Графиня просякиня

Освобождението

Като спряха, полковникът изгледа пленените бандити, които не смееха да вдигнат очи, и каза на Макнийл:

— Тези момчета са новаци. Вземи единия от тях и го разпитай, за да ти каже къде е скривалището им. Не забравяй да научиш паролата! И го предупреди, че ако не говори истината, ще го застреляш.

— Добре — отвърна Макнийл, хвана за ръката един от пленниците и го отведе настрани.

— А сега ти ме слушай внимателно! — обърна се Роджър към другия разбойник. — Искам да ми кажеш къде точно се намира скривалището на бандата ви. Да знаеш, че ще бъда безмилостен, ако не говориш или се опиташ да ме излъжеш!

— Простете, мистър! — примоли се изплашеният бандит. — Ще кажа всичко, но ви моля да ме защитите пред съда, защото аз съм само от няколко седмици в бандата на Тексасеца.

— Значи Тексасеца Джони е главатарят ви! Така си и мислех! Сега ми опиши мястото, където се намира дамата, която пленихте.

— По този начин няма да можете да го намерите. Но има друг сигурен начин: яхнете кобилата на убития от вас Боб. Конят знае пътя и може да ви заведе там дори и през нощта.

— Добре — съгласи се Роджър. — Колко бандити има в скривалището?

— В скривалището ли? — попита бандитът. — Не, мистър, ние не живеем в някаква дупка, а в каменна къща, доста голяма и удобна. Там има още седем човека.

— Каменна къща ли? Но как е възможно да има такава къща в това пусто място?

Разбойникът повдигна рамене.

— Това не мога да ви кажа, мистър. Чул съм, че зданието съществува от много години и отвътре е мебелирано доста луксозно. Поне така са ми разправяли, защото не съм влизал във всички помещения.

— Пазят ли се входовете нощем? — продължи разпита Роджър.

— Да, двама души стоят на пост горе на височината.

— Така… така! Вижда се, че и вие бяхте на пост, когато ви изненадахме?

— Да. Трябваше да наблюдаваме дали не идва някой от гарата. Тексасеца Джони никога не занемарява бдителността си.

— А кога трябваше да се върнете?

— Тази нощ, мистър.

— И каква е паролата, за да ви пуснат караулите?

— Паролата е „Враната грачи“.

— Добре. Сега ще разбера дали си ми казал истината. Шелер, пазете няколко минути пленника!

Храбрият Шелер се приближи, гледайки така заплашително пленника, че изплаши до смърт и без това стреснатия младеж. Роджър отиде при Макнийл, който разпитваше другия бандит.

— Е — попита го той, — какво научи?

— Въпреки че е млад, този бандит е много твърд — отговори ядосано агентът. — Той твърди, че бандата им наброявала сто човека. И другите му показания са все такива преувеличени, така че не вярвам в нищо, което разказа досега.

— Каза ли ти паролата?

— Да, паролата била „Вълкът вие“ — отговори Макнийл. — Това е единственият удовлетворителен отговор, който можах да изтръгна от него.

— И този отговор не е верен — отвърна Роджър за голямо разочарование на своя подчинен. — Остави го на мен, аз ще го накарам да запее друга песен!

Като каза това, Роджър се приближи до бандита и допря цевта на револвера до челото му. Тръпки полазиха по тялото на младежа, като усети хладината на смъртоносното оръжие.

— Ще ти задам само два въпроса, моето момче — процеди тихо полковникът. — Само те предупреждавам, че ако излъжеш и сега, миг след това си мъртъв. Приятелят ти излезе по-умен от теб и си призна всичко. И така, кажи ми колко души има още Тексасеца Джони?

— Седем — промълви неохотно бандитът.

— А каква е паролата? — зададе втория си въпрос Роджър, като натисна дулото на револвера в челото му.

— „Враната грачи“ — побърза да отговори младежът.

— Имал си късмет, момче! — каза Роджър и прибра револвера си.

След това се обърна към Макнийл и каза:

— Сега ще завържем тези двамата за едно дърво и ще си починем няколко часа, защото заслужаваме почивка след такова напрежение. Ако ни върви, както досега, графинята ще бъде свободна още тази нощ!

