Графиня просякиня

Краят на измамения

Във вилата, в която бяха живели Гонсалес и Мерседес, слугите потриваха ръце и споменаваха с неприлични изражения избягалите си господари. Вестта за бягството на мнимите брат и сестра се бе разнесла из града надлъж и нашир и слугите очакваха всяка минута пристигането на кредиторите. Не мина много време и дойде търговецът на мебели. Той заповяда да вдигнат незабавно цялата мебелировка, като псуваше и ругаеше непрекъснато.

Един снажен човек изкачи бързо стълбата.

— Какво правиш тук? — извика той яростно.

— Господине, вие луд ли сте? — обърна се към него търговецът. — Аз дадох тези мебели под наем, значи са мои.

— А ето акта за продажбата им — кресна снажният господин. — Синьор Гонсалес ми продаде всичките си мебели. Нямате право да се докосвате до нито един от тях.

Докато двамата се караха, и други лица се появиха на сцената. Това бяха занаятчии, хлебари, месари, представители на разни модни магазини. Всички викаха и протестираха, че са били излъгани с големи суми. Слугите още от сутринта бяха оставили на сигурно място всички предмети, предназначени за зестра и гардероб на двамата съучастници, така че кредиторите не намериха нищо, освен празни долапи и куфар — нещо, което още повече ги ядоса. Скоро и слугите бяха обвинени в съучастничество на господарите си. Те отговориха на мъмренията и заканите на кредиторите с доста неблагоприлични думи. Караницата взе сериозен размер и за кратко време буйните американци се хванаха за косите.

— Ето го мистър Тейлър! — извика изведнъж един от борещите се. — Годеникът на онази дама трябва да отговаря за всичките ни загуби.

Тази дума падна като искра в барут. Всички се втурнаха към нещастния младеж, като го нагрубяваха, псуваха и хокаха.

— Държа вас отговорен за всичко, мистър Тейлър! — каза търговецът на мебели. — Вие ще ме обезщетите за всички нанесени загуби.

— Разбира се! — извика един слуга. — Ако не ми платите месечната заплата, ще ви дам под съд.

Уилям гледаше като луд тази бясна тълпа. Той обаче не даде никому отговор и мълчанието му още повече раздразни множеството. То започна да преминава от заплахи към действие. Изведнъж дойде неочаквана помощ за Уилям. На прага се показаха няколко полицейски агенти. Те веднага схванаха положението и освободиха младия човек, нападнат от всички страни.

— Махнете се всички! — извика полицейският пристав. — Докато не дам специално разрешение, никой да не смее да пристъпи прага на тази къща!

Полицаите изтласкаха безцеремонно измамените и разгневени кредитори, които напуснаха вилата с ругатни и обиди. Когато след това комисарят се огледа за Уилям, той беше изчезнал.

Нещастният младеж бе изкачил стълбите и бе влязъл в малкия салон, където бе прекарал толкова щастливи часове. Той погледна с размътен поглед по всички ъгли и кътчета на великолепния салон. Там, в мекото канапе, бе виждал много пъти лениво изтегната красивата жена. Там той бе седял до нея и бе й шепнал нежни любовни думи, на тази измамница.

Долу на пода той забеляза красива кърпа. Когато я вдигна, го лъхна онзи упоителен парфюм, който Мерседес харесваше най-много. Сега вече в гърдите му избухнаха болките и мъките на измамената любов. Той усещаше, че презира онази жена до дъното на сърцето си, но любовта му към красивата Мерседес беше толкова пламенна, че мисълта за нея го пронизваше като хиляди остри ножове. За момент си помисли дали не трябваше да изостави всичко и да тръгне да преследва бегълците, но скоро изостави тази идея, понеже чувстваше, че не бе в състояние да живее повече. Сега имаше една-единствена цел: да сложи бързо край на угризенията си.

Уилям се разхождаше бавно напред-назад. Главата му гореше в огъня на силна треска и цялото му тяло трепереше.

Отиде до прозореца. Тук, на това място, беше стоял много често с годеницата си и бе и шепнал любовни признания, чертаейки планове за бъдещето с пламенен поглед, вперен в красивото лице на обаятелната жена. В същия този спокоен ъгъл възхитителната Мерседес го беше прегръщала с топлите си и меки като кадифе ръце и бе отговаряла с гореща страст на пламенните му целувки.

Той изстена в отчаянието си. Въображението му извика пред очите му образа на починалата му майка, но той скоро го забрави. Мислеше само за любимата си жена, която беше съкрушила сърцето му по един толкова коварен начин. Пред него изникваха картините на онези хубави вечери, когато бе седял до Мерседес и бе се люлял в златните люлки на светли мечти. Всичко това обаче бе отминало и сега пред него се отваряше черна пропаст, през която трябва да премине всеки смъртен.

Полицейските агенти не знаеха, че нещастният мистър Тейлър се намираше на горния етаж. Те чакаха анкетната комисия, която трябваше да пристигне всяка минута. Междувременно влезе в стаята един възрастен господин. Това беше мистър Глоувър. Идваше да се представи според обещанието, което бе дал на Уилям. Беше разбрал от един стар слуга за бягството на престъпниците и същевременно бе узнал, че мистър Уилям беше тук, във вилата, напусната от обитателите й.

