Графиня просякиня

Игра на карти

— В последно време нямате късмет, господин барон!

— Да, щастието е променливо нещо, то е капризна богиня. Кой знае с какво съм я обидил, мистър Люис!

— Причината е, че залагате винаги на валетата. Заложете поне веднъж на дама купа и ще видите, че ще спечелите — каза Джеймс, смеейки се.

— Добре, ще приема съвета ви!

— Защо играете с толкова големи суми?

— В това е магията на играта! Само когато на масата са сложени стотици хиляди, усещам удовлетворение. Само тогава изпитвам вълнение, а след това и радост, когато печеля.

Джеймс поклати глава.

— Почакайте, мистър Дейвис! Тази вечер искам да ви покажа как се играе в големите германски клубове. Днешните суми ще бъдат страхотни.

Джеймс последва барона в залата за игра с известно безпокойство. Посетителите там също се развълнуваха. Всички заобиколиха мистър Блекбърн, който беше седнал срещу барона и раздаваше картите.

Баронът бе последвал съветите на младия американец и залагаше постоянно на дама купа, но непрекъснато губеше. Изведнъж зрителите се оттеглиха настрани. Дойде Мануелита Блекбърн и седна до съпруга си. Лицето й беше бледо, но от очите й изскачаха искри. Тя тайно погледна барона, който седеше срещу нея и също така незабелязано отговори на погледа й. В очите на Мануелита се отразяваше безпокойството на любовта. Баронът обръщаше малко внимание на колосалните си загуби. Той тържествуваше, защото бе успял да спечели и подчини красивата жена. Скоро обаче установи, че погледът й издаваше тревога, насочена към самия него, който залагаше постоянно на дама купа, а тя му отказваше своето благоволение.

— Но заложете на друга карта, господин барон — каза някой от присъстващите.

— Не — отговори спокойно баронът. — Днес особено държа на дама купа.

Мануелита стана от стола си, отиде да наметне испанската си пелерина и пак се върна. Лицето на барона беше развълнувано. Постоянните загуби видимо го ядосваха.

— Петстотин хиляди долара! — извика той.

— Банката отговаря — каза Блекбърн спокойно.

— Един милион! — извика пак баронът.

Блекбърн отсече една карта. Баронът загуби.

— Пет милиона долара!

Сред зрителите премина шепот. Блекбърн се облегна назад.

— Не мога да приема такава голяма сума. Под въпрос става самото съществуване на банката.

Баронът скочи на крака.

— Оттеглям залога си — каза той, — но залагам отново осем милиона долара — цялото ми състояние.

— Залагам банката!

Зрителите се разшумяха. Вълнението се усили. Някои бършеха потните си чела.

Блекбърн устоя на напрежението. След малко той каза:

— Като приемам такъв залог, длъжен съм да отбележа, че въпросът вече не е в разоряването на банката при евентуална загуба, защото аз съм по-богат, отколкото си мислите.

Баронът прехапа устни.

— Давам време да си помислите, понеже залагате цялото си състояние. Все още можете да оттеглите залога си!

— Не! — извика баронът.

— Тогава съжалявам — каза Блекбърн. — Правя ви друго предложение. Банката залага четири милиона срещу толкова от ваша страна. Ако спечеля, ще сложа тези осем милиона като реванш за онези четири милиона долара, които ви остават. Ако спечелите, ще претендирам за дял от вашата печалба.

— Добре, приемам — отвърна баронът.

В залата се възцари дълбоко мълчание. Зрителите затаиха дъх. Най-после картата падна. Баронът изгуби. В този момент се чу гласът на Мануелита:

— Аз ще тегля за последен път картите. Вярвам, че ще ми позволиш, нали? — обърна се тя към съпруга си.

Той наведе сърдито глава в знак на съгласие, понеже беше забелязал един от погледите, които Мануелита хвърляше на барона. Красавицата вдигна нежните си ръце изпод наметалото и бавно обърна картата.

Беше дама купа.

Баронът печелеше четири милиона долара.

— Вие ми донесохте щастие, мисис — каза той невъзмутимо.

Блекбърн прекрати играта и напусна игралната зала заедно със съпругата си. Премина с нея през салона и двамата влязоха в частния си апартамент, без да разменят нито дума. Блекбърн отвори една врата.

— Влез — каза той на жена си.

Затвори вратата след себе си и като направи нервно няколко крачки, се обърна към Мануелита:

— Загубата от четири милиона не е нещо страшно за мен. Скоро пак ще ги спечеля, но днес забелязах нещо, за което искам обяснение.

Той застана пред нея.

— Видях как тази вечер гледаше барона по начин, който не подобава на една омъжена жена. Какво означава това?

— Не те разбирам — каза Мануелита, без да се засегне особено. — Да не би да ревнуваш?

— Досега не съм имал повод за това — каза Блекбърн строго. — Но в този случай искам да знам всичко. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш точно. Тази вечер те намерих сама на пейката. Малко преди това с тебе беше баронът и изведнъж изчезна. Това само по себе си е загадъчно. Твоят поглед също издаваше нещо, току-що преживяно дълбоко.

Тя мълчеше.

— Ще ми отговориш ли? — изкрещя Блекбърн и хвана ръката на Мануелита, като я дръпна от стола.

Тя изтръгна сърдито ръката си от неговата. В този миг нещо изпадна от пелерината й. Мисис Блекбърн се опита с бързо движение да хване падащия предмет, но съпругът й я изпревари и го вдигна. Беше една дама купа.