Нощта се беше спуснала над гората. Извилият се вятър огъваше върховете на дърветата, които стенеха като живи същества. Скоро се изви буря, която зафуча с хиляди гласове. Те се блъскаха в скалите и ехото им отлиташе надалече. Чуваха се трясъци от пречупени дървета.

Но тази стихия не можеше да спре тримата смели мъже. В този миг те преминаваха един от най-трудните проходи. Напредваха по една тясна пътека, често препречвана от паднали дървета. Широките наметала, с които се бяха загърнали, ги правеха неузнаваеми, а шапките с широки периферии закриваха напълно лицата им. Това облекло, накитените коне и дулата на револверите целяха да покажат, че това са хора от бандата на Тексасеца Джони. С тази маскировка Роджър, Макнийл и Шелер се надяваха да проникнат в скривалището на бандитите и да освободят Ирма.

— Проклето време! — извика Шелер, който едва се крепеше на седлото.

— Напротив, идеално е за осъществяването на нашия план! — възрази Роджър.

— Учудвам се, че конят ви върви така сигурно и спокойно в такова време — каза Шелер, гледайки със завист коня, който яздеше Роджър.

Разбойникът не беше излъгал, като посъветва полицейския шеф да се довери на животното. Конят се движеше спокойно по познатата му пътека, без да се препъне нито един път. Роджър беше уверен, че с негова помощ скоро щяха да се доберат до скривалището на бандитите. Най-после стигнаха до една долина, където вятърът беше по-слаб.

— Изглежда, че скоро ще намерим гнездото на горските пиленца! — каза, смеейки се, Шелер на Макнийл.

— Тихо! Нито дума повече! — прошепна той. — Оставете полковника да ни води. А сега си дръжте устата затворена, защото ми се струва, че сме близо до леговището на звяра!

Шелер се подчини, но обзелото го настроение му помагаше да не обръща голямо внимание на неприятното време.

— Стой, кажи паролата! — извика внезапно някой с мощен глас, който надви бушуващата буря.

— „Враната грачи“ — отговори спокойно Роджър, като поизмени малко гласа си.

— Дявол да ви вземе, много късно се връщате! Главатарят беше много разгневен. В къщата всички спят, затова не вдигайте шум, за да не си изпатите!

Тримата отминаха напред, без да отговорят нищо. Орловият поглед на Роджър откри въпреки тъмнината силуета на една голяма постройка, разположена в края на голяма поляна.

— Не заминаха ли четирима по обяд? — чу Шелер гласовете на часовите.

— Да, Бил — отговори друг глас.

— Стори ми се, че сега минаха трима?

— Не си видял хубаво в този мрак.

След това Шелер престана да чува гласовете на бандитите. Надяваше се, че не са се усъмнили в нещо.

— Трябва да действаме бързо, защото иначе всичко е изгубено — прошепна Роджър. — Вържете конете до малката постройка. Това трябва да е конюшнята, защото чух тропот на коне. Изведете още два коня за графинята и слугинята й.

Макнийл тръгна да изпълни заповедта, без да пророни нито дума.

— Шелер, вие елате с мен! — продължи Роджър. — Започва най-трудната част от начинанието ни, защото трябва да открием къде се намира графинята. Нямаме време за губене, трябва да проникнем в къщата. Можете ли да се катерите?

— Като котка! — отговори кратко Шелер.

— Това е добре. Според мен графинята трябва да е на първия етаж, затова ще претърсим най-напред там. Стой! Ето една дълга върлина, която ще ни послужи отлично. Ще я опрем на стената и ще можете да се изкачите по нея, а аз ще я придържам да не падне.

Въпреки че малко беше преувеличил способностите си, Шелер успя да се изкачи до прозорците на първия етаж. Роджър го следеше, доволен от успеха му.

— Панталоните ми отидоха по дяволите! — възкликна Шелер. — Но нищо, нали е за графинята.

— По-тихо! — смъмри го Роджър. — Виждате ли някъде графинята?

— Не, но виждам няколко добре осветени стаи, които сигурно й служат за жилище.

В този миг една ръка дръпна завесата на прозореца, до който беше Шелер, и го отвори.

— Помощ! — изписка женски глас. — По…

Викът заглъхна под ръката на Шелер, който скочи бързо в стаята.

— Само още една дума — и си мъртва! — прошепна той гневно, но миг след това се разсмя: — Гръм да ме порази, ако това не е Юнона!

