Графиня просякиня

Пожарът

Животът на Ирма продължаваше, изпълнен със страдания и зловещи изненади. Някогашното внезапно, неудържимо влечение по Артур Норт доведе младата жена до тези странни, бурни събития, от които не можеше да се освободи, защото веднъж беше постъпила неразумно.

Любовта е щастие и благодат, но тя лесно се превръща в безумие и заслепеност. Подобно безумие дълго време или дори завинаги държи онзи, които обича, във властта си.

Ако Ирма можеше да разсъди и да не върви след своето нещастие в лицето на Артур, да заживее нов живот в Европа, а не в Америка, където я доведе страстната любов към Норт, то тя щеше да се освободи навреме както от пагубното си чувство, така и от този демоничен човек, фаталното й решение обаче безнадеждно да го следва и отново да се опита да го спечели я превърна от негов съдия в негова жертва.

Нейните страдания са един печален урок за онези жени, които харесват мъжете единствено по тяхната външност, които търсят силния и властен мъж, без да държат сметка за характера му. Милиони жени в края на живота си горчиво съжаляват, че са били в плен на красиви, привлекателни мъже, в които не са видели самия човек, който по законите на живота все пак стои над всичко или поне над своята външност.

Събитията оплитаха в своята мрежа Ирма, без да й дават възможност нито за миг да си поеме дъх.

Младата жена стоеше пред тайнственото огледало, зад което вероятно се намираше тайният вход, от който води пътят към свободата. Опитите й да открие някое копче, отвор и да задвижи механизма за отваряне бяха напразни. Младата жена вече губеше всякаква надежда за спасение. Директорът всеки миг можеше да се опита отново да осъществи чрез насилие позорния си план.

Отчаяна, Ирма за сетен път започна да разглежда огледалото. Тя се качи на един стол със свещта и опипа с ръка всеки милиметър от повърхността му, без да открие нещо. Когато понечи да слезе долу, тя се олюля, ръцете й с инстинктивно движение се плъзнаха по стената, за да се заловят за нея. Те неволно се хванаха за един малък портрет, който висеше на стената. Това, макар и отчасти, олекоти падането на Ирма. Тя можа да запази равновесие и леко скочи от стола. Гвоздеят, на който беше закачен портретът, обаче се измъкна от дърпането и падна.

Ирма се изправи и видя, че нещо блесна на мястото, където беше портретът. Беше металически бутон. Тя го натисна, чу се леко изпращяване и огледалото започна да се отмества бавно настрани, като зад него оставаше един тесен проход, който завършваше на няколко крачки от някаква стълба, която водеше надолу.

Ирма се втурна в спалнята си, сложи шала на главата си и веднага се върна до отвора.

Но изведнъж тя спря смутена. Ами ако този коридор води до стаята на директора?

Тази мисъл не можа да накара Ирма да се откаже от намерението си. Тя реши, че ако срещне директора, ще има достатъчно време да избяга назад в стаята си. За целта тя остави огледалото отворено и като стъпваше внимателно, влезе в коридора. При стълбата спря и се ослуша. Цареше гробна тишина.

Ирма заслиза по стълбата, като опипваше с крак всяко стъпало. Това спускане й се стори безкрайно. По някое време тя видя отдясно в стената една врата без брава и без ключ. Може би това беше вратата, през която минаваше директорът.

Най-после тя стигна долу. Опипа с ръцете си цялата стена, но никъде не намери врата. Беше стигнала края на коридора.

Ирма понечи да се върне в стаята си, когато изведнъж напипа някаква брава. Натисна я, вратата се отвори и тя се озова пред една стълба, която се спускаше надолу.

Ирма тръгна внимателно по стълбата. Нямаше съмнение, че се намира в някаква изба. Тя напипа няколко бъчви, а краката й често се натъкваха на хвърлени бутилки.

В тъмнината изведнъж зърна слаба светлина и като тръгна срещу нея, тя стигна до един прозорец. Той беше разположен твърде високо в стената и за да го достигне, Ирма се изкачи върху една от бъчвите близо до него и се хвана за решетката. Тя не беше желязна и надеждата, че може да я строши, осени бедната жена.

