Графиня просякиня

Мис Олденбург

Беше изминала една седмица. В града Филаделфия от няколко дни имаше необикновено вълнение. Във всички салони и кръгове на отбраното общество, в театрите и клубовете се говореше за една звезда — една жена, която се беше появила внезапно в голямата концертна зала на казиното и беше пленила както мъжете, така и жените. Говореха за една певица, която със своя силен и сладък глас и хубавите си песни бе спечелила симпатията на всички. Това, което спомогна най-много за големия успех на тази жена, беше нейната грациозност, изящната й външност, внушителната осанка и красотата на нейните аристократични черти на лицето.

Тази жена беше мис Олденбург. Когато тя пееше, концертната зала беше винаги препълнена и след всеки изпълнен номер следваха бурни аплодисменти, незапомнени досега сред висшето общество на Филаделфия, което беше познато като студено и много сдържано и трудно можеше да се разчувства. Всички се надпреварваха да закупят места и плащаха голяма цена, за да си ги осигурят от няколко дни напред. Обожаваха певицата и вестниците й посвещаваха дълги колони. Това спомогна много за увеличаване на нейното възнаграждение от страна на съдържателя на концертната зала. Самата тя обаче избягваше да говори с когото и да било или да завързва познанства. Нейните отношения се осъществяваха чрез нейния довереник, импресариото, който прибираше приходите, продаваше билетите и беше винаги на нейно разположение. В хотела, в който живееше певицата, винаги имаше хора, които търсеха нейния секретар Шелер. Неговата стая никога не оставаше без посетители. Той беше облечен елегантно и с всички беше много вежлив и тактичен. При певицата допускаше само кроячките и модистките. На всички други отказваше достъпа.

Парите валяха като поток. Шелер водеше сметките с голяма точност и честност. Той плащаше навсякъде, където трябваше да се плаща, и мис Олденбург нямаше грижа за нищо. Тя имаше нужда само от повече стаи, защото една й трябваше изключително само за репетиции. В хотела знаеха това и понасяха песните й с голямо търпение и покорност.

Един ден отвън, пред парадната входна врата, спря богата каляска, впрегната с два дорести коня, от чиито ноздри сякаш изскачаха искри. Слугите на хотела знаеха кой пътува в този елегантен екипаж и бързо се спуснаха да отворят вратичката на колата.

— Богатият Съливън идва в хотела — разнесе се от уста на уста. Всеки се надпреварваше да му услужи, защото знаеше, че бакшишът ще бъде голям.

Мистър Съливън слезе от каляската. Той беше мъж с едър ръст, хубавец и разкошно облечен, сияещ в цветущата си възраст, от типа на най-изискания американец. Неговите добре загладени бакенбарди, косата му, ръкавиците и обувките издаваха превъзходен вкус. Носеше пенсне, а на вратовръзката блестеше брилянт. Един от лакеите взе от каляската букет от скъпи благоуханни цветя и тръгна с него след господаря си. Съливън изпрати да предизвестят певицата за неговото пристигане. Притежателят на хотела лично отведе високия гост в апартамента й.

Фриц Шелер, изящно облечен, прие богаташа на Филаделфия със студена учтивост, без да му направи нито един комплимент.

— Кажете на мис. Олденбург, че съм дошъл — каза Съливън.

Шелер повдигна рамене и каза:

— Милорд, съжалявам много…

— Какво означава това?

— Невъзможно е да говорите с госпожицата.

— Но аз съм Съливън!

— Въпреки това е невъзможно, милорд. За всичко, което ви е угодно, аз съм на ваше разположение.

— За какво са ми вашите услуги? Какво ще правя с тях?

— Ще имате ли добрината да кажете какво ще желаете? Може би една ложа?

— Това, което аз желая, вие не можете да изпълните. Разбирате ли? Аз искам да говоря с мис Олденбург.

Шелер хвърли поглед към големия букет в ръцете на лакея.

— Букетът мога да предам и аз от ваше име.

— Благодаря, но имам намерение да го направя лично. Моля, съобщете й веднага!

