Графиня просякиня

Заблудени

След бунта негрите от плантацията на Лонг се пръснаха на всички страни. Ирма и Юнона избягаха в близката гора.

— Не мога да мръдна от мястото си, мила — каза Ирма, като се спря.

— Още малко, мисис. Не можем да останем тук, защото близките блата изпускат отровни изпарения!

Ирма се облегна на силните ръцете на негърката, която я поведе през пъновете на падналите гниещи дървета. Денят измина, без да могат да видят слънцето. Нощта наближаваше. Юнона събра малко съчки и запали огън. След това стъкми от сухи листа постеля за изтощената си господарка. Тя беше толкова изморена, че не усещаше глад. Вярната й прислужница не можа да улови никакъв дивеч, затова се задоволиха само с няколко горски плодове и къпини.

Тази гора бе съвършено непозната за Юнона. Тя се беше скрила в нея с господарката си само за да избегне преследването, но не беше предполагала, че се простира на такова голямо разстояние. Негърката поиска да си легне, но някакво неясно предчувствие я караше да остане будна. Погледна назад. От полите на възвишението, където се бяха установили, се виждаше много ясно отблясъкът на водата. Изведнъж Юнона съгледа някакъв черен предмет, който плуваше на повърхността. Неговата продълговата форма я озадачи, макар че отначало го взе за плаващо дърво. Едва сега забеляза, че на брега на реката лежаха множество подобни пънове.

Юнона погледа няколко минути и като не видя нищо застрашително, затвори очи. Но тя се излъга, защото плаващият пън излезе от водата и бавно тръгна към тях. Когато той се спря пред господарката й, негърката трепна и се събуди за трети път. Позна веднага ужасния алигатор, който всяваше страх сред живеещите край реките племена.

Алигаторът се готвеше да нападне Ирма. Храбрата негърка не загуби самообладание пред новата опасност. Тя разрови бързо огъня, който беше запалила, преди да си легнат, и искрите литнаха на всички страни. Алигаторът нададе страхотен рев. Той се приготви да хване Ирма и разтвори отвратителната си уста. В този момент Юнона се спусна към него и го удари през устата с една запалена главня. Чудовището изрева от болка и заудря голямата си опашка в земята. Юнона замахна още веднъж с горящата главня и го улучи в главата. Крокодилът сякаш полудя, отказа се от намеренията си и като се обърна, побягна към водата.

— Боже! — извика Ирма, като се събуди. — Какво се е случило?

— Един крокодил искаше да погълне мисис — отговори негърката.

— Мила Юнона, дали ще мога да ти се отблагодаря някога за предаността ти? Ти си смело момиче, без теб щях отдавна да загина.

Юнона със смях прекъсна благодарственото слово на господарката си. Тя натрупа дърва на огъня и той скоро се разгоря още по-силно. Негърката взе няколко главни и започна да ги хвърля към черните сенки, лежащи на брега на реката. Ревът и плясъкът във водата показваха, че алигаторът, който се беше приближил към тях, не е бил сам. Тя продължи обстрелването дотогава, докато не разчисти близката околност от черните сенки. След това се обърна тържествуваща към Ирма:

— Сега мисис може да спи спокойно. Тази нощ няма да има ново посещение. Крокодилите ужасно се плашат от огъня.

На сутринта двете жени станаха и се приготвиха за път. Не бяха изминали голямо разстояние, когато Ирма нададе вик, в който се смесваха страх и изненада.

— Гледай, Юнона, около нас е само вода. Загубени сме!

Наистина, реката беше придошла през нощта и беше наводнила гората. Юнона разбра, че ги застрашаваше голяма опасност. Понякога оттеглянето на водите трае седмици, а дотогава те щяха да умрат от глад. Но това дете на природата имаше нагласата да се справя с всички несгоди и пречки.

Тя отведе Ирма до едно малко възвишение и я помоли да я почака малко.

— След час ще се избавим от тази опасност — каза тя със смях. Беше забелязала, че пъновете, довлечени от реката, бяха от тюлпаново дърво, което е много леко, и реши да направи нещо като сал, с който да се спуснат надолу по течението. Не беше трудно на негърката да осъществи намерението си, защото наоколо имаше изобилие от лиани. За по-малко от час салът бе построен. Негърката взе една върлина, която щеше да й служи за кормило, и се върна при Ирма.

— Мисис, салът е готов и можем да тръгваме!

Тя нахвърли клони и сухи листа, за да направи по-удобно място за сядане за Ирма, после отблъсна сала от брега и скоро двете жени заплуваха, носени от течението с голяма бързина.

