Графиня просякиня

Хитростите на Юнона

Часовете отлитаха един след друг. Фаровете на локомотива блестяха в тъмната нощ като очи на огромно чудовище. Най-после небето започна да изсветлява. От изток се появи слаба светлина и огря върховете на дърветата. Вече се разсъмваше.

Влакът спря за няколко минути в Парксън. Пътниците слязоха от вагоните, за да изпият по чашка ободряващо кафе. Към кондукторите, останали във влака, се приближи носач и попита подигравателно:

— Откога дирекцията на железниците ангажира за кондуктори и негри?

— Негри ли? Какви негри? Ти да не си пиян?

— Съвсем не съм пиян! Горе, в кулата, има негър.

— Дявол да го вземе, сигурно е пак онази натрапница! — предположи един от мъжете.

— Тя наистина е рожба на дявола — съгласиха се и другите.

В този миг бе даден сигнал за тръгване и влакът бавно потегли.

На платформата на вагона тримата кондуктори продължиха да спорят какво да правят с негърката.

— Ще я хвърля долу! — извика един от тях.

— Не! По-добре да изчакаме следващата гара и там да я предадем на полицията — предложи друг.

— Да, но тя може да избяга и пак да се качи незабелязано във вагона. По-добре да я изхвърлим.

Тримата изкачиха тясната желязна стълба, която водеше до кулата. Вратата обаче беше залостена. Един от мъжете погледна през прозорчето и извика:

— Вътре е! Хайде, излизай бързо!

Самодоволната физиономия на Юнона се показа на прозорчето, без да продума нещо. Кондукторът се опита да отвори, но не успя. Явно негърката подпираше вратата от другата страна. Останалите наблюдаваха с интерес какво ще направи колегата им.

— Отваряй вратата! — извика ядосано той.

— И през ум не ми минава! Юнона добре тука.

— Момчета, елате да помогнете! Не мога да отворя сам.

Кондукторите се изкачиха на тясното пространство пред кулата.

— Хайде, бутайте силно, но внимавайте да не паднете!

Мъжете натиснаха вратата с всички сили. Юнона не можа да устои на обединените им усилия и вратата се отвори. Негърката се защищаваше с всички сили, драскаше и удряше като побесняла.

— Блъснете я долу! — извика яростно един от мъжете.

Послушаха го, но при падането си Юнона ловко се хвана за едно от въжетата, което свързваше вагоните. Чу се продължително изсвирване, влакът рязко намали скоростта си и спря. Юнона скочи на земята и изчезна. Пътниците, изплашени от внезапното спиране, също слязоха. Черната гратисчийка се смеси с тълпата, но очите й внимателно търсеха нещо.

Изведнъж тя съзря жертвата на своя план. Близо до нея стоеше някаква жена, която гледаше изплашено към локомотива. В ръката си държеше билет. Юнона тихо се приближи към нея и грабна светкавично билета от ръката й. Докато изненаданата жена се обърне, негърката потъна сред другите пътници.

— Билета ми — извика отчаяно жената, — откраднаха ми билета.

— Качвайте се, влакът тръгва! — завикаха кондукторите.

Пътниците забързаха към вагоните, а заедно с тях и Юнона. Тя влезе в един вагон с шестима негри. Между хората от малцинствата обикновено съществува голяма солидарност. Те се защищават и подкрепят един друг в трудни моменти. Така се случи и сега.

Кондукторите проверяваха билетите на пътниците. Ограбената жена се вайкаше, защото трябваше отново да заплати билета си, и то с глобата, защото никой не й вярваше, че са й откраднали билета. Кондукторите изискват от пътника да има билет, а ако го загуби, това остава за негова сметка. Скоро проверката стигна и до вагона с негрите.

— Билетите за проверка! — каза кондукторът.

Юнона подаде смирено откраднатия билет.

— До Честър — уточни служителят, след като го провери.

Честър беше последната по-голяма станция преди гарата на известния град Сейнт Луис.

Ирма не преставаше да се тревожи дали Юнона е все още във влака.

Скоро пристигнаха на гара Честър и Юнона слезе.

— Я вижте! — извика един от кондукторите. — Не е ли това негърката, която се беше вмъкнала в кабината?