— Ах, мистър Шелер — промълви изплашената негърка.

— За малко да вдигнеш на крак цялата къща — упрекна я той. — Казвай бързо къде е графинята? Ако спи, веднага я събуди, защото трябва да тръгваме, нямаме никакво време за губене!

Юнона не беше в състояние да предприеме нищо, тъй като все още не можеше да разбере как се беше озовал Шелер тук.

— Хиляди дяволи! Не разбираш ли какво ти говоря? Хайде, доведи по-бързо графинята! — подкани я Шелер. — Мистър Роджър чака отвън, но явно графинята няма да може да мине по същия път, по който дойдох.

Юнона най-после разбра, че спасението им е близо, и бързо изхвръкна от стаята. След малко от съседното помещение се чу шепот.

„Значи графинята е там — каза си Шелер. — Я да повикам и мистър Роджър!“

Но полковникът го избави от излишни усилия. Като видя, че Шелер успя да се вмъкне в стаята, той направи опит да се изкачи и успя. В мига, в който Шелер се канеше да го извика, той отметна завесата и влезе в стаята.

— Тук ли е графинята? — попита нетърпеливо полковникът.

— Сега ще дойде. Проклетата негърка ме видя и с глупостта си за малко щеше да провали всичко. За щастие успях да й затворя устата навреме, иначе сега щяхме да се стреляме с бандитите.

Полковникът не отговори, защото в този миг на вратата на съседната стая се появи озареното от радост лице на Ирма.

— Вие ли сте, мистър Роджър? — звънна гласът й.

Развълнуваният мъж пристъпи няколко крачки, наведе се и целуна ръката на младата жена.

— Какво щастие, че най-после ви намерих, графиньо! Но сега трябва да тръгваме, защото ни чака дълъг и опасен път през тази нощ.

— Как ще мога да ви се отблагодаря за вашата саможертва? — попита Ирма със сълзи на очи.

— Аз само изпълних дълга си! — отговори полковникът и я наметна с една мантия. — Сега трябва да ми се доверите. Надявам се с божията помощ да се измъкнем незабелязано от тук!

Ирма подаде ръка на Роджър и всички напуснаха стаята. В коридора Роджър се ослуша, но не чу нищо обезпокояващо. Явно бандитите не подозираха, че в този момент красивата пленница се изплъзваше от ръцете им. Бегълците слязоха по стълбата и стигнаха до външната врата, но тя беше заключена.

— Има още една врата, която остава отворена, докато се приберат всички — каза Юнона.

Без да дочака отговор, негърката тръгна по мрачния коридор и отвори една вратичка.

— Елате, графиньо! — прошепна Роджър.

След като излязоха от къщата, той се отправи с нея към конюшнята, където го очакваше Макнийл с конете.

— Готови ли са конете, Макнийл? — запита Роджър.

— Да, пет коня. Дори смених нашите с отпочинали, като оставих само белия, който знае пътя — отговори Макнийл.

Роджър повдигна Ирма и я сложи да седне на един от конете. После повика Шелер и Юнона и им каза:

— Вземете графинята между вас. Макнийл и аз ще вървим напред, за да заставим часовите да мълчат. След това ще заведете графинята в гората.

Роджър и Макнийл тръгнаха и скоро стигнаха до часовите, които бяха чули тропота на конете и побързаха да им препречат пътя.

— Какво има? — извикаха и двамата едновременно. — Къде отивате пак?

— Приканвам ви в името на закона да предадете оръжието си! — извика полковникът.

— Проклятие! Бягай, Били, полиция! — извика единият от бандитите и извади револвера си, но изстрелите на Роджър и Макнийл ги простряха на земята.

— Бързо! — извика полковникът на Шелер. — Вървете с графинята и негърката напред! Ние ще задържим бандитите, защото те няма да закъснеят да ни нападнат.

В този миг от къщата се разнесоха гневни викове.

— Ето ги! — чу се властен глас. — Стреляйте, момчета, не оставяйте нито един да се измъкне!

Но беше твърде късно. Шелер и жените се скриха в боровата гора.

