Графиня просякиня

Нови опасности

Ирма остана в Тусон с Юнона и Шелер, защото Роджър все още беше в Санта Фе. Мери беше повикана в Ню Йорк и помоли Ирма да остане още няколко дни в Тусон, за да възстанови здравето си, преди да я последва.

Шелер продаде бръснарницата си доста изгодно, така че със сумата от продажбата и премията за залавянето на Норт можеше да си осигури спокойно бъдеще. Затова беше решил да придружи графинята до Германия, където смяташе да се установи завинаги.

Изминаха няколко дни от отпътуването на Мери. Желаейки да напусне колкото може по-скоро града, който събуждаше в нея толкова неприятни спомени, една вечер Ирма, придружена от Шелер и Юнона, взе влака за Ню Йорк. Тя въздъхна с облекчение, когато Тусон изчезна от погледа й. Сега мислеше само за скорошната среща със стария си баща.

Първите два дни изминаха, без нещо да внесе разнообразие в монотонното им пътуване. На третия ден обаче Юнона забеляза, че влакът се движи много бавно. Шелер отиде да се осведоми за причината за това забавяне. След малко се върна и съобщи, че падналите проливни дъждове са повредили трасето на линията, както и някои мостове, така че се налагало машинистът да бъде много предпазлив.

Около обяд влакът спря на гара Ринсон. Напразно пътниците чакаха сигнал за тръгване. Скоро дойде един кондуктор и съобщи, че пътуването се прекъсва, защото мостът, по който трябваше да минат, бил сериозно повреден.

— Ами сега какво ще правим? — обърна се Ирма към Шелер, който тъкмо се връщаше във вагона.

— Току-що разбрах, че поправката на моста ще трае не по-малко от седмица — обясни той. — Неприятна перспектива, но няма какво да направим, ще трябва да се примирим с положението!

— Най-добре е да вземете като мен един файтон, който ще ви закара до най-близката гара — каза един от пътниците. — Аз вече направих необходимото и тръгвам със семейството си, защото предпочитам да се люшкам два дена из планината, отколкото да чакам десетина дни тук.

— Благодаря ви за добрия съвет! — отговори весело Шелер. — Е, съгласна ли сте да наемем един файтон, графиньо?

Ирма искаше да отговори утвърдително, но един кондуктор се намеси в разговора им:

— Ако ми позволите да ви дам един съвет, бих ви препоръчал да останете тук, вместо да скитате из планините! Случвало се е пътниците да загубят пътя, а сега е още по-опасно, защото из планините върлуват разбойнически банди.

Пътникът, който ги съветваше да наемат файтон, се изсмя, като чу тези думи.

— Ако се страхувате от всеки срещнат нехранимайко, наистина е по-добре да останете тук — каза той. — Можете обаче да бъдете уверени, че ще стигнем невредими до съседната гара!

Думите на кондуктора бяха разколебали Ирма, но Шелер предпочете мнението на пътника, затова тя се съгласи да наемат файтон. Същия ден следобед те тръгнаха на път.

Изминаха няколко часа. Файтонът летеше из елховите гори по пътища, покрити с мъх. Местността ставаше все по-непроходима. Гората се простираше по склоновете на планината, чиито върхове се издигаха в облаците.

— Кажи ми, приятелю — попита Шелер файтонджията, — познаваш ли добре тези места? Не виждам и най-малка следа от път.

— Такъв не съществува, мистър. Ние винаги се ориентираме по планините, защото гарата, към която пътуваме, се намира в подножието им.

— А кога ще пристигнем там?

— Утре около обяд.

— Това значи, че ще трябва да пренощуваме в гората? — попита разтревожен Шелер.

— Не, мистър — отговори файтонджията. — Докато се стъмни, ще стигнем в полето, а там може да пътуваме и през нощта.

След няколко часа започна да се мръква, но гората все още не свършваше. Шелер с тревога забеляза, че файтонджията не познаваше местността, през която минаваха, защото често спираше и се оглеждаше недоумяващо. Шелер не можа да се стърпи и запита неспокойно:

— Какво значи това? Виждам, че ти не знаеш къде се намираме.

— Дявол да го вземе! — изруга файтонджията. — Много пъти съм минавал по този път, но сега ми се струва, че погрешно съм се водил по върховете на планините.

— Ти си говедо, и при това от най-големите! — извика ядосан Шелер.

— Шелер, какво има, загубихме ли се? — попита Ирма с уплаха в гласа.

— Не вярвам да има подобна опасност, защото планините, в чието подножие е гарата, са пред нас. Но през нощта не можем да се оправим, затова ще нощуваме в гората.

Файтонджията все още продължаваше да се оглежда, не знаейки накъде да тръгне.

— Хайде, карай, да можем поне да излезем от гората! — подкани го строго Шелер.

