Графиня просякиня

Измамени надежди

— Мисис Норт, мисис Норт, нося ви новина!

С тези думи Алис Уилмингтън влезе в хотелската стая на Ирма в Сейнт Луис. Тя нетърпеливо и даде знак с ръка да продължи.

— Представете си, вуйчо ми също се намира тук. Преди малко говорих с него.

Ирма не разбираше добре какво искаше да каже момичето, затова бързо попита:

— Кой вуйчо?

— Вуйчо Карлос — същият, който е взел момиченцето ви. Сега е в Сейнт Луис, ще продължи пътуването си след няколко дни.

Радостната вест изненада Ирма. Тя пребледня и притисна с ръце разбушувалото се в гърдите й сърце.

— Но аз трябва да отида веднага при него! — успя да каже тя след кратка пауза.

— Разбира се — съгласи се Алис, — аз ще ви заведа!

Ирма взе чантата си и двете излязоха. По пътя нещастната майка се разкъсваше от съмнения. Ако това беше нейното дете, дали мормонът щеше да се съгласи да й го върне? Тя не притежаваше никакъв документ, чрез който да докаже, че по закон детето е нейно. Реши, ако откажат да й върнат детето, да се обърне към полицията.

Ирма и Алис стигнаха бързо до хотела, в който бяха отседнали роднините на Уилмингтън. Ирма тръпнеше в очакване. Един прислужник ги отведе до стаята. Ирма прекрачи прага с някакво лошо предчувствие. Нещо й тежеше и така притискаше гърлото й, че едва си поемаше дъх.

В мига, в който видя роднините на Алис, тя призна пред себе си, че си е съставила погрешна представа за мормоните. Очакваше да види груби фанатици, а те се оказаха най-обикновени хора, които се отнесоха добре с нея. Алис ги беше предупредила, че ще доведе при тях майката на детето, затова те не бяха изненадани, когато видяха Ирма.

— Това е майката на нашето момиченце, жено — каза мъжът, като поздрави любезно Ирма, и продължи: — Ние много го обикнахме, но ако наистина е ваше, веднага ще ви го върнем.

Мъжът отвори вратата на съседната стая и извика:

— Ема, ела за малко при нас!

Ирма с туптящо сърце очакваше появата на Лидия. Момиченцето се показа на вратата и в този миг отчаян вик отекна в стаята. Ирма се свлече на най-близкия до нея стол.

Детето, което стоеше пред нея, не беше Лидия!

Ирма напусна съкрушена хотела. На празно Алис се мъчеше да успокои наранената й душа. Рухването на надеждата, че най-после ще види детето си, я убиваше. Въпреки всичко мисълта, че трябва да продължи да търси детето си, не я напусна.

След като се върнаха в хотела, Алис разказа на баща си какво се беше случило. Уилмингтън беше видимо развълнуван и външно съчувстваше на Ирма, но вътре в себе си беше недоволен, защото случилото се можеше да попречи на плановете му.

— Въпреки това вие ще дойдете с нас, нали, мисис? — попита той загрижено.

— Моля ви, мистър, оставете ме да се върна обратно! — изплака тя. — Знам, че ви дължа много, твърде много, но аз ще намеря работа и ще ви се разплатя!

— Невъзможно! — отговори Уилмингтън твърдо.

— Но защо, татко — намеси се в разговора Алис.

— Мисис Норт се съгласи да дойде с нас като твоя гувернантка и ние направихме много разноски по нея. Сега излиза, че трябва да търся друга подходяща жена. Съжалявам, но мисис Норт ще трябва да удържи думата си!

— Моля те, татко, забрави за парите и я освободи от задължението й! — помоли го Алис.

— Имайте милост към мен! — извика и Ирма. — Представете си, че вашата дъщеря се изгуби. Влезте в положението на една нещастна майка!

Уилмингтън упорито мълчеше. Алис се приближи до Ирма.

— Успокойте се, мисис Норт! Аз ще уредя този въпрос е баща си.

Уилмингтън се намираше в затруднено положение. Всъщност той нямаше никаква изгода Ирма да идва с тях. Правеше го заради Уолстън. Пък и не можеше да задържи Ирма насила, защото можеше да предизвика някои неприятен скандал.

— Така да бъде! Не искам да ви принуждавам. Ще трябва да търся друга гувернантка. Но трябва да ви кажа, че не постъпвате много правилно, защото такава хубава работа не се намира всеки ден — каза Уилмингтън и напусна стаята.

На следващия ден Ирма се сбогува сърдечно със семейство Уилмингтън и напусна хотела. Алис дори успя да убеди баща си да не иска от Ирма парите, които бе похарчил за нея, но тя не се съгласи да приеме такова подаяние. Помоли Уилмингтън да й даде адреса си и обеща да му върне сумата веднага щом има възможност. Тя не знаеше, че тези пари бяха част от цената за закупуване на нова жена за пророка на мормоните. Само една случайност я беше спасила от тежката участ, която я очакваше.

На улицата с нетърпение очакваше господарката си Юнона. Ирма й подаде малката пътна чанта, в която беше събрала оскъдния си багаж. По настояване на Алис тя се съгласи да приеме известна сума пари, за да могат с Юнона да се върнат с влака в К. За краткото време, през което бяха заедно, момичето се беше привързало към Ирма и сега правеше всичко възможно, за да й помогне.

Във влака, пътуващ на юг, Ирма се обърна към негърката:

— Разкажи ми как живя през тези няколко дни в Сейнт Луис, Юнона?

Негърката се зарадва на загрижеността на Ирма и отговори усмихната:

— О, много добре си живях!

— Да не би пак да си откраднала нещо? — погледна я изпитателно Ирма.

— Юнона да краде! — удиви се тя, сякаш никога не беше го правила. — Няма нужда да краде. Юнона винаги имаше достатъчно ядене и пиене.

— Така ли? Ами къде спеше?

— Юнона стоеше на улицата. Тогава дойде един човек, огледа хубаво Юнона и каза: „Ела с мен, ще получиш ядене и пиене и малко пари!“.

— Какъв беше този човек? — попита Ирма, разтревожена, че негърката е попаднала в лоши ръце.

— Не зная. Той заведе Юнона в една голяма зала, там имаше много господа и всички те пишеха. Юнона трябваше да се качи на масата и да си вдигне ръцете. Стоя така дълго, дълго, а хората постоянно я гледаха и пишеха. После облякоха Юнона с една тясна дълга рокля и тя пак стоя много дълго с вдигнати ръце. Най-сетне се умори и скочи от масата. Тогава всички викат: „Чакай! Чакай!“. Юнона пак трябваше да се качи на масата… Всички много се смяха!

Погледът на Ирма се задържа на стройната фигура на негърката. Чудесните й форми наистина можеха да служат за модел. Ирма се успокои, защото разбра, че Юнона е била попаднала при художници.

— След това дадоха на Юнона много за ядене — завърши доволно негърката. — Юнона изяде всичко, а хората я гледаха и се смееха, че Юнона може да изяде толкова много.

Ирма също се усмихна, защото познаваше добре лакомията на момичето.

Най-после влакът пристигна в К. и те слязоха на гарата. Докато си пробиваха път през тълпата, Ирма изведнъж се спря. Какво беше това? Дали очите й не я лъжеха? Имаше чувството, че й се мярна лицето на Норт, който я гледаше със страшните си очи. Спря се и се огледа наоколо, но никъде не го видя.