Графиня просякиня

Грях и покаяние

— Имам да ви съобщя една новина, милостива госпожо — каза гувернантката, гледайки тъжно в очите нещастната си господарка, която плачеше неутешимо.

— Какво искаш да ми кажеш, Бети? — попита мисис Джана Уотсън със слаб изнемощял глас.

— Миналия ден ми бяхте заповядали да науча нещо за маркиза — отговори гувернантката. — Сега знам много неща и мога да ви дам за него доста сведения. Но мислите ли, че сте достатъчно твърда, за да изслушате моя разказ.

— Да, да, искам да зная всичко, всичко! — извика горката жена, като стана бързо.

— Първо, портиерът на къщата, в която живее маркизът, може да ви увери, че никога никакво писмо не е пристигало от Франция на адреса на маркиза.

— Уви! Аз предчувствах това! Усъмних се! — въздъхна тежко мисис Уотсън. — Разказвай по-нататък!

— После говорят, че маркизът бил голям прахосник. Играел на комар с големи суми и при това нямал късмет в играта. Поддържал връзки с много леки жени. Имал и една постоянна метреса. Онзи ден бил забелязан с нея на конните надбягвания.

Страдащата жена покри лицето си с ръка. После събра силите си и каза:

— Донеси мастилницата, перо и хартия!

Жената бързо изпълни нареждането.

Джана Уотсън седна на масата и написа бързо и нервно следното писмо:

Младата жена сложи писмото в един плик и го даде на гувернантката си, като каза:

— Иди в жилището на маркиза и му предай лично това писмо. Ако не е у дома си, поискай да ти кажат точно часа, когато ще се върне, и донеси писмото обратно.

Гувернантката изгледа разстроеното лице на господарката си и каза:

— Добре! Но не искате ли да си починете малко, мисис!

— Да, ще отида в стаята си. Но нямам нужда от никого. Иди бързо у маркиза.

Гувернантката напусна салона с писмото в ръка. Но когато минаваше по коридора, тя се закова на място. Мистър Уотсън идваше насреща й. Тя поиска да скрие писмото в джоба си, но господарят, който имаше твърде остър поглед, бе забелязал смущението й. През главата му мина мигновено съмнение.

В последните дни той бе забелязал явната промяна, която бе настъпила у съпругата му. Дали това внезапно смущение на гувернантката нямаше връзка с онова, което преживяваше жена му?

Мистър Уотсън се изправи пред гувернантката и попита решително:

— Какво имаш там в ръката си, Бети?

— Нищо, господарю — отговори момичето, криейки писмото в пазвата си.

— Искам да видя писмото, което скри! — каза вицегубернаторът със заповеднически тон.

— Това е едно мое писмо до годеника ми — излъга тя.

— Лъжеш, Бети — изгърмя гласът на мистър Уотсън. — Виждам по очите ти, че лъжеш. Ще ми дадеш ли писмото или не?

Момичето изгуби присъствие на духа.

— Не! — каза то.

Яростта на Уотсън се събуди.

— Как? Не искаш да се подчиниш? — извика той. — Дай писмото тук!

Бети, уплашена, опита да скрие писмото и да го скъса, но напразно.

Уотсън я хвана за ръката с такава сила, че тя изпищя, и изтръгна злокобното писмо.

Той тикна момичето в една стая. То трепереше цялото от страх.

— Ще стоиш тука, докато прочета писмото!

Гувернантката плачеше и кършеше ръце от отчаяние.

Господарят й скъса плика, отвори писмото и хвърли бърз поглед върху написаното.

Една минута той мълча намръщен, със свити вежди. После изведнъж нададе страшен, грозен вик. Уотсън трепереше като вейка. Лицето му беше бледо и разкривено.

— Дали не сънувам? — промълви той. — Не! Не! Не сънувам! Това е истина, не може да не бъде истина това, което е написано тук! Черно на бяло… Джана! Уви, аз, нещастникът!

Той се върна при гувернантката и извика:

— Кой е адресът?

Бети поиска да избяга, но Уотсън се хвърли върху нея, хвана я за шията и я привлече към себе си.

— Кажи кой е получателят, иначе си загубена!

— Милост, господарю, милост!

— Казвай! Кой е получателят на това писмо? — извика повторно Уотсън, този път по-диво. — Маркизът ли?

— Да… О, Боже! Задушавам се! — промълви Бети с отпаднал глас.

Той поразхлаби ръцете си.

— Къде живее маркизът?

— На VII алея, №26 — прошепна момичето.

Лицето на Уотсън светна от изблика на енергия.

— Най-напред нея! — каза той на себе си. — После ще накажа оня подъл мерзавец.

Отиде бързо в кабинета си, отвори едно чекмедже от писалищната маса и извади револвер. След това скри оръжието в джоба на редингота си и се отправи към стаята на съпругата си.

Спря се за минута на вратата и се ослуша. Ръцете му трепереха. Този железен човек водеше страшна борба със себе си.

— Трябва! — каза той решително и отвори вратата.

Мисис Джана Уотсън лежеше простряна на канапето и държеше една картичка пред зачервените си от плач очи.

— Върна ли се, Бети? — попита тя, без да усети, че не е момичето.

— Не е Бети, а Джеймс — каза Уотсън строго.

Тя стана бързо.

— Ти ли си, откъде идваш?

— Не се чувствах добре и тръгнах от двореца на губернатора, за да си дойда у дома — каза накратко мистър Уотсън.

— Нахрани ли се? Ще наредя веднага да сервират яденето.