Не й беше трудно да измъкне решетката. Отвори прозореца и прекрачи през него, но с разочарование установи, че не излиза на улица, а в двора на клиниката. Зидовете бяха високи и не можеха да бъдат преодолени.

Ирма щеше да заплаче от отчаяние, ако не беше чула един глас:

— Ирма!

— Мод! — отговори тя машинално, познавайки гласа.

— Как си дошла тук по това време? — попита другарката й иззад решетката на друг прозорец.

Ирма й разказа. Когато свърши, Мод я попита какво смята да прави.

— Ще се върна в стаята си — отговори Ирма.

— В такъв случай ти си изгубена.

— Мога да се отърва от него.

— Как?

— С това — каза Ирма и на лунната светлина в ръцете й блесна ножът.

— Твърдо ли си решена?

— Да — отговори Ирма възбудено. — По-добре мъртва, отколкото жертва на този злодей.

Ирма понечи да тръгне.

— Ирма, кажи, обичаш ли ме? — прошепна тъжно момичето.

Тогава Ирма се върна и през решетката целуна нещастната Мод. Тя се разрида.

— Остават ми малко дни да живея. Смъртта ще сложи край на мъките ми.

— Бъди смела, не се отчайвай!

— Ела да се целунем още веднъж. Предчувствам, че се виждаме за последен път.

Ирма се наведе и отново обсипа с целувки лицето на измъчената девойка.

— Слушай — каза Мод, — ти още днес ще бъдеш свободна.

Ирма помисли, че Мод не съзнава какво говори.

— Вярвай ми, Ирма, не се самоубивай! Тръгни покрай стената и спри до голямата врата. Скрий се и когато я отворят, измъкни се и бягай. Скоро ще я отворят!

— А ти, Мод?

— Не се грижи за мен. Няколко часа свобода няма да ми помогнат. Аз няма да живея дълго. Искам поне спокойно да умра. Целуни ме, Ирма, и върви, не губи време!

Двете приятелки се целунаха за последен път и се разделиха.

Ирма бързо се промъкна покрай зида, стигна до железния стълб и се притаи до него.

Не мина много време и в двора настана суматоха, няколко души изскочиха от помещенията и започнаха да викат:

— Помощ, помощ!

Ярка, червеникава светлина заливаше двора и зданията. Настана смут и паника. Из двора тичаха, крещяха и дори плачеха изплашени хора.

Голямата врата се отвори с трясък и през нея влезе пожарната команда.

Ирма се възползва от бъркотията и незабелязано излезе на улицата.

Женски писъци изпълваха нощта. Пожарникарите бяха обградили една група млади момичета, избягали по нощници от горящите стаи, и се канеха да ги отведат на безопасно място на улицата.

Един мъж обаче тичешком достигна групата и извика:

— Оставете ги! Оставете ги, те са луди!

Пожарникарите се споглеждаха смаяни.

— Назад! Те са луди и не бива да напускат клиниката! — крещеше директорът. После се спусна към жената, която беше най-близо до него, хвана я за ръката и я повлече към клиниката.

Един висок мъж обаче се изпречи на пътя му. Беше доктор Кастър, придружен от няколко полицаи.

— Стой! — каза той на директора. — Тези жени не фигурират като луди в списъците на клиниката.

Директорът се разяри.

— Те са ми поверени лично!

— Това ще се изясни после.

Директорът Стивънс разбра, че този път беше изгубен, и се нахвърли срещу младия лекар.

— Куче! Предаде ме!… Ще…

Но той не можа да довърши. Силният юмрук на лекаря го повали на земята.

— Арестувайте го! — извика той.

Един от полицаите посегна да хване Стивънс, но той се извъртя и хукна към близката врата.

— Хванете го! Хванете го! — викаха двама полицаи след него.

Директорът изчезна в горящото здание.

В това време други полицаи отвеждаха във файтони младите жени, наметнати с халати.

Само двама души не можаха да бъдат спасени и бяха намерени сутринта овъглени сред димящите развалини. Това бяха директорът Стивънс и Мод Алън.