— Какво означава това?

Мануелита мълчеше.

— Сега разбирам — извика той яростно. — Ти си ми изменила. Съюзила си се с противника ми срещу мен в една нечестна игра.

Мануелита не бе настроена да слуша упреци и докато мистър Блекбърн се усети, скочи от мястото си и избяга. Той се затича след нея, но тя влезе в стаята си и бързо заключи вратата.

— Ще отвориш ли, безсрамнице — викаше той. — Ще разбия вратата и ще те удуша!

Блекбърн се успокои изведнъж и се оттегли. Не искаше да предизвиква скандал. Вместо да става за посмешище, реши, че ще е по-добре да накаже безчестния подлец.

Той се върна в салона. Баронът беше там и приемаше поздравления за голямата си печалба. Блекбърн се приближи към него.

— Моля ви — каза той на Фалкенбург, — искам да поговоря с вас за минута.

— На ваше разположение съм — отвърна баронът. — Извинете ме, господа!

Двамата се оттеглиха в една ложа.

— Господин барон — започна Блекбърн, — имам към вас един сериозен въпрос. Познавате ли това?

Той извади от джоба си една карта за игра.

— Какво искате да кажете? — учуди се баронът.

— Въпросът ми е ясен! Тази карта изпадна от жена ми и това ми дава основание да смятам, че е била в тайно споразумение с вас относно играта.

Баронът направи жест на протест. Той разбра, че Мануелита е била на негова страна. А тя беше излъгала съпруга си заради него, следователно го обичаше. Тази мисъл го зарадва.

— Не се оправдавайте — каза студено Блекбърн. — Не знам каква карта би се паднала, иначе бих поискал обратно четирите милиона. Сега обаче искам от вас друго удовлетворение.

— А именно?

— Призовавам ви на дуел. Оръжието ще реши спора.

— А ако не приема?

— Тогава ще ви ударя пред свидетели.

Баронът позеленя от яд.

— Добре, приемам предложението ви! Какво оръжие предлагате?

— Сабя. Доколкото съм чувал, вие сте майстор на нея. Аз също съм се упражнявал малко.

— Добре, приемам. Кога ще бъде дуелът?

— Утре рано сутринта в парка „Сейнт Шарл“. Първият влак тръгва в шест часа. В седем аз ще бъда на мястото.

— Кого да взема за секундант?

— Когото искате, моят секундант ще дойде още тази вечер в дома ви.

— Отлично, всичко е уговорено!

След това двамата излязоха от ложата й баронът отиде при Джеймс.

— Мистър Джеймс, позволете да ви помоля за една услуга.

— На драго сърце!

— Искате ли да ми станете секундант?

— Секундант ли? С кого ще се дуелирате?

— Ще узнаете по-късно. Сега ми отговорете съгласен ли сте?

— Да, съгласен съм!

— Утре в пет часа трябва да бъдете на източната гара.

— Добре, ще бъда!

Като се сбогува с Джеймс, баронът излезе в парка. Към него се приближи слугинята на Мануелита.

— Моля ви, елате веднага, господин барон — прошепна му тя.

Той я последва. Преминаха по странични алеи и се отпра виха към един малък павилион.

— Влезте вътре, аз ще остана да пазя. Ако дойде някой, ще почукам три пъти на прозореца.

В павилиона беше съвършено тъмно. Баронът влезе и затвори вратата след себе си. Две нежни ръце се обвиха около врата му, лъхна го упойващият аромат на парфюм и две пламенни устни се прилепиха до неговите.

— Скъпи — прошепна гласът на Мануелита, — какво, за Бога, говори мъжът ми с тебе? Много се безпокоях.

Баронът я притисна страстно към гърдите си.

— Кажи ми — настоя тя. — Заплаши ли те с нещо?

— Покани ме на дуел, мила моя.

— С какво оръжие?

— Сабя.

— Господи, той я владее до съвършенство. Не, този дуел не трябва да се състои, иначе си загубен.

Тя отново се притисна към гърдите му.

— Бъди спокойна, любов моя — успокои я баронът, — и аз боравя чудесно с това оръжие.

— Не… Впрочем… дойде ми наум една идея.

— Кажи я!

— Не, тайна! Ще ти кажа само, ако утре съпругът ми ти отстъпи правото да избереш оръжието си, избери онова, което ще има дълбока рязка на дръжката си. Обещай ми, че ще го направиш!

— Разбира се! Ще направя всичко, каквото пожелаеш!

— Не мога да живея без тебе. Стопих се, докато те чаках.

— Виждам го, любима! Виждам всичко онова, което правиш за мене — каза баронът и обсипа шията и лицето й с целувки.

— Мълчи — прошепна тя и го придърпа към себе си на едно канапе.

— А съпругът ти? — попита той. — Ако узнае, че си тук?

— Няма. Той е сигурен, че в момента се намирам в стаята си, в която сама се бях заключила. Излязох през една тайна врата и по страничната стълба дойдох в градината.

— Ами слугинята? Имаш ли й доверие?

— Мога да разчитам напълно на нея! Тя умее да мълчи. Не забравяй обаче онова, което ти казах за утре!

— Няма да забравя, бъди сигурна!

— И ще ме обичаш винаги, нали! Дори повече от живота си!

— До гроб, мила моя! — извика той и я прегърна страстно.

Около павилиона беше напълно тихо. Слугинята зорко бдеше за сигурността на двамата влюбени.