе до него. Аз обаче останах на мястото си.

— Защо не дойдеш при мен? — каза той ядосано.

— Какво искаш от мен, господарю? — попитах аз. Усещах, че ме грозеше опасност, но не знам защо не ме беше страх.

Пашата остана смаян от упорството ми. Той, който беше свикнал на робско подчинение от страна на своите жени, длъжни да бъдат щастливи дори и от високомерното му благоволение, се смая от моето непокорство. Това бе нещо ново, неочаквано и изненадващо за него.

— Не считаш ли за свое най-голямо щастие моето желание да те приема сред моите жени, робиньо? — извика той.

Отговорих му с гордо вдигната глава:

— Не, не считам!

Той ме изгледа диво.

— Внимавай, докато е време! — гласът му се извиси и загърмя. — Ще те отрупам с разкош и богатство. Ще те обкича със скъпоценности, злато и рубини. Ти ще заповядваш на другите ми жени. За последен път те питам: съгласна ли си?

— И аз за последен път казвам: не!

Обърнах се и тръгнах към вратата. Зад мен изгърмя пресипнал зверски глас. Пашата се спусна след мене, хвана ме за ръката и със сила ме повали на пода.

— Не забравяй, че си робиня — крещеше той. — Ще те принудя да ми се подчиняваш.

Успях за момент да се откопча от него. Той отново се хвърли върху мен. За да се спася, хванах мекия килим от стената, към която ме беше притиснал, и го дръпнах силно. Чух как трофеите по него паднаха с трясък на пода. Пред очите ми проблесна някаква кама, взех я мигновено и като се извъртях, я забих силно в гърдите на насилника. Той падна на пода, без да извика. От раната му бликна кръв и обагри килима.

Стоях като вцепенена, когато чух шум. Слугите бяха подслушвали. Спуснах се по коридора и започнах да бягам. Те ме преследваха. По чудо стигнах вратата и изскочих на двора, след това на улицата. Тичах с всичка сила, защото ме гонеха, но постепенно се приближаваха все повече и повече към мен. Накрая се озовах на брега на Нил. В един миг разбрах, че в реката беше единственото ми спасение. Исках да се хвърля във водата.

В следващия момент усетих, че някой ме хвана за ръката. Когато се обърнах, видях, че това не беше някой от преследвачите ми, а един европеец.

— Какво мислите да правите? Преследвана ли сте?

Без да му отговоря, посочих с ръка към страната, от която се чуваше приближаването на слугите. Непознатият ме повлече към една лодка, която стоеше на брега, и ме скри в кабината. След това скочи пак на брега и застана спокойно и невъзмутимо, докато дойдат слугите. Попитаха го не ме ли е виждал. Той ги изгледа учудено и небрежно им отговори, че съм избягала в обратната посока. Щом слугите отминаха, той се върна при мен и аз му разказах набързо всичко, което ми се беше случило. Непознатият одобри постъпката ми и още в същата нощ отплава с лодката си на север.

Той беше американец, дошъл в топлия Египет, за да лекува гръдната си болест. С най-голяма предпазливост, за да не ме издаде, ме отведе в Кайро и ме повери на едно английско семейство. Моят спасител ме посещаваше всеки ден и думите и погледите му издаваха любовта му към мен. Аз не изпитвах никакви чувства към него, но му бях признателна и бях готова да го последвам в родината му и да се омъжа за него.

През време на дългото пътуване по море за Америка обаче болестта му се изостри и когато наближавахме Ню Йорк, силен кръвоизлив сложи край на живота му. Така останах съвсем сама в чуждата страна, без никакви средства за препитание. Трябваше да работя, започнах да прислужвам по кафенетата. Мизерията ме душеше и аз отпадах все повече и повече.

Девойката от пустинята, която някога сама беше защитила честта си с кама в ръката, сега беше победена.

Азума произнесе последните думи с горчивина и негодувание, обърнала лице към стената.

Внезапно вратата се отвори. Приска се спусна към нея, като викаше:

— Ричард, най-после дойде!