Оставихме Ирма, когато отпътува заедно с Юнона от Синсинати за Колумбия, за да търси Лидия. Пътуването беше благополучно. Ирма бе стигнала в Атланта и на следващата вечер се надяваше да пристигне в Колумбия. За да спечели време, тя бе взела сутрешния влак и се бе настанила в едно купе с Юнона.
— Добре ли го видя на перона в Синсинати, Юнона? — попита Ирма загрижена.
— Не мога да кажа точно, мисис — отговори негърката, като се позамисли. — Видях за миг човек с мургаво лице и ми се стори, че е онзи метис. Но той бързо изчезна.
— Може би ни е забелязал много по-рано и ни е преследвал — разтревожи се Ирма. Тя се плашеше от устройването на ново преследване от страна на Норт.
— Бъди спокойна, мисис! — каза негърката, стараейки се да я утеши. — Юнона ще пази винаги мисис.
— Ах, боже! Къде ли бих била сега, ако не беше това вярно момиче! — възкликна Ирма.
— Сега, като стигнем в Колумбия, където мисис изгуби детето, Юнона ще претърси цялата гора, целия град, ще пита всички… ще намери малката Лидия.
— Уви, надеждата ми е твърде малка — въздъхна Ирма. — Ако някой не се е съжалил над моята малка Лидия, тя сигурно вече е загинала.
Юнона млъкна. Тя знаеше, че господарката й много страда, щом помисли за детето си.
Влакът бе спрял и вратата на купето се отвори. Влезе млад човек с вид на търговски пътник и намести своя багаж. Лицето на този мъж бе увехнало и изхабено. Той впи поглед в Ирма. Влакът отново потегли.
— Хубаво време, нали, мис? — опита се да започне разговор с Ирма непознатият.
Ирма не отговори, а Юнона му изпрати един враждебен поглед.
След упорито мълчание Ирма се премести в друго купе, за да се избави от нахалното любопитство на този пътник. Но не се мина много време и се случи нещо много страшно. Влакът внезапно беше разтърсен със страшен трясък и спря. Беше се сблъскал с друг влак, пуснат по погрешка срещу него. Катастрофата бе неизбежна, макар че машинистите на двете композиции положиха големи усилия да намалят силата на удара. Вагоните се вбиха един в друг, локомотивите бяха раздробени. Настана страшна паника. Убитите бяха много, ранените викаха и охкаха високо. Имаше много премазани и обезобразени. Отгоре на това последва и експлозия. Един вагон с газ полетя във въздуха.
Ирма загуби съзнание, но скоро се съвзе под грижовните ръце на Юнона. Двете жени се поздравиха, че са останали живи. Юнона бе закрила с тялото си Ирма и по този начин я беше спасила, но самата негърка бе получила много рани. Спаси ги само това, че бяха в последния вагон.
Целият влак гореше. Картината, която се разкри пред двете жени, когато те изскочиха от вагона, беше ужасна.
Останалите живи железничари се мъчеха да потушат огъня, подпомагани от няколко пътници. Други пренасяха ранените.
Ирма и Юнона можаха да спасят и ръчния си багаж и бързо се отдалечиха, като навлязоха в храсталаците.
В същото време един висш чиновник, останал жив от влака от Атланта, ходеше от вагон на вагон и от човек на човек и очевидно търсеше някого.
— Не сте ли виждали една много красива млада жена, придружена от негърка? — попита той един мъж.
— Може да е между премазаните — отговори запитаният. — Видях няколко мъртви негърки.
Висшият чиновник се отдалечи отчаян. Той бе видял Ирма на гарата и се бе възхитил от нейната красота. Сега го тревожеше мисълта, че тази красавица може да е загинала под развалините на влака. Започна да търси между загиналите, но напразно.
В следващите дни всички вестници поместваха цели колони за голямата катастрофа. След изнесения списък на убитите стоеше следната забележка:
„Четиридесет и един от труповете са така обезобразени и овъглени, че установяването на самоличността и точното описание на външните белези е невъзможно.“
Вероятно между тях беше и една изключително красива млада жена в пепелява рокля, придружавана от негърка. Кондукторът, който бе преместил Ирма и Юнона в последния вагон, беше загинал и не можеше да даде доказателства, че Ирма се е спасила.
Оставаше едно страшно съмнение, което отново тласкаше съдбата на Ирма в неизвестността.