Радостна от щастливото избавление, Ирма позабрави глада, който я измъчваше отдавна, но вярната й другарка не можеше лесно да бъде заблудена. Тя обмисляше начин да набави храна.

Тъй като течението носеше сала в средата на реката, управлението му беше почти излишно, затова Юнона се зае с друга работа. Тя намокри голямо количество листа във водата и ги постла върху сала, след това сложи върху тях трески и сухи клони и с помощта на две сухи клечки ги запали.

— Огън вече имаме — заяви негърката доволна, като се обърна към Ирма. — А сега ще намерим и нещо за ядене там.

И тя показа едно пясъчно островче, което подаваше жълтия си гръб над повърхността. След малко салът, направляван от силните й ръце, спря в плитчината. Юнона грабна един дълъг кол и започна да прави с него дупки в пясъка. Ирма я гледаше учудена.

— Погледни тук, мисис — извика негърката, като извади кола. — Скоро ще имаме вкусен обяд!

Ирма видя, че от заострения край капеше някаква жълта течност, но в никакъв случай не можеше да се досети за нейния произход. Юнона разрови пясъка и извади голямо количество обли предмети, обвити с дебела кора.

— Не разбирам какво е това?

— Това са яйца на крокодил — отговори негърката. — Много са вкусни.

Тя се върна на сала и сложи яйцата върху жарта. Ирма не отдаде голямо значение на хвалбите на негърката относно вкуса на крокодилските яйца, но скоро приятната миризма, която погали ноздрите й, разпръсна всякакво съмнение. След малко двете жени залъгаха глада си и с това придобиха по-голяма увереност в скорошното си спасение от водната пустиня, която ги беше пленила.

Известно време салът плуваше под свод, образуван от клоните на дърветата, които растяха по брега. Ненадейно Ирма изпищя и сепна Юнона, която бе заета с управлението на сала.

— Какво стана? — попита разтревожена негърката.

— Гледай, Юнона, какъв звяр стои над нас! Струва ми се, че иска да скочи върху нас!

Негърката погледна към мястото, което й сочеше Ирма, и видя един ягуар. Действително царят на американските лесове дебнеше удобен момент да се хвърли върху жертвите си. Още миг — и той щеше да успее, но Юнона напрегна всичките си сили и тласна сала напред. Ягуарът скочи и падна във водата. Черното момиче извади кола и със силен замах го стовари върху главата на звяра. Той потъна за миг, но скоро пак се подаде на повърхността и с див рев заплува след сала. Негърката пак го удари по главата, той отново потъна и когато изплува, с удвоени сили се понесе след жертвите си. Скоро предните му лапи опряха в сала. Юнона заудря с всичка сила, като надаваше диви викове. Дивакът се събуди в нея… Още един, последен удар — и ягуарът се превърна в труп, носен от вълните. Тя го притегли с кола и го вдигна на сала.

— Така! Сега този мистър ще благоволи да ни даде кожата си. От нея ще направя разкошна постеля за мисис. А пък и месото му не е за хвърляне — има вкус на свинско.

С неподражаема сръчност негърката одра хищника, разцепи черепа му и като намаза вътрешната страна с мозъка, простря кожата да съхне на слънцето. После избра няколко по-крехки къса, отряза ги и останалото хвърли във водата. Ирма със страх наблюдаваше борбата, която вечно гладните крокодили поведоха за останките от ягуара…

Времето минаваше, без да донесе нещо ново за двете жени. Гората сякаш нямаше свършване. Докъдето стигаше погледът, се виждаше вода, над която се подаваха гигантски дървета. Тук-там пред очите им изникваше по някоя височина, дала убежище на всевъзможни горски животни, потърсили спасение от водната стихия.

Странен шум достигна до ушите на двете жени. Какво ли можеше да бъде това? Юнона се вгледа във водата и скоро разбра откъде идва той. Течението се беше забързало, а бреговете се сближаваха.

— Водопад! — изтръгна се неволно от устата й.

Ирма се изплаши ужасно.

— Кураж, мисис, Юнона ще се справи и с тази опасност!

Салът летеше с шеметна бързина. Да се спре бе невъзможно. Острият поглед на негърката забеляза, че от лявата страна на водопада водата падаше без особено напрежение. Юнона насочи усилията си единствено към това да отправи сала в тази посока. Тя успя. Салът се плъзна по водната повърхност и полетя надолу. Макар и целите измокрени от непредвидената баня, двете жени останаха невредими. Течението стана по-бавно и скоро салът заплува спокойно по водата.

— Минахме опасността, мисис — извика Юнона, като вдигна победоносно кола нагоре. — Я гледай! Дърветата оредяват… Ура! Гората свършва!