— Бих желал да говоря с мистър Тейлър — каза той решително на един от комисарите.

— Мистър Тейлър ли? — отвърна полицаят и неволно трепна. — Той си отиде по-рано. Изпразнихме вилата, понеже всеки момент ще дойде анкетната комисия, за да състави протокол за случая.

— Тогава ме извинете! — отговори мистър Глоувър и се отправи към вратата.

В същата минута откъм горния етаж се разнесе гръм.

— Какво ли ще е това? — извика комисарят, като скочи. — Това бе изстрел от огнестрелно оръжие.

Мистър Глоувър се затича преди агентите, като предчувстваше какво се бе случило. Като стигна горе, бързо отвори вратата на салона.

— За бога, мистър Тейлър! — извика той уплашен. — Мистър Тейлър, можете ли да ме чуете?

Представителите на полицията влязоха в салона и видяха с ужас мистър Глоувър да коленичи пред Уилям, като предпазливо повдигаше главата му нагоре. Нещастният младеж се бе застрелял. Една страшна рана зееше в гърдите му и от нея бликаше кръв. Край него се търкаляше револверът, от чиято цев още излизаше тънка струйка дим.

— Мистър Тейлър, мистър Тейлър! — викаше разтревожено мистър Глоувър. — Не помислихте ли какви страдания ще донесете на майка си?

— Тя умря! — прошепна издъхващият. — И ми прости! Аз… не можех повече… да живея… Вие сте имали право… онази нещастница беше една пропаднала жена… не можех повече да живея… аз обичах твърде много тази проклетница!

— Извикайте бързо лекар! — каза мистър Глоувър. — Може би има още надежда да се спаси нещастникът.

Един от комисарите излезе бързо.

— Не се трудете напразно! — промълви умиращият. — Аз се прицелих добре… след минута ще свърша с живота си… тогава най-после ще намеря покой, слава богу. Тогава мъките ми ще свършат завинаги, завинаги…

— Ще отмъстя на онзи мръсник! — извика мистър Глоувър с тържествен глас. — Няма да се успокоя и няма да се примиря, докато не го предам в ръцете на правосъдието. Заклевам ти се в това!

— Скоро, скоро ще отида при милата си майка — промълви Уилям с изгаснал глас. — Имам едно последно желание. Оставете ме да почивам до нея, изкопайте моя гроб до нейния! Ах, ето я! Идвам, идвам, майко, идвам!

Лек трепет разтърси тялото му. Главата му падна настрана и той издъхна. Подпомогнат от полицаите, мистър Глоувър пренесе тялото на своя мъртъв приятел на канапето и затвори очите му.

— Кръвожадният демон отне още една надежда, взе още една жертва — промълви Глоувър. — Дано тя да е последната!

След това той излезе бързо навън и изчезна в тълпата, която се трупаше пред къщата.

Няколко дни след събитието дълго погребално шествие премина по улиците на Сан Франциско. Човешкото множество следваше двете погребални коли, които возеха жертвите от катастрофата, която вече описахме, и печалните лица на тези, които вървяха след катафалките, показваха, че двете нещастни души са искрено и дълбоко оплаквани от всички, които ги познаваха.

Шествието пристигна в гробищата. Под широка сянка на група дървета се намираше голяма мраморна гробница. Това беше семейната гробница на фамилията Тейлър. Там почиваха последните издънки на рода, изкоренени от градината на живота и приютени за вечен покой.

Бяха свалени от катафалките красивите ковчези, покрити с безброй венци и цветя, последен знак и изява на обичта, която можеха да засвидетелстват още приятелите и роднините. Преподобният свещеник влезе в гробницата, а ковчезите положиха до вратата. Множеството пазеше тържествено мълчание. Само вятърът излеко шумолеше между листата на дърветата.

Свещеникът започна молитвата. Той припомни с трогателни думи добродетелния живот на покойната мисис Тейлър. Той представи тази жена като жертва за доброто на сина й, изпълнена с майчина обич, и я обрисува като една нравствено извисена личност, оставила незаличими впечатления у ония, които я познаваха. След това духовникът се обърна към ковчега, в който младият Уилям Тейлър започваше вечния си сън.

— Днес ти бе готов и имаше намерение да се представиш пред божия олтар заедно с избраницата на своето сърце. Но всевишният е предвидил и разпоредил другояче. Денят за щастие той превърна в ден на жалейка и ние, твоите покаятели, те полагаме в ложето на вечния покой! Дори и да си сгрешил, като си скъсал по своя воля връзките си с живота, ние няма да те съдим, защото си претърпял сурови мъки, безкрайни болки, каквито малцина от нас са изтърпели. Спи сега във вечен покой!

Настъпи раздвижване сред тълпата. Разнесе се отчаяният вик на девойката Флорънс, която оплакваше Уилям, когото бе обичала толкова много и така горещо!