Графиня просякиня

Каубоите

Оставихме Норт, когато бягаше с плячката си, напускайки вилата на съпругата си Мери, за да потърси нов театър за своите подвизи. Не се боеше от преследване, защото Мери го беше крила в дома си и нямаше да посмее да го издаде. Неговата кражба не бе напълно сполучлива, но все пак се беше сдобил с една голяма сума, с която можеше да продължи своя обичаен живот на авантюрист.

Така си мислеше той, когато стигна до гарата и се качи във влака за Синсинати. Имаше намерение най-напред да вземе слугата си Хосе, когото бе назначил привидно на работа. Слугата му бе предупреден да го чака всеки момент.

Първата му работа бе да намери Хосе и наистина го намери. Не минаха и няколко минути и метисът се появи.

Юнона имаше право. Слугата наистина изглеждаше съсипан. Както всички метиси, за него бе невъзможно да свикне да работи и като нямаше какво да краде, той бе гладувал до пристигането на господаря му. При заминаването си Норт не му бе оставил никакви пари, защото и самият той нямаше.

— Тъкмо навреме съм дошъл — забеляза Норт усмихнат и даде на Хосе няколко банкноти по сто долара. — Иди сега незабавно в хотел „Юниън“ и нареди всичко, както ти бях поръчал по-рано. Тази вечер ще тръгнем.

— Имам да ви съобщя нещо важно, синьор — каза метисът на ухото му. — Тя беше тук.

— Кой? Ирма ли?

— Да, тя, съпругата ви! Даде тук няколко концерта, които събраха много публика, но аз все нямах пари и не можах да присъствам на нито един от тях!

— Дявол да го вземе! — извика Норт. — Кажи ми бързо къде е тя сега!

— За нещастие не успях да разбера — отвърна слугата. — Съпругата ви живееше в предградието на Нюпорт заедно със своята негърка. Видях я там случайно и я проследих няколко пъти. Замина преди два дни, но никой, дори хазайката й, не можа да ми каже къде е отишла.

— Тук не се чувствам сигурен — каза Норт. — Отличителните ми белези са известни на всички полицаи. Портретът ми излезе във всички вестници. Трябва да заминем надалече, в западните щати, поне в Мисури. Мисля, че там ще бъда поне за кратко време по-спокоен.

— Какво ще правите там? — попита Хосе с тон на слуга, комуто са поверени всички тайни на господаря му.

Норт вдигна рамене.

— Засега нямам никакъв план. Трябва да се уверя, че съм в безопасност.

Няколко дни след този разговор Норт седеше в един салонен вагон на влака, който пътуваше за Мисури. Авантюристът въртеше небрежно около пръстите си цигара и размишляваше върху нови възможности, които биха го направили пак милионер.

Хосе беше в съседния вагон.

Норт гледаше замислен пейзажите, които се редуваха с изумителна бързина край прозорците на вагона и постепенно преминаха в поле с по-див и запустял вид. Най-често сред обработените ниви се виждаха романтичните възвишения на планински вериги, пресечени на места от долини, в които пасяха многобройни стада едър добитък. Животните гледаха изненадано и уплашено прелитащия пред очите им влак. Норт обаче не се възхищаваше от гледката.

Той беше спокоен. Никакво угризение на съвестта не го тормозеше за нещастието, което бе причинил преди няколко дена в Ню Йорк на човека, който го обичаше.

Само преди няколко часа влакът бе преминал край град К., откъдето Ирма едва бе успяла да се избави последния път от неговите преследвания. Споменът за красивата жена, която някога бе притежавал и която бе напуснал, разпали отново страстта му. Той беше обичал Ирма години наред със силата на първата любов и сега не можеше да я забрави и да се примири със загубата й.

Мери, Луиза, Мануелита, Джана Уотсън бяха наистина красиви, но тяхната красота не можеше да съперничи с тази на Ирма. В нея имаше нещо божествено и същевременно много земно, докато другите съблазняваха единствено като обект за плътски удоволствия.

И същата тази Ирма той бе обрекъл на страшна мизерия. В домогванията си към тази красива жена Норт бе подтикван не само от необуздана страст, но и от едно непреодолимо влечение. Така, търсейки постоянно начин да бъде до нея, той й поднасяше най-горчивите часове от живота й.

Изведнъж Норт се сепна. Наблизо се чу изстрел. След това влакът намали хода си. Последваха още няколко изстрела и влакът постепенно спря.

— Какво се е случило? Нещастие ли? — питаха се пътниците и се трупаха по прозорците, за да погледнат навън.

