Графиня просякиня

След музикалното тържество в малкия град Луисбърг

Да се върнем пак при Ирма, която оставихме в оня момент, когато тя стана героинята на деня и гостенка на кмета на Луисбърг.

На другата сутрин след забележителния благотворителен концерт Ирма се събуди от музика, идваща от един оркестър. Това бе градската музика, която свиреше точно под прозорците й в нейна чест.

Юнона дойде в спалнята, като тананикаше, щракаше с пръсти и махаше с ръце като разглезено дете.

— О, мисис! Чуваш ли, мисис? Нали е хубаво, така е много хубаво! Това всичко става в чест на мисис за хубавите песни.

Ирма напусна меките постели и се облече бързо. Когато нейното красиво лице се показа на прозореца, музикантите и тълпата, която се бе насъбрала около тях, нададоха радостни викове. Последваха ръкопляскания, развяваха се кърпи във въздуха, а оркестърът свиреше без прекъсване.

Най-после Ирма се отдръпна от прозореца, понеже Юнона й беше съобщила, че кметът и съпругата му я чакат за закуска. Двамата съпрузи посрещнаха певицата с голямо настроение.

— Днес няма да бъдете оставена на спокойствие — каза кметът, като посочи една сребърна табла. На нея бяха натрупани визитни картички. Притежателите на тези визитни картички бяха известили своето желание да посетят певицата. Кметът прибави: — Всички господа искат да ви поздравят и да се осведомят за вашето здраве.

— Съжалявам много, че ви безпокоя толкова.

— Безпокоите ли? Каква идея, за бога! — протестира кметът. — Аз съм много горд, че мога да бъда посредник на тези поклони, които ви се поднасят. Тези акламации към вас оставят отзвук и в моя дом и го изпълват с жизнерадост.

Кметът не се беше излъгал. Към единадесет часа вилата се изпълни с много посетители, които не се уморяваха да изказват на певицата своите удивления и да й правят най-различни комплименти.

Мина много време, докато всички тези словоохотливи гости си отидат и Ирма можа да си отдъхне от многобройните запознанства.

— Сега е ред на специалните визити! — каза усмихнат кметът, който за учудване на неговата съпруга не се отделяше нито за минута от Ирма.

— Навярно сега ще дойдат вашите роднини? — попита тя.

— Не всички! — отговори кметът. — Следобед ще ви се представи един специалист по музика, агент представител на един голям театър. Също така и моят племенник ми обеща, че ще дойде, а пък надвечер ще пристигне и мой братовчед, един от най-богатите мъже в града, щата и околността.

Кметът не преувеличаваше. Думите му показваха вярно действителността.

Тъкмо бяха станали от закуската, когато беше оповестено за пристигането на агента Моргън.

Ирма беше сама в елегантно мебелирания салон и отговори на поклона на посетителя с грациозно движение на главата си.

Мистър Моргън носеше черна дреха, която още по-добре открояваше бледото му лице. Във физиономията му личеше някаква хитрост. Тя разкриваше един човек, който никога не губеше своя собствен интерес и който говореше само онова, което има практическа стойност.

— Мадам — започна той спокойно, сядайки, след като Ирма му даде знак да заеме един фотьойл. — Позволявате ли да ви направя едно предложение?

— Да, разбира се! — отвърна певицата приятелски. — За какво се отнася вашето предложение, мистър Моргън?

— Слушах ви вчера, когато пеехте — започна агентът, без да наруши спокойния израз на лицето си, — и трябва да ви призная, че вашите постижения ме изненадаха безкрайно. Те бяха за мен удоволствие, което рядко съм изпитвал в живота си. Аз бях доскоро импресарио на една прочута певица — продължи Моргън. — Тя бе красавица. Едно високопоставено лице се влюби в нея, взе я за съпруга и сложи край на обещаващата й кариера. Убеден съм, че и вие в една обиколка, която бихте направили из Съединените щати, бихте пожънали големи успехи. Не трябва да пеете повече от два-три пъти в седмицата и аз ви гарантирам 10 000 долара на месец, в случаи, че бихте се ангажирали с мен.