Стрелбата започна едновременно от двете страни. Куршумите на бандитите най-често попадаха в стволовете на дърветата, докато Роджър и Макнийл повалиха няколко от конете. Шелер отведе графинята и Юнона на сигурно място и се върна, за да вземе участие в битката. Тримата постоянно сменяха местата, от които стреляха, и така създаваха у бандитите впечатление, че са нападнати от повече хора.

— Дръжте ги, момчета! — извика отново главатарят и куршумът му одраска ръката на Шелер.

— Чакай, господинчо, сега е моят ред! — извика Шелер.

След неговия изстрел Тексасеца Джони се свлече от коня си. Раняването му хвърли бандитите в паника. Те спряха стрелбата и се изтеглиха назад към къщата в очакване на ново нападение.

— Обърнахме неприятеля в бягство! — извика тържествуващ Шелер. — Но от всичко най-много ме радва, че оставих на Тексасеца Джони спомен, който ще помни дълго време. Мистър Роджър, да нападнем къщата, да я запалим и да оставим тези мерзавци да изгорят вътре като мишки!

— Преди всичко трябва да отведем графинята на сигурно място! — напомни му Роджър. — Има време, полицията ще довърши тази банда. Моите поздравления, сражавахте се като герои!

— Това качество е присъщо на семейството ми — отговори важно Шелер, а на себе си добави: — Само веднъж храбростта ми стана причина да ям бой, и то от някакви си проклети негърки.

Полковникът се отправи към мястото, където чакаха уплашените жени.

— Не сте ли ранен? — попита го Ирма.

— Не, слава богу! — отговори той. — Най-после сте свободна, графиньо! Няма да посмеят да ни преследват.

— Дали ще мога някога да ви се отплатя за това, което направихте? — въздъхна Ирма. — И друг път сте ми давали възможност да почувствам добрината ви.

— Заплашва ли ви с нещо този бандит? — попита бързо Роджър.

— Не, той беше много любезен с мен, но аз не можех да мигна по цяла нощ. Вие ми се притекохте на помощ в момента, когато нервите ми вече не издържаха. Вашата саможертва, мистър Роджър, ме кара да се чувствам неудобно. Не мисля, че съм достойна за всичко, което правите за мен.

— Не говорете така, графиньо! Аз изпълних дълга си. Моето възнаграждение е радостта, която изпитвам от това, че отново сте свободна и не ви заплашват никакви беди. Не можете да си представите колко се упреквах, като разбрах от Шелер, че сте попаднали в ръцете на тези бандити! Отсега нататък обаче няма да ви оставя, докато не ви заведа при баща ви.

— Не, мистър Роджър, не мога да приема и тази жертва от вас! — извика Ирма и почувства, че страните й пламнаха.

— А пък аз ви моля да ми позволите да ви придружа до Германия — настоя Роджър. — Само когато видя, че се намирате на сигурно място, в замъка на баща ви, ще считам мисията си за приключена.

— Горкият ми баща! Колко ли ще се изплаши, като получи писмото ми?

— Какво писмо? — учуди се Роджър.

— Писмото, което главатарят на бандата ме накара да напиша. В него става дума за откупа, който той иска за моето освобождение.

— Успокойте се, графиньо! — отвърна полковникът. — Ще пристигнем в Германия заедно с писмото. Тогава то няма да има никакво значение.

— Благодаря ти, Господи, за помощта, която ми оказа! — промълвиха устните на Ирма. — Сега вече ще видя баща си и моята родина.

Бурята беше поутихнала, само от време на време подухваше вятър. Начело на групата беше Роджър, щастлив, че успя да спаси графинята и сега тя язди до него. Сърцето му биеше силно, защото беше забелязал на лунната светлина, че очите й го гледаха с признателност. В този момент не смееше да разговаря с нея, защото се страхуваше, че може да издаде чувствата, които измъчваха сърцето му.

Малко след тях яздеха мълчаливо Шелер, Макнийл и Юнона. Ръката на Шелер беше превързана, защото Юнона беше забелязала, че той е ранен. Той неохотно се съгласи да приеме тази услуга от негърката, но после й беше благодарен. Като гледаше кръшната снага на Юнона, Шелер ужасно съжаляваше, че тя не беше бяла. Но омразата му към черните надделя и на следната сутрин той намери за какво да се скара с нея. Макнийл, който водеше двамата пленени бандити, едва сдържаше смеха си, като гледаше тази интересна двойка.