— По-добре да останем тук, мистър! — отговори той. — Страхувам се да не се отдалечим от гарата. През деня ще ми бъде по-лесно да се оправя, защото ще се кача на някое високо дърво и ще разбера къде се намираме.

— Аз смятам, че е по-добре да тръгнем! — упорстваше Шелер.

— Между нас да си остане, мистър, но местността не е много сигурна! — прошепна тихо файтонджията.

— Я престани с тези глупости! Защо не ми каза това, преди да тръгнем? Хайде, карай, за да излезем от гората!

Файтонджията неохотно се подчини, но след няколко минути отново спря конете.

— Какво има пак? — ядоса се Шелер.

— Тихо, нищо ли не чувате? — прошепна файтонджията.

Шелер се ослуша и долови приближаващ се конски тропот.

— Сигурно са други пътници, от които ще можем да разберем дали сме в правилна посока — каза той, като видя група конници между дърветата.

— Не са пътници, а бандити! — отговори файтонджията.

Ирма неволно извика.

— Не се страхувайте, графиньо! — каза Шелер и извади един револвер от джоба си. — Юнона, приготви и ти револвера си — обърна се той към негърката, която гледаше към конниците.

— За бога, скрийте револверите си! — помоли файтонджията. — Те са най-малко десет или дванадесет, въоръжени до зъби. Ако стоим мирно, вярвам, че ще се отървем само с откуп.

— Добре, ще направим както казваш — съгласи се Шелер, защото разсъди, че файтонджията има право.

Конниците, десетина млади мъже в каубойски дрехи, наобиколиха файтона и насочиха револверите си към пътниците.

— Всяка съпротива е излишна! — извика строен младеж, впил с възхищение очите си в Ирма.

— Този е Тексасеца Джони, главатарят им! — прошепна файтонджията на Шелер. — Хубаво ще ни изцеди, но иначе е джентълмен, ще ни остави, колкото ни е необходимо за пътя.

— Не се страхувайте! — каза любезно младежът на Ирма. — Ние не сме бандити, които ограбват безмилостно пътниците. Вземаме само колкото ни е нужно, за да посрещнем нуждите си.

Думите си той придружи със сваляне на шапка. Едва сега Ирма можа да види красивото му лице, опърлено от слънцето.

— Благоволете да ми дадете портфейлите си и всички бижута, които имате! — любезно заповяда главатарят.

Файтонджията не чака втора покана. Веднага бръкна в джоба си и даде парите, които имаше в себе си. Шелер даде портфейла си, чието съдържание не беше голямо, защото той беше превел парите си чрез една банка в Ню Йорк. На Юнона не обърнаха внимание, защото никой не можеше да помисли, че една негърка може да има пари. Това беше добре за Ирма, защото значителна сума от парите й съхраняваше негърката.

— Къде отивате? — попита главатарят.

— В Германия — отговори Шелер.

— Тогава навярно имате билет до Ню Йорк — усмихна се младежът. — Ще ви оставя петдесет долара за разноски по пътя. Вярвам, че ще ви стигнат.

Шелер остана учуден от тази постъпка на бандита, защото си мислеше, че няма да му оставят и един цент. На файтонджията също бяха върнати няколко долара. След това главатарят се обърна към Ирма, която се беше посъвзела от обзелия я страх.

— Ще ми позволите ли, мисис? — запита вежливо Тексасеца Джони, вземайки портмонето от ръката на младата жена. Тя посегна да свали и медальона си.

— Не, медальона задръжте! Ние знаем как да се отнасяме с дами, мисис.

Той отвори портмонето й, в което имаше петстотин долара, и погледна изпитателно Ирма.

— И вие ли отивате в Германия?

— Да — отговори тя, като почувства неудобство от погледа му.

Главатарят помисли малко, след това направи знак на един от бандитите да се приближи и размени с него няколко думи. После отново се обърна към Ирма и каза:

— Съжалявам, мисис, но това място не е подходящо за нощуване. Затова пък в нашето убежище ще намерите всички удобства за една дама. Реших, че трябва да останете няколко седмици при нас!

— Моля ви, не правете това! — изплаши се Ирма. — Съжалете ме и се откажете от това решение! Вземете ми всичко, но ме оставете да продължа пътя си!

— Съжалявам, но е невъзможно! Искам само да ви уверя, че можете да бъдете спокойна. Давам ви думата си, че никой от нас няма да ви докосне дори с пръст! Трябва да останете няколко седмици при нас, докато… но това ще разберете по-късно.

Ирма отчаяно наведе глава. Неумолимата съдба отново я излагаше на опасност, когато вече си мислеше, че неприятностите са останали зад гърба й. Кой знае къде щяха да я заведат бандитите? Очите й се изпълниха със сълзи.