Графиня просякиня

Майчино сърце

Хубавият есенен ден клонеше към залез. Бричката на Милия Пен напредваше към реката. В нея оживено разговаряха Ирма и верният й приятел Фриц Шелер.

— Човекът, за когото говорите, драги Шелер, беше мой мъж — каза Ирма мъчително. — Баща на детето ми.

— Аз говоря за Йохан Гулд, убиеца, от когото вие не трябва да се интересувате! — отговори със същия тон Шелер. — Впрочем това, че променихте името си и сега се наричате мис Олденбург, ме увери, че вие сте скъсала с Норт.

— Имате право — каза Ирма.

— Бъдете смела, графиньо! Помогнете ми да смажем човека, който ще бъде постоянна заплаха за вас, ако се намира на свобода. Това вие дължите и на детето си. Трябва да избирате: или той, или вие!… Това е моето мнение — заключи Шелер.

След кратко мълчание добави:

— Трябва да се възползваме от този може би единствен случай и да предадем Норт на правосъдието.

Ирма мълчаливо стисна ръката му. Беше твърде развълнувана, за да може да говори. Погледна към детето си, което се смееше радостно. И то беше застрашено не по-малко от нея… Затова Ирма реши да действа.

В този момент Милия се обърна към тях, показа в далечината един стълб дим и каза:

— Там е мостът. Нека господинът слезе от колата и тръгне по пътеката, която води по-напряко. Това е както в мой, така и във ваш интерес.

Ирма изгледа Шелер въпросително.

— Момичето има право — каза той. — Иначе рискуваме не само да я поставим в деликатно положение, но и да провалим плана си.

Ирма беше много развълнувана.

— Не зная — каза тя. — Много се безпокоя за Лидия. Нещо ми говори, че не бива да се отделям от нея, иначе… тя ще бъде изгубена за мен.

— Дий, конче, дий! — викаше в това време Лидия, като се смееше.

— Графиньо — смъмри я леко Шелер, — Лидия е с мен, а вие много добре знаете, че аз съм готов да жертвам и живота си, ако я застрашава опасност. Продължавайте спокойно пътя си и се качете на моста без всякаква грижа. Милия ще направи така, че той да не тръгне, докато не пристигнем ние.

— Разчитайте на мен — отвърна Милия.

— Мис Олденбург умее да цени услугите — каза Шелер. — Колко има още до реката?

— Около десет минути.

— Ще чакаме господина, нали? — попита Ирма загрижено.

— Разбира се, мисис! Нужна е само една дума на машиниста, който ме обича и слуша.

Ирма се съгласи.

— Спри! — каза Шелер.

Колата спря. Ирма пребледня. Майчиното й сърце се разкъсваше от безпокойство.

— Хайде, Лидия, слез да походим малко — каза Шелер.

— Защо да ходим, чичо? — попита Лидия учудено. — Много по-хубаво е да се возим в колата.

— Да, дете мое, но пътят тук се изкачва нагоре, а ти виждаш, че горкият кон не може да тегли всички ни. При това мястото е песъчливо, а той е твърде уморен.

Лидия имаше добро сърце. Тя не можеше да понася измъчването на животните.

— Тогава ще повървя с радост… Аз дори мога да тичам много бързо… Хайде, мамо!

— Не, миличка — каза Ирма. — Аз ще остана в колата. Моите крака са слаби и аз не мога да тичам… Може да набереш и малко цветя.

— О, цветя! — извика Лидия радостно. — За тебе, мила мамичко!

Тя обгърна врата на Ирма и я целуна горещо по устните.

— Какво мило момиченце! — каза Милия трогната.

Последните лъчи на слънцето изчезваха на запад. Наоколо цареше пълно мълчание.

Ирма избърса бързо сълзите, които бяха готови да потекат по страните й.

Лидия скочи от колата, подкрепяна от Шелер.

— Хайде сега, хвани ме! — извика той и затича по пътеката. Лидия тичаше след него с лекотата на сърна. Местността беше неравна и те скоро се изгубиха от погледа на Ирма и Милия.

— Какво сладко момиченце! — каза тя.

— Тя е най-скъпото, което имам на този свят — отговори Ирма с очи, плувнали в сълзи.

Изведнъж тя заплака на глас.

Милия пусна юздите от ръцете си.

— Скъпа мисис, моля ви, не плачете! — каза тя състрадателно. — Нали детенцето ви се намира под добра закрила? Аз съм сигурна, че нищо лошо няма да му се случи. Има още няколко крачки до реката. Не плачете, за Бога!

Ирма се утеши от думите на Милия.

— Ти си добро момиче — продума тя през сълзи. — И аз самата не зная защо плача така горчиво, но някаква тежест притиска гърдите ми. Предчувствам, че ще се случи нещо много лошо. Дали няма да пострада детето ми?

Милия остана учудена от тези думи. Хвърли угрижен поглед към пустото поле. Никакъв звук не се долавяше.

— От какво се боите толкова много, мисис? — попита тя смутено.

Ирма не отговори нищо, само поклати глава, без да свали кърпичката от разплаканите си очи.

Младото момиче гледаше хубавата и благородна дама със състрадание и съчувствие. То би я разпитвало повече, но не искаше да увеличи скръбта й.

Нещастната майка сякаш предчувстваше раздялата с дъщеря си, както и че тази раздяла ще трае години. Веселите очички на детето вече нямаше да виждат очите на майката, сребристият смях и сладкият детски глас нямаше да звучат в ушите на Ирма. Тя беше изцяло обладана от зловещата мисъл, че загубва детето си.

Онова, което майката изпитва при загубата на своето дете, е трудно да се опише с думи. Към безбройните страдания на Ирма се прибавяше още едно — най-тежкото и най-жестокото.