Графиня просякиня

Вечерята

Двамата приятели с труд се промъкнаха през множеството по коридора. Големият салон приличаше на дворец на маври. Колони с мозайки подпираха грамаден свод и образуваха отделни малки помещения, някои от които бяха закрити с тежки завеси от ориенталски тип. В много от тях се виждаха весели двойки. Това бяха елегантните бонвивани на М. Всеки от тях бе повел със себе си по едно хубаво момиче. Шумен смях се преплиташе със звъна на чашите с шампанско.

— Сега ще те представя на три дами — каза Джеймс на ухото на Ричард, — но ти не трябва да се чудиш и да ме питаш за нищо. Наредил съм отлично работата.

Джеймс повика един келнер и го попита къде е запазената ложа, означена в картата, която му подаде. Келнерът поведе двамата господа. Когато се настаниха в ложата, Джеймс поръча вечеря за петима.

Влязоха три момичета и завесата беше спусната. Когато останаха насаме с жените, Джеймс им представи своя приятел.

— Това, Ричард, са трите звезди на „Уайт Касъл“ — Мая, Азума и Приска.

Заловиха се с вечерята. Джеймс вдигна наздравица за щастието на всички.

— Тази среща тук е международна — обясни той. — Мис Приска е полякиня, Мая е от Индия, а Азума — от родината на фараоните. Европа, Азия и Африка са си подали ръка.

Приска носеше хубав полски национален костюм. Коженото калпаче със сребърен монограм и кокетно перо отиваше чудесно на красивата й глава. Очите й блестяха. Широките й ръкави бяха подплатени с коприна и откриваха чудно хубави ръце. Пояс, украсен с цветни фигури, стягаше тънката и талия. Бюстът й също беше великолепен.

У Мая от пръв поглед можеше да се познае индийката. Големите й сиви очи бяха увенчани с дълги клепачи. Нежните розови устни приличаха на цветна пъпка. До нея беше изправена гордата фигура на египтянката Азума. От голямото й черно чело, заобиколени с красиви черни къдрици, светеха очите й с диви пламъци. Малкият й правилен нос придаваше на лицето й нещо пленително. Между разтворените й устни блестяха бели седефени зъби.

И трите момичета бяха изключително съблазнителни.

Ричард, който седеше близо до Приска, й прошепна нещо. Момичето изгледа снизходително неопитния младеж, но намери подходящ начин да му отговори, като го предразположи.

Разговорът им стана по-задушевен.

Азума и Мая говореха по малко на развален английски и това бе доказателство, че отскоро бяха напуснали своите отечества.

Джеймс спря погледа си върху Ричард и Приска. Радваше се, че приятелят му се забавлява. После се обърна към Азума и Мая.

— Защо не говорите? — попита ги той закачливо. — И защо не снемете мантиите си?

— Не е позволено — обясни Азума. — Костюмите ни бият на очи и затова ни забраняват да се събличаме.

— Странно! Удивително! — възкликна Джеймс. — Значи в „Уайт Касъл“ още държат на морала. Така да бъде! Но на мене ми се струва, че тук, в тази отдалечена ложа, той не е задължителен.

— Не! Щом е забранено, ще го спазваме. Тук често идва полиция и притежателят на заведението е имал много неприятности с нея преди.

— Тогава нищо не можем да направим — отбеляза Джеймс. — Виждаш ли, Ричард, няма рози без бодли. Все пак не можете ли да ни позволите поне за няколко минути само да видим националните ви костюми? Келнерът донесе цялата поръчка и скоро няма да се върне.

Две от момичетата си пошушнаха нещо и станаха едновременно на крака. Мантиите бързо се свлякоха от тях. Лек вик на възторг и удивление излезе от устата на Ричард. Приска се смути. Само Джеймс остана спокоен. Той и друг път беше виждал подобни красоти.

Напарфюмиран ефирен плат покриваше нежното тяло на индийката. Широк пояс, обшит със сърма и скъпоценни камъни, опасваше тънкия й кръст. По ръцете й блестяха златни гривни. Облеклото покриваше като мъгла от рози формите на тялото.

Азума беше изправила гордата си осанка на египетска принцеса. Жакет с богата бродерия покриваше мускулестите й крайници. Ръцете й бяха покрити с безброй скъпоценности. Фигурата й беше толкова внушителна, че би съблазнила всеки скулптор или живописец. Тя кръстоса с небрежно движение ръцете си на гърдите и покри с воала си откритите наполовина гърди. На пояса й се закопчаваха широките шалвари от бял атлаз, също толкова изящно бродиран. Красивите й боси крака бяха обути в бели копринени пантофки.

Двете жени на Ориента стояха така само няколко минути. След това отново се увиха в мантията си.

Ричард въздъхна.

— Халима! — прошепна той.

— Не бъди толкова чувствителен — забеляза Джеймс. — Спомни си старата пословица, че разходката под палмите не е безнаказана.

Ричард не отговори, а обърна поглед към Приска.

От съседната стая долитаха гласове, единият от които се извисяваше над другите.

— Това е барон Фон Фалкенбург, познавам го по гласа — каза Джеймс, като се ослуша.

— Ах, да, господинът, когото ми показа преди малко.

— Да, но сега замълчи!

В съседната стая се чу още един глас. Той беше остър и издаваше известна доза усилие. Искаше да накара другите да се вслушат в него.

— Е, и този познавам — забеляза пак Джеймс. — Това е Ууд. Той винаги се хвали с парите си.

— Да, господа, така е! Често не зная къде да вложа парите си, толкова са много — каза гласът.

— О, дайте и на нас нещо — обадиха се неколцина.

След минута някой извика:

— Какво правите, мистър Ууд, това са сто долара!

— Когато съм в компания, обичам да горя пари — извика гласът на Ууд.

После отново се чу баронът:

— Мистър Ууд, цигарата ви пак изгасна. Услужете си с моя огън!

— О, банкнота от хиляда долара! — възкликна Ууд.

— Възможно е. Дребна работа — отговори Фалкенбург с невъзмутимо спокойствие.

Отново настъпи мълчание.

— Изключителен човек — прошепна Джеймс в ухото на приятеля си. — Ето един пример за това, което ти говорех.

Ричард остана слисан. Помисли си за своите последни сто долара, които беше определил за тази вечер, и се почувства смешен.

— Да пием — предложи Джеймс.

Чашите звъннаха. Приска се наведе към Джеймс и му прошепна нещо тайно. Джеймс кимна одобрително.

— Да идем в салона — предложи той. — Преди това ще се отбием в игралната зала.

Полякинята се закани с пръст на Джеймс, смеейки се.

— Не, не, няма да играем.

Ричард изгледа учудено приятеля си.

— Дамите се страхуват, че ги жертваме заради играта — поясни той. — Те знаят, че в такъв случай ще ни загубят.

— Но аз въобще не играя — отвърна Ричард.

Полякинята го изгледа със съмнение:

— Е, добре! Ще ви чакаме само един час.

Трите момичета бързо напуснаха ложата.

— Ще ги видим ли после? — попита Ричард загрижен, като хвърли жален поглед към завесата, зад която изчезнаха момичетата.

— Как така? Защо задаваш такива въпроси? — учуди се Джеймс.

— Боя се, че може би други господа… Ти разбираш какво искам да кажа.

Джеймс погледна приятеля си.

— Момче, момче! Кога ще поумнееш! Не се тревожи, ще ги намерим.