— Милорд, опасявам се, че…

— От какво се опасявате?

— Че като направя за вас изключение, след това вече посещенията няма да престанат. Мис Олденбург ме е упълномощила да пазя здравето и името й.

— Г-н пълномощник, аз няма да засенча името на мис Олденбург, само ще й засвидетелствам моето възхищение и ще я поканя да украси моя бал с присъствието си.

Шелер искаше да се изсмее.

— Ако в това се състои работата — каза той, — ще направя едно изключение.

— Кажете една добра дума за мене, г-н пълномощник. Ако госпожицата не дойде на моя бал, аз ще загубя един голям облог. Зная, че досега тя е отказвала на всички подобни покани.

— Да, милорд.

— Но сега тя трябва да направи едно изключение, едно-единствено. То ще бъде голям жест за мен.

Шелер направи поклон, помоли гостенина да почака малко и влезе при господарката си. След малко излезе от съседната стая и покани Съливън вътре. Той остана доволен, че беше приет.

Когато влезе с букета в стаята, Ирма го посрещна права в средата на добре обзаведената стая. Ирма, или мис Олденбург, се беше променила много. Новите условия на живот й бяха наложили нови привички и грижи за нейната външност. Тя беше облечена в семпла, но елегантна рокля от черен атлас, която чудно хубаво подчертаваше деликатното й лице и красивата фигура.

Съливън й направи комплимент за това.

— Милорд — засмя се тя, — какво ви е подтикнало да ме посетите? Моля, седнете!

— Най-напред трябва да ви поднеса моите сърдечни поздрави — каза той. — Вие имате такъв успех тук, какъвто никой досега не е отбелязал, и в мое лице ще намерите един обожател, който не е пренебрегнал нито един от вашите концерти.

Като завърши словото си, той й поднесе букета. Ирма го разгледа и го сложи на масата.

— Благодаря за вашата любезност, милорд. И аз си спомням, че съм ви виждала на моите концерти.

— Имал съм случай да чуя певици с може би по-силни гласове, но такава артистка, която да трогва слушателите, както вие, не бях чувал. Аз съм очарован. Моля ви, не давайте букета на слугите дори и след като увехне. Позволявам си да ви попитам ще почетете ли с присъствието си празненството, което уреждам в салоните си утре?

— Да, секретарят ми ме предизвести за това и аз ви отговарям, че приемам.

— Това много ме радва.

— Но само при едно условие, милорд. Моите посещения се заплащат!

— Зная това и ще се отплатя.

— Не, милорд. В случая аз лично няма да приема никаква сума. Парите, които бихте ми дали, моля да раздадете на бедните жени в града ви.

Съливън каза:

— В моя салон, мис Олденбург, ще имате възможност да срещнете интересни личности като господата Вандербилд, сенатора Ууд, полковник Уилсън и един много интересен италианец, граф Джирарди, който пътешества по света, за да изучава затворите, богоугодните заведения и различните приюти.

Съливън целуна ръка и се сбогува.

Ирма потъна в дълбоки размишления. Пред нея се разкриваше нов живот. Какво беше нейната поява на подиума? Спомагаше ли тя за нейната цел — търсенето на малката Лидия? Да, тя не беше се отклонила от плана си. Напротив, сега имаше достатъчно средства, за да го изпълни по-успешно!

Фриц Шелер се появи на прага. На устните му грееше благородна усмивка.

— Мис Олденбург — каза той, — размахвайки две банкноти. — Ето тук има хиляда и сто долара.

— Хилядата са за бедните, а стоте за вас — отвърна Ирма.

— В касата имаме значителна сума. И билетите за тази вечер са разпродадени до един.

— Но аз не искам да остана повече тук. Не намерихте ли някаква следа от детето ми?

— Не. До този момент — не. Никакви акробати още не съм видял.

— Тогава след два дни ще тръгнем.

— Но помислете, можете да изнесете още десет концерта в салони, все така препълнени с публика.

— Ами Лидия? Тя страда и с всеки ден се отдалечава все повече от нас.

Фриц наведе очи натъжен.