— Всички по местата си! — извика силен глас.

Флегматичният американец, който седеше до Норт, стана и отбеляза хладнокръвно:

— Сега ще се избавим от няколко излишни долара. Каубоите спряха влака.

Жените започнаха да пищят и да се вайкат.

— Успокойте се, госпожи! — опита се да ги утеши американецът. — Нищо лошо няма да ви се случи, абсолютно нищо. Каубоите са добри и галантни момчета и са особено внимателни към дамите и госпожиците.

— Да, да! Галантни! — извика една стара дама, като прегръщаше дъщеря си, която бе скрила своето красиво лице в пазвата на майка си.

— Повтарям ви, че няма да ви сторят никакво зло — продължи американецът. — Сами ще се уверите. Ето ги, идват.

Вратата се отвори и във вагона влязоха младежи в красиви испански костюми. Облеклото на тези скитници се състоеше от вълнена риза, панталони от дебел цветен шаяк, големи лъскави ботуши с мексикански шпори и широки пояси от кожа, на които висяха ножове и револвери. На раменете си носеха красиви къси наметала в съчетания от най-разнообразни цветове. Техните мургави лица бяха увенчани от широкополи сламени шапки с пъстри подбрадници.

Единият от тримата каубои носеше кошница с букети от полски цветя. И той, и другарите му държаха револверите си готови за стрелба. Неканените гости поздравиха с учтивост, странна за случая, и дори направиха комплименти на дамите, които се намираха в салонния вагон. След това онзи с букетите излезе напред и каза високо:

— Дами и господа! Ние не сме от онези разбойници, които обират от пътниците всичко! Ние сме весели момчета, останали за момент без ракия и тютюн и някои други неща от първа необходимост. Нашият водач Ред Карли, когото ние всички почитаме, реши да разиграе една малка търговийка, за да можем да се снабдим с това, което ни липсва. Аз зная, дами и господа, че не носите уиски и тютюн в себе си. Затова искам да ви предложа да си купите по един букет. Значи всеки ще купи по един букет. А за да не остане някои онеправдан, молим ви най-почтително да покажете портфейлите си, защото стойността на всеки букет е различна и се определя по съдържанието на кесиите!

Това ставаше в Америка. Американецът вече бе извадил от джоба си своя портфейл и го беше разтворил.

— Най-после — продължи ораторът, замълчал за минута и измерил всички със своя проницателен поглед — съветвам ви да се съсредоточите добре, да не би по невнимание вместо портфейлите и кесиите си да извадите оръжие, защото двамата ми другари, които ме придружават, са добри стрелци и техните куршуми улучват муха в полет. Сега — внимание! Започваме!

Старата дама отвори чантата си с треперещи ръце.

— Оставете, миледи — каза й човекът с цветята, — от дамите не искаме нищо. Но госпожицата няма причини да се крие. Ето един букет за вас, мис!

И младият каубои подаде на госпожицата един букет, придружен с изискан комплимент.

— Боже! Оставете момичето ми! — молеше се майката в страха си. — Тя нищо не може да разбере. Аз съм бедна вдовица и това е едничката ми дъщеря.

Каубоят започна да се смее с глас.

— Успокойте се, миледи! Никой не мисли да отнема вашата дъщеря.

Той сложи букета на коленете на майката и мина при американеца, като разгледа съдържанието на портфейла му.

— Ето един букет, струва двеста долара!

Без да мигне, американецът извади две банкноти и ги подаде на чудноватия продавач на цветя, който ги хвърли в кошницата. Другите четирима господа във вагона също бяха поканени и ограбени по същия начин.

— Ще посетите ли и другите вагони? — поинтересува се американецът.

— Нашите другари са заети със същата търговия. Ние сме около четиридесет души и локомотивът ще остане в плен, докато си свършим работата. Машинистът е говедо. Трябваше да спре влака веднага щом чуе изстрелите. Тогава всичко щеше да мине добре. Но той закъсня, затова бяхме принудени да му забием няколко куршума в кожата, докато се вразуми.

Дамите изтръпнаха и се огледаха изплашено. Те се взряха в красивото лице на младия оратор, който беше извънредно спокоен и говореше, като че ли въпросът бе за нещо, което се разбира от само себе си.

— Ей, сър — каза каубоят, като се спря пред Норт, — къде е чантата ви? Нямате ли пари в себе си?

Норт не отговори, само се вгледа яростно в лицето на каубоя.

— Отместете се! — нареди последният и насочи цевта на своя револвер към авантюриста.

