Графиня просякиня

Един смел план

Какво беше станало по това време с доблестния Шелер, който, обхванат от безсилна ярост, трябваше да гледа как бандитите отвличат обичната му графиня?

След като Ирма и Юнона се скриха от погледа му, бандитите, останали при файтона, също изчезнаха бързо в мрачната гора. Той гледа след тях, докато престана да чува тропота на конските копита. Тогава изля гнева си върху файтонджията, който според него беше единственият виновник за постигналото ги нещастие.

— Е, харесва ли ти всичко това? — извика той, почервенял от гняв. — Ако не беше ни довел в тази пустош, графинята нямаше да попадне в ръцете на бандитите. Но бъди спокоен, уверявам те, че скъпо ще ми платиш за това!

— Изслушайте ме, мистър…

— Нищо не искам да слушам! — извика Шелер. — Ако не искаш да съжаляваш още повече, карай по-бързо към гарата. Ако сутринта не сме там, ще ти се случи ново нещастие!

Изплашеният файтонджия се подчини на заповедта на разгневения пътник и конете препуснаха в непрогледния мрак. Когато изгря луната, пътуването стана по-лесно, защото файтонджията можеше да различава препятствията по неравната земя. Изведнъж гората започна да оредява и конете препуснаха из необятната прерия. Лудото препускане трая до сутринта и за радост на Шелер скоро видяха гарата. След десетина минути покритите с пяна коне спряха пред нея. Шелер скочи от файтона, затича се към помещението, където се намираше телеграфът, и заудря с всички сили по вратата.

— Да не сте полудели, че вдигате такъв шум по това време? — попита мъжът, който отвори вратата.

— Трябва да подам бърза телеграма. Бяхме нападнати от разбойници, които отвлякоха графиня Фон Хоенщайн. С нея пътувахме за Германия — изкрещя Шелер.

— Сигурно е бил Тексасеца Джони — предположи един от служителите.

— Не ме интересува кой е бил! — отговори Шелер. — Важното е, че нещастната графиня сега е в мръсното скривалище на тези негодници.

— До кого искате да изпратите телеграмата? — попита телеграфистът, след като влязоха в стаята. — Кажете ми съдържанието и след половин час ще бъде предадена.

— Виж, това вече ми харесва! — отбеляза Шелер. — Пишете:

— Както ви казах, след половин час телеграмата ще бъде в ръцете на полицейския шеф — каза телеграфистът. — Ако тръгне веднага, довечера може да бъде тук.

„Роджър е единственият човек, който може да освободи графинята — мислеше си Шелер. — Без нея няма да се върна в Германия даже ако трябва с месеци да стоя в това проклето място!“

Привечер той се разхождаше нервно по перона на гарата, защото влакът от Санта Фе трябваше да пристигне след няколко минути. Не мина много време и свирката на локомотива отекна пронизително. Погледът Шелер се проясни, когато видя зад един от прозорците на първия вагон човека, когото очакваше. Роджър също го видя и след малко стисна ръката му.

— Кажете ми, Шелер, как графинята попадна в ръцете на бандитите?

— Елате с мен, ангажирах стая. Там ще ви разкажа всичко.

— Добре, да вървим. Елате и вие, Макнийл — обърна се Роджър към помощника си, когото беше довел със себе си от Санта Фе.

След малко тримата мъже седнаха в стаята и Шелер разказа накратко произшествията, завършили с отвличането на Ирма.

— Няма съмнение, че графинята е попаднала в ръцете на Тексасеца Джони! — каза полковникът загрижено.

— И служителите от гарата са на същото мнение — отбеляза Шелер. — Но ние трябва да намерим този бандит, мистър! С полицаи, дори с войска, ако трябва, ще можете да организирате потеря, която да освободи графинята.

Макнийл повдигна рамене, а загриженото лице на Роджър се помрачи още повече.

— Подобно нещо е немислимо! — отсече той.

— Но защо, когато разбойникът разполага с десетина човека, които лесно могат да бъдат победени? — попита разочарован Шелер.

— Даже и сто да са, пак ще ги унищожа! Но имам основание, което не ми позволява да постъпя по този начин. Ако организираме потеря против Тексасеца Джони, наистина ще намерим графинята, но не жива, а мъртва!

— Какво? — извика уплашено Шелер. — Нима този бандит ще посмее да посегне на този ангел?

— Не, разбойникът е много любезен с дамите. Но потерята, която искате да организираме, ще го ядоса. Той се надява на голям откуп, а ние се опитваме със сила да му вземем пленницата. В този случай тя няма да бъде пощадена.