— Много съжалявам, мистър Моргън, но в този момент аз имам известни задължения, които изискват моето присъствие на друго място.

— Позволете ми да ви попитам във връзка с пеенето ли са тези задължения?

— Не! Това са мои семейни дела — отговори Ирма.

— Щом е така, предлагам 20 000 долара на месец.

— Много съм ви признателна, мистър Моргън, но повярвайте ми, че не мога да…

— 30 000 долара на месец — каза агентът с непоколебимо спокойствие.

— Но, мистър Моргън!

— 40 000 долара! — отговори той.

— Не искам да ви дам отговор, който би приличал на отказ. Възможно е да пея още няколко пъти. Това зависи от някои обстоятелства.

— 50 000 долара — каза агентът и стана.

— Утре ще имате окончателния отговор — тя бе помислила за Лидия и затова отблъсна предложението на Моргън.

За нещастие Ирма вече почти нямаше пари, но чрез пеенето си можеше да спечели значителни суми, които щяха да улеснят търсенето на Лидия. Тогава тя би могла да пътува с влак, да печата обяви из вестниците, та дори и да ангажира полицията, за да я открие.

— Добре, утре следобед ще дойда — каза агентът, като се поклони дълбоко и напусна салона.

Юнона влезе в салона, като се смееше и скачаше, и се изправи пред господарката си. Тя бе подслушвала зад вратата.

— Това е чиста машина! — извика тя, като правеше едни движения, с които искаше да имитира човека, който беше преди малко тук. — Той каза така: „20 000 долара! 40 000 долара!“ и постоянно същото лице! Трябва да е твърде хитър!

Зная добре какво търси той и какво му се иска…

— Е! Юнона, иди си на мястото — каза Ирма, — защото сега ми предстои друго посещение — внука на кмета, някой си мистър Бърнс, който ми прави честта да беседва с мен.

Негърката веднага изчезна зад вратата.

След няколко минути мистър Бърнс влезе в салона.

Ирма щеше да се изсмее, когато този човек се показа на вратата и пристъпи, като държеше в дясната си ръка един голям колкото колело букет.

По всичко личеше, че мистър Бърнс е още много млад човек. Той се поклони няколко пъти, извади ръкавиците си, после ги сложи в джоба и предпазливо остави бастуна си в един ъгъл на салона. Бастунът бе дебел колкото стъблото на младо дърво.

Внукът на кмета беше облечен в модерен костюм, с голяма вратовръзка. Панталоните му бяха много широки, грижливо запретнати отдолу. Под тях се виждаха големи обувки, толкова големи, че човек можеше да си помисли, че това са уреди за преминаване на реката Мисури. Една грамадна яка заобикаляше дългия му като на щраус врат. Голям монокъл обезобразяваше лицето му, което беше без определено изражение.

— Милостива госпожо! — започна той със своя папагалски глас. — Спахте ли добре, милостива госпожо, след снощното вълнение? Ах, то беше невероятно, феноменално, удивително, ах, Господи!

Той се тръшна на един стол, с израз на доволство се вгледа с влюбен поглед В Ирма.

Изведнъж в стаята нещо изтрещя. Ирма трепна, а мистър Бърнс скочи стреснат. Неговият бастун беше се търкулнал на пода.

— Мисис, това е една малка неприятност, вярвам, че не сте се уплашили много, нали?

Той вдигна падналия бастун и го сложи на една маса.

— Малко е тежичък, но се носи — отбеляза Бърнс. — Това е последната, съвършено последната мода.

Младият човек се върна на мястото си, влачейки своите големи чепици.

— Благодаря за вашия букет, много сте любезен, мистър Бърнс — каза Ирма, като с голямо усилие сдържаше смеха си и сочеше с пръст големия букет, който бе поставен на прозореца и почти го закриваше.

— Радвам се, че с избора си съм могъл да задоволя вкуса ви — каза мистър Бърнс, като се приближи до нея заедно със стола си. — И той е от последната мода, малко големичък, но феноменален, нали?

Той се огледа на всички страни, погледна вирнатите върхове на чепиците си и отново започна да хвърля нежни погледи на красивата си събеседничка.