Едно мъчително предчувствие я облада. Видът и тонът на съпруга й бяха необикновени.

— Не! Остави това сега! — каза той сурово. — Трябва да говоря с тебе по една много важна работа.

Джана пожълтя като восък.

— Какво има? — попита тя.

— Познаваш ли това писмо? — каза мъжът й с необикновено спокойствие и извади писмото от джоба си.

Само един поглед бе достатъчен да убеди нещастната жена, че фаталното писмо е попаднало в ръцете на нейния съпруг.

Тя изпищя и падна на канапето. Уотсън я улови и я вдигна.

— Отговаряй! — извика той. — Ти ли писа това писмо?

— Прости ми! — промълви тя. — Всичко ще ти разкажа.

— Значи е истина! — избухна той. — Безобразна жена.

— Послушай ме! — замоли се Джана. — Накажи ме, изгони ме от дома си, убий ме! Ще претърпя всичко, но те моля да ме изслушаш!

— Не искам да чуя нищо! — извика Уотсън гневно. — Всичко е ясно, то е написано тук, върху листа. Уви, аз, нещастникът… Ти ли си жената, която ми се закле пред светия олтар във вечна любов и вярност? — говореше той, обладан от отчаяние и лудо настървение. — Аз те обичах, обожавах те! И за благодарност на всичко това ти ми изневери с един безчестен мъж, с един подлец, на когото си давала и пари, крадени от твоя излъган съпруг.

Тя се сниши над канапето, очакваща неговия удар.

— Нещастнице! — извика мъжът рязко. — Приготви се да умреш. Малко е за това, което си извършила. Би трябвало да изплащаш греховете си в безкрайни мъки.

— Заслужавам смъртта си — промълви тя. — Но преди да ме убиеш, изслушай ме!

— Не! — извика той. — Не бих могъл да ти повярвам. Ти ме измами, подигра се с мен. Как мога сега да ти вярвам? Не мога. Ти си изгубена жена.

— Имай милост, остави ме да говоря! — молеше Джана отчаяно съпруга си. — Обичала съм те винаги, но сгреших, станах жертва на един страшен мерзавец! Изпълни последното ми желание!

— Не искам! — изрева мъжът разярен. — Никаква прошка не може да има за тебе вече. Ти ме измами, ти ми изневери, сега умри.

Гръм разтърси стаята, чу се писък… Куршумът беше улучил в гърдите нещастната жена.

— Прости ми — молеше се умиращата, — за да мога да умра спокойно… Прости ми! Господи! Господи!

— Не! Не! — извика той диво. — Проклинам те! Ще изтръгна от сърцето си напълно твоя образ. Иди при любовника си, който ще те последва скоро.

— Аз никога не съм го обичала! — отговори жената с отслабнал глас. — Той злоупотреби с мен чрез една демонична сила, срещу която не можех да се боря. Аз съм обичала само тебе, само теб ще любя и отвъд, в гроба.

Трепет премина по челото й. Това бе последният гърч на живота.

— Джана! — извика сега Джеймс Уотсън. — Джана! Чуваш ли? Прощавам ти!

Една нежна усмивка се появи на нейните безмълвни устни.

Дали тя бе чула прошката му?

Уотсън я гледа дълго. Старата любов се запали наново в сърцето му. После целуна изстиналите й устни, които не можеха вече да му кажат нито една дума.

— Сега е ред на прелъстителя! — извика той. — Сега и подлецът ще умре.

В съседната стая всички слуги трепереха от страх. Те бяха чули гърмежа и уплашените им погледи бяха устремени към вратата, зад която се беше разиграла ужасната сцена.

— Файтонът ми! — извика Уотсън силно.

Слугите се затичаха уплашени.

След няколко минути вицегубернаторът пое към къщата на VII алея, №26.

Когато пристигна пред жилището, той скочи мигновено и се изкачи до вратата.

— Маркиз Ролан горе ли е? — извика мъжът на портиера.

— Да — отговори слугата. — Току-що се върна.

Мистър Уотсън бързо изкачи стълбата.

Пред стаята на Норт стоеше Хосе.

— Искам да говоря с господаря ти! — извика гневно вицегубернаторът и поиска да блъсне настрани метиса.

Хосе обаче се изправи пред вратата.

— Нямам заповед да ви оставя да влезете! — каза той.

Мистър Уотсън извади револвера си.

— Куче, ще те застрелям! Махни се от пътя ми!

— Бягайте, г-н маркиз — извика силно Хосе, за да може да бъде чут през вратата.

Норт чуваше всичко от стаята си. Той и без това бе нащрек. Знаеше, че бе изгубен, ако Уотсън го видеше. Не му оставаше нищо друго, освен подло да избяга. Маркизът премина от стая в стая и този път успя да се отърве без възмездие.

Мистър Уотсън улови с яката си ръка Хосе и го блъсна безмилостно настрани. После се втурна с револвер в ръка в стаята, във втората, в третата, но напразно… Подлецът бе изчезнал. Той бе успял да избяга през задната стълба.

Запенен от ярост, Уотсън се върна, за да хване слугата. Но и Хосе бе успял да изчезне в малкия промеждутък от време.

Мистър Уотсън остана сам в празното жилище. Ужасни душевни терзания го измъчваха, а яростта, че не можа да хване мерзавеца, го задушаваше. Той се залюля и този силен душевно и телесно човек падна безчувствен на прага на къщата на този, който му бе отнел щастието и бе разрушил живота.