Графиня просякиня

Откритието на Мери Гулд

В къщата на богатия Гулд бе тихо. Мисис Мери, след като се посъвзе малко, изпрати всички слуги да си легнат и остана сама в стаята си. Насаме тя можеше да разсъди по-добре. Артур, както обикновено по това време, се беше оттеглил.

Мери предчувстваше, че я очаква ново нещастие. Но тя не можеше още да предвиди онова, което наближаваше. Тя стана, за да иде в спалнята. Трябваше да мине през стаята на Йохан. Когато влезе там, в носа й я блъсна нетърпима воня. Тя спря поразена.

Стаята бе разкошно подредена, електрическите лампи още светеха. Откъде можеше да идва тази ужасна миризма?

Тя усещаше, че между нея и Артур стои някаква тайна. Нещо притискаше душата й. Миризмата идваше откъм бюрото на Йохан. Тя приближи до него. Вонята се засили. Бюрото имаше две големи чекмеджета и две врати под тях. Чекмеджетата бяха заключени. Вратите също. Никакъв ключ не се виждаше.

Мери се ослуша. Дали не идваше нейният мъж? Ако беше той, тя щеше да го пита.

Никой не се появи.

След малко Мери си спомни, че преди няколко дни Артур бе загубил ключа си и я бе помолил за един от ключовете на нейната каса, който ставаше за неговото бюро. Мери отиде да вземе своя ключ. Като посегна, тя видя ключа от бащината си къща. Странно съвпадение!

Мери си представи мъртвото тяло на баща си. Ключът й напомни за нещастния стар слуга Боб, който гниеше в затвора.

Ето че сега тя откриваше, че има два ключа. Досега не беше и помисляла за това. Ясно, че за вратата на бащиния й дом съществуваха два ключа и че единият от тях лежеше в чекмеджето на нейната нощна масичка, в която бъркаха единствено тя и съпругът й. Как по-рано не беше забелязвала това толкова очевидно нещо.

Някаква необяснима сила я тласна към стаята на Йохан, където миришеше на гниеща кръв.

Мери беше бледа и трепереше. Усещаше, че ще разкрие някаква ужасна тайна.

Когато вече беше пред бюрото на мъжа си, лампите изведнъж угаснаха. Вероятно долу слугата гасеше.

Мери се оказа в пълен мрак. Тя се уплаши, но миризмата я накара да се овладее.

В спалнята й гореше свещ. Тя отиде дотам, донесе я в стаята на Йохан и я сложи върху бюрото.

С ключа Мери отвори вратите на бюрото, където видя един вързоп с дрехи. Тя го издърпа.

Защо тази смачкана риза беше в бюрото на съпруга й Йохан?

Някакъв метален предмет падна на килима.

Мери забеляза, че ризата, която всъщност принадлежеше на Йохан, бе окървавена.

Побиха я тръпки. Тя извика.

Това сигурно бе кръвта на баща й.

Всичко за нея се проясни. Да, тя не искаше да признае, но всички факти водеха до едно заключение.

Тя се наведе и вдигна падналия предмет. Разгледа го. Беше нож, с който убиецът бе пробол сърцето на баща й.

В този момент тя си представи предсмъртните мигове на баща си, чу виковете му, видя изгасващите му очи, зейналата рана.

Ръката й неволно изпусна ножа. Стоеше като вдървена. Сълзите й бяха секнали. Изправи се и самообладанието й се върна.

„Да — помисли тя, — Йохан Гулд е убиецът.“

В този миг тя престана да бъде негова жена. Цялата любов, която изпитваше до този момент към Йохан, изгасна в сърцето й.

Мери трепна: дали сега той не се прибираше вкъщи?

Тя смяташе да изчака завръщането на Артур, да му покаже какво е намерила и да го предаде в ръцете на полицията.

Стори й се, че из къщата отекват стъпки, но той не идваше.

След малко обаче тя взе друго решение. Уви в един вестник ножа и ризата и ги свърза.

— Ще ги занеса на Бърнард — промълви тя.

Ами ако Артур се върнеше?

Мери бе решена. Макар че беше късна нощ, тя излезе от къщи и тръгна към Бърнард.