— През цялата нощ не затворих очи — уверяваше я той, като я гледаше с поглед, пълен с желание. — Милостива госпожо, защо ми причинихте такива мъки? Вие разстроихте много сърца, в това число и моето, разбира се.

— Но аз се надявам, че опасността няма да е толкова голяма! — възрази Ирма усмихната.

— О, да, мисис! Тук сега лежи една дълбока болка.

И мистър Бърнс посочи с патетичен жест на ръката гърдите и после сърцето си.

Ирма едва успя да се сдържи да не се разсмее. Пот течеше от челото на мистър Бърнс. Той се измъчваше от нещо и с една копринена разноцветна кърпа избърса лицето си.

Кърпичката беше чудесна. На нея в чудна хармония по линии и цвят бяха изобразени множество фигурки и животни. Един носорог, който гледаше високо над другите изображения представляваше центърът на групата.

— Нали е хубава тази кърпа? — попита мистър Бърнс разглезено, тъй като Ирма се беше загледала удивена от красивата бродерия. — Съжалявам, че много късно можах да узная, че се продават такива хубави кърпи, и успях да взема тази с носорога. Но, пардон, мисис, забравих да кажа нещо. Впечатлението, което вие ми направихте, е колосално. Неизпитвано досега от мен към никой друг човек. Слагам сърцето и ръката си пред краката ви. Аз съм ваш пленник и ваш смирен слуга…

— Съжалявам, уважаеми мистър Бърнс — отговори Ирма, — че моето снощно представление е нарушило душевното ви спокойствие. Сега очаквам още няколко посещения. Вярвам, че ще се видим отново.

— Навярно имате право, мисис — каза глупавият човек и стана. — Свърши се с моето спокойствие, дяволът ми го взе, пардон, исках да кажа, че го загубих завинаги. Позволявате ли ми, милостива госпожо, да ви посетя утре?

— Да, за мен ще бъде удоволствие.

И Ирма направи знак на Юнона, която се показа зад вратата.

Слугинята бързо се отправи към другата врата и я отвори с дълбок поклон.

Самоувереното конте хвърли жален поглед към желаната от него жена, взе си бастуна и се отдалечи.

Юнона придружи мистър Бърнс в коридора. На излизане той бръкна в джоба си и даде на негърката един долар за почерпка.

— Я слушай, черно момиче! — обърна се той към нея. — Не е ли възможно да кажеш на господарката си, че аз я обичам с цялата сила на душата си.

Юнона поклати глава и протегна отново ръката си.

— Ето!

И един долар отново се търкулна в джоба на ненаситната негърка.

— Вие добре ли сте, мистър? — попита тя с престорена наивност.

— Ах, аз я обичам страстно! — извика лекомисленият млад човек. — Бих желал да я гледам постоянно.

— Това е лесно за маса — пошепна Юнона.

— Ах! — възкликна мистър Бърнс. — Ако ми кажеш какво да правя, ще те възнаградя богато.

— Добре, но по-напред би ли казал маса дали е хубава Юнона.

Мистър Бърнс погледна учудено негърката, като не знаеше какво да каже.

Истина е, че Юнона беше красива. Снагата й бе пълна, формите на гърдите — изящни. Главата й бе малка, а очите черни, бляскави; носът, правилен и отмерен, устните — червени и не много дебели. Всички тези правилни черти на лицето и фигурата придаваха на тази дъщеря на Африка изящност и красота, достойна да съперничи с тази на някоя европейка.

— Да, ти си много красива! — отговори мъжът.

— Така, така! Юнона ще каже сега нещо на маса. Маса казва, че иска да вижда мисис често — това е много лесно, щом Юнона е красива. Маса може да се ожени за Юнона, тогава ще вижда мисис постоянно, всеки ден. Иска ли маса така?

И като каза това, чернокожата простря ръцете си към него, като че ли искаше да го прегърне.

— Проклета черна каналия! — извика излъганият, като се отдалечи колкото се може по-бързо, а след него зазвъняха шумните извивки на смеха на негърката.