— Тогава какво ще правим? — запита отчаяно Шелер. — Споменахте за откуп. Значи ли това, че ще чакаме, докато онези мерзавци направят предложението си?

— Не! Аз съм решил твърдо да освободя графинята от ръцете им. Тъй като добре познавам местността, където те обикновено се появяват, ще отида там с Макнийл.

— Вземете и мен! — помоли Шелер. — Обещавам, че ще се подчинявам на всичките ви заповеди. А тъй като съм добър стрелец, ще бъда много полезен в случай на нужда. Без графинята няма да мръдна оттук, това е решението ми!

— Много съм ви признателен за това предложение! — отговори сърдечно Роджър. — Ще тръгнем с файтон, след това ще продължим пеш. Когато стигнем, ще чакаме благоприятен момент, за да се вмъкнем в скривалището им.

Звездите вече гаснеха една след друга, когато тримата мъже изоставиха файтона, който ги беше докарал. Сега трябваше да продължат пеш до мястото, където Ирма беше пленена. Роджър вървеше напред, следван от Шелер и Макнийл. Когато навлязоха в гората, той се спря и каза тихо:

— Сега ще трябва да претърсим много внимателно тази местност! Тя ми е позната, защото съм бил тук и друг път. Мисля, че скривалището трябва да бъде някъде из ония обрасли с гори височини. Затова да тръгваме нататък!

Тримата мъже обикаляха няколко часа из гората, но не откриха никаква следа от разбойниците. Слънцето се беше изкачило на хоризонта, когато седнаха да починат малко.

— Започвам да мисля, че тези мръсници са се преместили на друго място — забеляза мрачно Шелер, като легна на покритата с мъх земя.

— Търпение! — отвърна Роджър. — Възможно е да са близо до нас, но ние да не можем да ги открием.

Като каза това, той стана и заоглежда наоколо.

— Чухте ли нещо? — запита го Шелер.

Роджър му даде знак да мълчи и направи няколко крачки напред.

— Чувате ли нещо, Макнийл? — отново попита Шелер.

— Мълчете! — отговори полицейският агент. — Изглежда шефът е доловил нещо.

Шелер задържа дишането си, но неопитното му ухо не чу нищо друго, освен шумоленето на листата по дърветата.

— Бързо! — извика върналият се с тихи стъпки Роджър. — Чух цвилене на кон, значи скривалището им е някъде тук.

Макнийл и Шелер го последваха. И тримата държаха оръжието си готово за стрелба, за да могат да го употребят в случай на нужда. Скоро чуха съвсем ясно и тропот от копита. По даден знак от Роджър двамата мъже изостанаха малко след него. Стори им се, че чуват човешки гласове.

— Мислите ли, че са разбойниците? — прошепна Шелер на Макнийл.

— Това ще разберем сега, защото шефът се връща — отвърна полицейският агент.

— Видях наблизо, на една полянка, четирима бандити. Вероятно охраняват скривалището. Вързали са конете си откъм нашата страна. Главната ни задача ще бъде да хванем и четиримата, защото, ако някой от тях се спаси, планът ни да спасим графинята ще се провали.

Шелер вече предвкусваше близката борба и поиска веднага да се затича към поляната, но Роджър го задържа.

— Никой от вас да не употребява оръжие, докато не стрелям аз! — заповяда той. — Може би бандитите ще се предадат доброволно.

Тримата тръгнаха предпазливо, докато стигнаха до едно място, от което се виждаше добре полянката. Бандитите въобще не очакваха, че някой може да ги нападне тук. Те трепнаха едва когато конете изпръхтяха, подплашени от появата на непознатите мъже. Но вече беше късно, защото видяха насочени към тях три револвера.

— Предайте се, иначе сте загубени! — извика предупредително Роджър.

Двама от тях хвърлиха оръжието си, но другите двама се опитаха да го извадят от кобурите. Повече не можаха да направят, защото точните изстрели на Макнийл и Роджър ги повалиха на земята.

— Милост! — завикаха предалите се бандити, като видяха, че приятелите им са мъртви.

— Приближете се! — заповяда им Роджър.

Те веднага се подчиниха, защото смятаха, че са заобиколени от полицаи. Макнийл веднага им надяна белезниците. След това заедно с конете ги заведоха навътре в гората, понеже Роджър се страхуваше, че стрелбата може да привлече вниманието на другите бандити. След като се поотдалечиха малко от мястото на битката, Роджър им нареди да спрат.