— Възможно е, но не е сигурно — отвърнаха му. — Всички негри си приличат като две капки вода.

— Вижте как се оглежда. Внимавайте да не се качи пак на влака.

— Този път няма да стане!

След като се усъмниха в това, кондукторите вече не я изпускаха от очи. А и на гарата нямаше полицейски участък.

— Хей, Бил, внимавай да не се вмъкне пак в багажния вагон!

— Бъди спокоен! Тук няма да може да влезе.

Юнона се чудеше какво да прави. В този миг дадоха сигнал и влакът потегли. Изглежда кондукторите този път победиха, защото никой не видя негърката да се качва във влака.

— Видяхме я в края на композицията — каза един от тях, — но момчетата си отваряха добре очите.

— Слава Богу, отървахме се от нея!

До Сейнт Луис имаше само малки гари, на които влакът не спираше. В момента, в който последният му вагон преминаваше край една от тях, железничарите от гарата замахаха с ръце към кондукторите, правейки им някакви знаци.

— Какво ли искат? — учуди се един.

— Кой ги знае, може някое въже или нещо друго да се е закачило и влакът да го влачи… Голяма работа! — отговори му небрежно друг.

Тези знаци се повториха и на други гари, на които влакът не спираше, но кондукторите не им обърнаха внимание. Най-после пристигнаха в Сейнт Луис.

Семейство Уилмингтън и Ирма слязоха от влака. Смятаха да останат тук няколко дни, за да видят свои роднини. Ирма вървеше до Алис, но очите й непрекъснато шареха наоколо. За съжаление никъде не видя Юнона. Уилмингтън реши да отседнат в един хотел до гарата.

След като се настани в една стая, Ирма се приближи до прозореца и погледна към улицата. Изненадата й беше голяма. Под дърветата на алеята пред хотела видя Юнона. Негърката също гледаше към хотела. Ирма не беше много сигурна, че това е тя, затова реши да провери предположението си. Когато наближи, се увери, че не е сбъркала.

— Боже мой, не мога да повярвам на очите си! Юнона, това си ти!

— Да, мисис — плачейки от радост, каза негърката, — Юнона е тук!

— Но как е възможно такова чудо! Ти със същия влак ли пристигна? — не преставаше да се чуди Ирма.

— За Юнона всичко възможно! — тържествуващо каза момичето. — Юнона пътува много добре.

— Просто не мога да повярвам, че си тук! Хайде, разкажи ми как дойде дотук!

— Много просто, мисис. Юнона се скри във вагона за багаж, пътува много, много… После мъжете намерили Юнона. Един от тях гони Юнона, но тя бутна голям куфар върху краката му. Мъжът вика: „Ау! Ау!“ и подскача смешно. После всички искат ударят Юнона с бастун, но ударили себе си, ха-ха-ха…

Негърката се смееше така, че чак сълзи се показаха на очите й. Ирма също се усмихна.

— Е, и после… Продължавай!

— Юнона се качва на друг вагон, но я намират бързо. Искат водят в полиция, но Юнона бяга далече пред влака, много далече… Слага голямо дърво върху релсите и влакът спира.

— За бога! — извика Ирма. — Та ти можеше да избиеш всички, ако влакът беше излязъл от релсите!

— Не, мисис! Юнона щеше да махне дървото, ако трябва. Влакът спря и Юнона се качи в малката къщичка върху вагона… Стояла много там… После я видели… Идват мъже, хващат Юнона и я хвърлят долу.

Ирма изплашено трепна.

— Юнона хваща голямото въже — продължи негърката, — машината свири силно и влакът спира. После Юнона грабва билета на една жена и… пак се качва на влака…

Ирма едва сдържаше смеха си.

— После дойдоха хора и казват на Юнона: „Тук ще слезеш“. Юнона стои на гарата. Не може да пътува нататък, защото мъжете викат: „Проклета негърка, този път ще останеш тук!“. Но Юнона пак пътува с влака.

— Но какво направи? — попита Ирма.

— Когато влакът тръгва, Юнона отива в края. Чака да не я видят и скача на влака.

— Но къде стоя през цялото това време?

— На буфера на последния вагон, но дошла дотук! — заяви доволно Юнона, горда със своя подвиг.