— Не искам — отговори Норт студено.

— Охооо… ще видим тогава — извика каубоят. — Я елате насам, момчета, единият — вдясно, а другият — вляво, и опрете дулата на револверите си в ушите му.

Другарите на красноречивия каубой изпълниха заповедта му светкавично. Дамите изпищяха и закриха лицата си с ръце, за да не гледат ужасната екзекуция.

— Не се съпротивлявайте! — прошепна американецът на Норт. — Животът ви е в опасност.

Норт беше скръстил ръцете си на гърдите и гледаше хладнокръвно револверите. Каубоят, който държеше кошницата с цветя, извади от джоба си часовник.

— Давам ви една минута, сър — каза той спокойно. — Секундарникът ще я отмери точно. Веднага щом стигне шестдесет, животът ви няма да струва пукната пара.

Той поднесе часовника пред очите на Норт така, че да може да вижда добре секундарника.

— За Бога, сър, отстъпете! — извика американецът.

— Имате още четвърт минута — каза каубоят сериозно.

— На шестдесет ще стреляте, момчета!

Двамата бандити кимнаха утвърдително и се разбраха с поглед.

— Четиридесет и пет… четиридесет и шест… четиридесет и седем… — броеше каубоят. — Ние не се шегуваме, сър! Петдесет и четири… петдесет и пет… петдесет и шест…

Другите двама сложиха пръсти на спусъците.

— Стойте! — извика в този миг гръмлив глас откъм вратата.

Каубоят, който държеше кошницата с цветята, вдигна очи.

— Една минута, Ред Карли — каза той, — искам да пратя този твърдоглавец на онзи свят.

— Не! Почакайте. Аз сам ще произнеса неговата присъда — обяви човекът, когото нарекоха Ред Карли. Той беше облечен като другите бандити, но неговите дрехи бяха по-чисти, по-запазени и малко по-пъстри. Поясът му беше украсен с богати сребърни обшивки. Той бе човек в силата си, с лице, опърлено от слънцето. Очите му имаха решителен и спокоен поглед.

— Какво има? — попита той другарите си.

— Този човек не иска да покаже кесията си и да даде парите си — отговори един от каубоите.

Водачът на бандата — Ред Карли, отиде при Норт, който стоеше неподвижно на мястото си и гледаше пред себе си, като че ли онова, което ставаше наоколо, не се отнасяше до него.

— Покажете чантата си! — нареди му Ред Карли.

— Не искам — отговори Норт студено.

Главатарят на разбойниците от изненада отстъпи крачка назад.

— Рискувате живота си, сър — каза той.

— Правете каквото искате — отговори Норт, спокоен и непоколебим. — Аз няма да отстъпя и поддържам отказа си.

Ред Карли измери авантюриста с изпитателен поглед. След това се оттегли и прошепна няколко думи на другарите си. Те се спуснаха като светкавици върху Норт и вързаха ръцете му с каиши. При все че той бе много силен и се защищаваше като бесен, накрая бе победен и вързан от разбойниците.

— Така! Сега — напред! — заповяда главатарят на бандата.

Двамата каубои хванаха Норт от двете страни и го тласнаха към вратата на вагона. Тя се отвори мигновено и пленникът веднага бе заобиколен от група каубои, които се качиха на конете и сред общия вик изпразниха револверите си във въздуха.

— Добра работа свършихме! — викаха те на своя главатар. — Да живее Ред Карли! Хип-хип-хип! Ура!

Норт бе вдигнат веднага на един кон. Някакъв каубой се качи зад него, за да го крепи да не падне, понеже беше вързан.

— А, ама кого виждаме тук! — изреваха няколко души, когато видяха един човек да върви след тях.

— Да ни убие господ, ако това не е Хосе! Откъде се появи пък ти?

Това наистина беше Хосе, слугата на Норт, който, като видя опасността, в която се намираше неговият господар, бе тръгнал след него.

— Аз съм слуга на онзи господин — каза Хосе и посочи Норт.

— Така ли? Ела тогава и ти с нас! Нашият стан не е далеко, там ще можем да си поговорим спокойно. Но господарят ти, струва ми се, няма да остане дълго на краката си. Той се възпротиви на Ред Карли, а нашият главатар не прощава на никого такава обида.

Един от каубоите отиде бързо до локомотива на влака, където стоеше машинистът с вързани отзад ръце и гледаше към разбойниците.

— Сега можеш да тръгнеш — извика му той, след като отвърза ръцете му. После се метна на коня, за да настигне другарите си.