— Ще заминем по-надалече — продължи Ирма. — Ще разпитваме по всички посоки. Името Олденбург, моминското име на майка ми, ще печели успехи навсякъде.

— Букетът на Съливън представлява един малък капитал. Вижте тук, графиньо, вътре има гривна.

Ирма си спомни думите на богаташа да не дава букета на никой друг. Любопитният Шелер успя да извади гривната от вътрешността на букета и я показа на Ирма.

— Я погледнете, та това е царски подарък. Покрита е с брилянти и рубини.

Ирма, изненадана, почервеня.

— Това е срамно! — пошепна тя.

— Знаете ли какво, графиньо. Поставете тази гривна на ръката си. Казвам ви, че ще имате нужда от Съливън. Той може да ви бъде много полезен в търсенето на Лидия. Направете му удоволствието да носите неговата гривна, това ще го поласкае, сигурен съм.

— Вие знаете, драги ми Шелер, че не обичам да нося ценни украшения.

— Разбирам. Не носете никакви други, освен тази гривна.

Ирма се усмихна. Секретарят продължи:

— Знаете колко е суетен този американец. Ако съумеете да го привлечете на ваша страна чрез една такава дребна работа, няма да сбъркате.

— Така да бъде. Ще послушам съветите ви. Досега винаги са били за добро. Можахме да свършим добра работа и вие си получихте парите, които ми бяхте дали.

— Да. Но кой може да пее като вас!

— Бог ни помага, Шелер — каза със задоволство Ирма.

— Знаете ли каква мисъл ме занимава отскоро?

— Вие ме мислите за някаква магьосница.

— Не, пред въображението ми са все вашите родители, графът и графинята.

Ирма се разчувства.

— Да, майка ми е там горе, в небесните селения. Моето нещастие скъси нейния живот. А мен ме преследва една зла съдба или жестока случайност.

— Но граф Фон Хоенщайн е още жив!

— Все едно. Аз нямам вече роден дом.

— Но ако той можеше да узнае в какво положение е неговата дъщеря!

— Оставете това сега. Мръква се. След един час започва концертът. Трябва да отидете в залата.

— Всички билети са продадени.

Шелер излезе, а Ирма отиде да се преоблече.

Идеята да се опита да припечелва хляба си чрез пеене беше й дошла в чифлика на Линкълн. Първият опит беше много сполучлив и последвалите прояви надминаха всичките й очаквания. Тя се замая от своя успех. Първата вечер излезе, без каквато и да е препоръка, но това не попречи да започне една добра кариера.

Ирма се огледа в огледалото, поправи прическата си и постави гривната. След това облече широко палто и позвъни. Лакеят дойде и тя му подаде букета. Слезе долу. Там я чакаше файтон, който я отнесе пак в концертната зала, минавайки през най-оживените и осветени улици.

Пред зданието на театъра имаше много каляски, но за певицата имаше отделен вход. Ирма влезе през него и отиде в залата за репетиции. Там беше пианистът, с дълга коса и бледо лице. Той беше добър музикант, но никога не беше имал големи приходи. Обожаваше Ирма и скочи да й помогне да снеме палтото и шала си. Влезе и директорът. След него и слугата от хотела с букета в ръка. Директорът каза:

— Целият град говори за този букет. Съливън обича да се шуми около него.

Пианистът слушаше внимателно.

— Доверете се на Съливън, той е много влиятелен и ще разнесе славата ви.

— Това аз не искам.

— При все това. Всички знаят за вашия успех в Балтимор и на юг. Чувате ли — музиката започна увертюрата от „Лоенгрин“. Залата буквално е препълнена.

Само на първия ред имаше свободни две места. След увертюрата те бяха заети от Съливън и граф Джирарди. Всички присъстващи обърнаха поглед към тях.

Когато певицата се появи, залата избухна в бурни аплодисменти. Ирма носеше в ръка букета на Съливън. Тя започна да пее. Без да иска, хвърли поглед върху първия ред и забеляза двамата господа. Лицето на италианеца й се видя познато. Но къде ли го беше виждала? После изцяло се предаде на песента си.