Графиня просякиня

Юнона

Въпреки че беше уморена, Ирма не пожела да остане повече в къщата на гостоприемните фермери. Рано сутринта, без да се обади на никого, тя отново тръгна на път. Лишенията и гладът отново щяха да бъдат нейни спътници. До Марвил, града, в който се надяваше да намери Лидия, имаше още много дни път. Но за майчиното сърце и майчината любов няма непреодолими препятствия.

Пътят, по който вървеше, не беше така пуст, както през първите дни. Вървеше край хубави фермерски къщи, край необятни поля, засети с памук. Около обяд седна на сянка под едно дърво. Трябваше да почине, за да може да продължи пътя си с нови сили.

Изведнъж трепна уплашено. До ушите й достигнаха тъпи удари, след това въздухът се раздра от вик, молещ за милост. Ирма скочи и се затича към мястото, откъдето идваха писъците. Заедно с тях чу и злобен мъжки глас:

— Бен, вземи тази тояга и й строши главата! Няма кой да плаче за тази ревла!

— Прав си, дай я тук! — отговори друг глас.

Нов вик от болка разцепи въздуха.

Пред Ирма се разкри ужасна картина. На земята се гърчеше млада полугола негърка, а няколко мъже стоварваха удар след удар върху слабото й тяло. Това беше едно човешко същество, което расовите предразсъдъци поставяха на по-долно стъпало, без никой да може да обясни защо. По тази причина много от белите хора се отнасяха към тях с жестокост, каквато не проявяваха дори и към животните.

Един от разярените мъже отново вдигна тоягата, за да удари черното момиче.

— Стой, стой! — спусна се към него Ирма.

Всяко насилие и унижение над друго човешко същество е нетърпимо за благородните души. Само безчувствени хора могат да гледат спокойно как бият и измъчват човек. Благородното сърце на Ирма не можеше да гледа страданията на друго човешко същество, без да издигне глас против зверското насилие.

Мъжете гледаха учудено непознатата жена, която протягаше умолително ръце към тях.

— Моля ви, не я бийте, съжалете се над това нещастно момиче!

Човекът, който държеше тоягата, неволно я пусна на земята. Красотата на Ирма, молбата, която се четеше в очите й, го накараха да се почувства неловко. Мъката, която бе изписана по лицето й заради страданието на момичето, укроти подивелите мъже. В този миг в осанката й имаше нещо величествено, сякаш беше божи пратеник, изпратен да прекрати това срамно дело.

— Добре, мисис! — съгласи се мъжът. — Заради вас ще пуснем на свобода тази мърла. Но тя не го заслужава, защото е крадлива като сврака.

Обърна се отново към момичето, което все още лежеше на земята, подритна го и каза:

— Хайде, махай се оттук! И помни, че ако още веднъж те хванем да крадеш, с теб е свършено!

Стенейки от болка, негърката се изправи и бавно се отдалечи.

Ирма благодари горещо на мъжете. След това се сбогува и продължи пътя си, изпратена от все още учудените им погледи. Вървя, докато почувства, че силите я напускат. Намери удобно място за почивка, легна на земята и скоро потъна в дълбок сън.

Когато се събуди, трепна от изненада — до нея стоеше млада негърка, облечена с къса рокля и платнена блуза, явно непрани скоро. Шията и ръцете й бяха открити. Поуспокоена, Ирма я разгледа внимателно. Момичето беше високо на ръст, със стройно тяло, което спокойно можеше да служи за модел на някой скулптор. Косата му беше черна и къдрава, а черните му очи излъчваха мъка. Между пълните устни блестяха бели зъби — нещо характерно за черната раса.

— Какво искаш? — попита Ирма.

— Да види мисис — отговори тя на малко смешен английски.

— Вярвам, че си ме разгледала хубаво досега, така че вече можеш да си вървиш.

— Юнона няма къща — отговори негърката. — Юнона свободна и иска придружава мисис.

— Искаш да ме придружаваш? — попита Ирма учудено.

— Да! Юнона иска бъде робиня на мисис! — потвърди момичето. — Мисис спаси Юнона от лоши хора. Юнона вече не напуска мисис.

— Но аз не мога да те взема със себе си, момиче — отвърна спокойно Ирма.

— Защо не? Юнона свободна, може отиде където иска.

Ирма беше доста затруднена. Какво да прави с черното момиче? То наистина би могло да й бъде полезно, ако го вземеше за прислужница, но как да го направи, като самата тя нямаше пари и дори често гладуваше.

— Не мога да те взема със себе си, Юнона, защото съм много бедна.

— Юнона може да се грижи за всичко — засмя се тя безгрижно. — Да тръгваме тогава!

Като повървяха малко, Ирма попита:

— Защо те биеха онези мъже, Юнона?

— Хората от фермата не дават на Юнона яде и тя трябва краде. Краде всичко — храна, тютюн… Затова бият!

И като се засмя, показа открадната кесия с тютюн.

— Но кражбата е забранена, не знаеш ли!

— Така ли, кой забранил?

— Бог е забранил! Ти не знаеш ли заповедите му?

— Юнона не познава бога. Кой е той? Негри няма бог, бог за бели хора!

Ирма много се изненада от богохулството на черното момиче, но реши засега да не спори с него и продължи мълчаливо да върви. Гладът отново почна да я мъчи. Както вървяха, Юнона спря внезапно, погледна я изпитателно и попита:

— Мисис не е ли гладна?

И преди Ирма да отговори, я хвана за ръката и я заведе да седне под едно дърво в близката горичка.

— Ти чакаш тука! Юнона донесе нещо за ядене.

Ирма я задържа:

— Не ти позволявам да крадеш, Юнона! Ако се опиташ да го направиш, няма да вървиш с мен!

— Юнона не краде! — отвърна категорично тя. — Ти вижда, тук няма къщи, градини, няма какво краде. Аз отива.

След около половин час Юнона се върна. В ръцете си носеше две яребици. Ирма се учуди:

— Но откъде ги взе?

— Убих ги с камък! — тържествуващо заяви момичето. — На края на полето има ято яребици, аз пълзи в трева, издебва и… хваща.

Ирма се изненада от сръчността й, но я очакваха още изненади.

— Мисис има ли кибрит или огниво? — попита негърката.

— Не, нямам.

— Няма нищо. Юнона прави огън без тях — засмя се тя, доволна от смайването на Ирма. — Ти само гледа!

От едно дърво отчупи здрав клон, преви го и завърза с канап двата му края. Ирма учудено гледаше и се питаше за какво щеше да й послужи този лък. Юнона го остави на земята и обели от близкото дърво няколко сухи кори. Събра и сухи листа и съчки. Уви края на лъка около суха пръчка, която опря върху кората, оставена на земята. Улови с лявата си ръка горния край на пръчката, а с дясната почна да движи лъка напред и назад. Чрез това движение на лъка пръчката, поставена на кордата като стрела, се движеше много бързо. Скоро сухата кора задимя, после се появиха искри, а след това и малки пламъчета. Юнона бързо хвърли още сухи листа и съчки и огънят стана достатъчно голям, за да се опекат на него птиците.

— Това бъде вечерята — каза негърката. — Сега Юнона донесе още нещо за ядене.

Тя изчезна пак от очите на Ирма и след няколко минути се върна с две дини и няколко кочана царевица.

— Не са крадени — побърза да каже момичето, като видя, че Ирма я погледна въпросително. — Диви са, от гората.

Огънят се беше разгорял силно и Юнона запали още един, по-малък, върху един камък. Ирма беше много гладна и докато следеше действията на негърката, започна да яде от едната диня. Юнона изкопа с ръце малко трапче. След това с един остър камък разряза на две яребиците и изчисти вътрешностите им. Големият огън беше почти загаснал. С една пръчка негърката събра въглените в трапчето, сложи над тях няколко сурови пръчки и върху тях постави яребиците. Покри ги със зеленчуци, които беше набрала отнякъде, и ги зарови в жаравата.

— Така след час Юнона и мисис имат вкусна вечеря — заяви доволна от уменията си негърката.

— През това време можеш да изядеш другата диня, Юнона.

— После — отговори тя лаконично.

Махна нагорещения камък от огъня и върху него наслага царевични зърна, които бързо се опекоха и станаха на пуканки.

— Ти си била чудесно момиче, Юнона! — похвали я Ирма. — Много съм ти признателна за грижите, които полагаш за мен!

— Мисис не трябва да благодари. Без мисис Юнона можеше сега да е мъртва. Юнона вече е робиня на мисис и никога няма да напусне мисис.

Негърката се хвърли в краката на Ирма и зацелува ръцете й.

Ирма благодари на бог, че в този тежък за нея час й беше пратил чернокожото момиче, вече не съжаляваше, че напусна гостоприемната фермерска къща, защото в такъв случай нямаше да срещне тази вярна прислужница.

— Къде отива сега мисис?

— В Марвил. Знаеш ли къде е този град?

— Юнона не знае, но ще разбере — отвърна уверено момичето.

— Кога ще тръгнем отново? — запита Ирма.

— Сега. Ще вървим само сутрин и вечер. По обяд е много горещо, затова тогава ще почиваме.

Ирма се чувстваше много уморена от продължителното ходене предния ден. Беше позалъгала глада и жаждата си с динята и водата от близкия извор и легна да си почине. Като се събуди, видя Юнона да вади от трапчето опечените яребици. На места кожата им беше поизгоряла, но Ирма я изчисти с малкото си ножче. За чинии им послужиха няколко големи листа, които негърката откъсна. Ирма не можеше да не признае, че приготвеното по този начин месо имаше много приятен вкус.

След като се нахраниха, събраха грижливо остатъците и тръгнаха на път. До залез-слънце изминаха доста голямо разстояние.

— Къде ще спим тази нощ? — попита Ирма.

— Спала съм много пъти на полето — отговори спокойно Юнона. — Колибите, направени от царевични стъбла, са много удобни.

Тя хвана за ръка Ирма и я заведе сред голямо поле, засадено с царевица. Там Юнона приведе няколко високи царевични стъбла и ги привърза едно към друго. В така оформената колиба натрупа листа и направи мека постеля за Ирма. Това, разбира се, не беше легло, но беше по-добре, отколкото да се спи на гола земя. Юнона комично се поклони и каза:

— Спалнята на мисис е готова!

Ирма не можа да сдържи смеха си, но веднага след това си спомни за луксозната си спалня в замъка на родителите си, застланото с белоснежни чаршафи легло, гувернантките, които веднага задоволяваха и най-капризното й желание… А сега трябваше да спи в колиба от царевични стъбла, за легло й служеше купчина сухи листа, а гувернантка й беше едно черно момиче, свързало неочаквано живота си с нейния!

Вече се беше стъмнило. Звездите бяха обсипали небето и само песента на щурците нарушаваше нощната тишина.

— Юнона, какво правиш?

— Пуша, мисис — потвърди предположенията й негърката.

— Но защо?

— Всички негърки пушат, мисис — отговори момичето, подръпвайки от луличката си от червена пръст.

— Е, прави каквото искаш. Аз ще спя. Лека нощ, Юнона!

— Лека нощ, мисис!

Ирма скоро потъна в дълбок сън. След малко и Юнона заспа до входа на колибата.