Графиня просякиня

Старата вила

Ирма и Шелер продължиха пътя си на юг, като спираха само нощем, за да могат и те, и конете да си починат.

Ирма бе щастлива, че е намерила детето си.

Малката Лидия се бе успокоила в майчините обятия след страданията, които бе претърпяла в продължение на няколко месеца, и разправяше на майка си на какви мъки е била подложена, за да има право да яде. Тя й каза, че от всички в трупата само Роса се отнасял с нея малко по-човешки.

— О! — въздъхна Ирма.

Детето се боеше най-много от баща си.

И за да успокои Лидия, тя трябваше да й каже:

— Забрави го, миличка, не мисли за него!

— Колко се измъчвах, мамо, когато виждах, че циганчетата Пепо и Зинга имат и баща, и майка — Роса бе баща им, а Инес майка им. Ти си моята мама… а нямам ли татко?… Къде е той?

— Ти нямаш баща, детето ми, само мен имаш — отговори с мъка Ирма.

— Умрял ли е, мамо?

— Да, за нас е умрял!

— Жалко. Да имах поне баба. Циганчетата имаха баба, Петрониела.

Ирма си спомни с горчивина за дядото на Лидия — нейния собствен баща, който бе изгонил от дома им дъщеря си и внучката си през онази студена декемврийска вечер.

Детето не помнеше нищо от страшната нощ.

То само попита:

— Къде е моят дядо, баба ми жива ли е?

— Не можем да отидем при тях, мило мое. Дядо ти живее много далече оттука, а баба ти не е жива.

Файтонът минаваше покрай една голяма захарна плантация. Там работеха негри.

Навътре сред дърветата се виждаше домът на плантатора.

Понеже конете бяха уморени, Шелер реши да спрат в плантацията.

— Дали ще ни приемат, Шелер? — попита Ирма, когато той й съобщи намерението си.

Тримата влязоха в имението и приближиха до сградата.

Тя се спря и каза:

— Усещам нещо неприятно. Тази вила не ми вдъхва доверие.

— И на мене тя ми се струва необикновена.

Цялото здание правеше впечатление не на човешко жилище, а на някаква голяма клетка.

— Не можем да продължим пътя си. И ние, както и конете, сме много изморени — каза той. — Трябва да останем тук. Изглежда, че това жилище е изоставено.

Изведнъж Лидия нададе писък. Ирма също се уплаши.

Сред листата и зелените гроздове на лозницата се бе показала една глава, в която имаше нещо странно: върху лице с черна кожа се въртяха живо наляво и надясно две сякаш бели очи.

Главата бе покрита с вълмо от гъсти къдрави косми. След малко тя се показа в един отвор на верандата.

Това бе една негърка, която изръмжа. Страхът на детето й доставяше удоволствие.

— Тука ли живеете? — попита я Ирма.

Негърката кимна.

— Леси се е родила тука.

— Сама ли си тук? — запита отново Ирма.

Леси се огледа.

— Мръкна се и мистър Жак трябва да си дойде.

— Кой е той?

— Господарят ни.

— Можеш ли да ни приемеш?

Чак сега негърката забеляза Шелер с файтона.

— Жак има ключове. Има и камшик. Винаги е кървав — изръмжа робинята.

Тя скочи и затича срещу един човек с черна брада и с лице, опърлено от слънцето, който идеше насам. Той бе облечен в бяла дреха и широки панталони. Главата му бе почти закрита от голяма сламена шапка. В едната си ръка държеше камшик.

Леси му съобщи за пристигналите.

Човекът се приближи, а Ирма и Шелер го поздравиха.

— Желаете ли подслон, миледи? — попита Жак учтиво.

— Чий е този дом? — попита Ирма.

— Новият собственик не е тук, той може би няма да дойде, но вие можете да останете да си починете.

— А конете? — попита Шелер.

Жак даде знак на Леси да покаже на Шелер обора за конете.

След това двамата с Ирма се качиха на втория етаж до верандата.

— Можете да ползвате тези стаи, миледи!

Ирма избра една тъмна стая. Отвращението, което бе почувствала от цялото здание, сега се усилваше от стаята. Нещо й подсказваше, че трябва да бяга колкото може по-бързо оттук. Тя обаче не можеше да тръгне: Шелер смяташе, че конете не са в състояние повече да вървят.

Появи се светлина на верандата. Леси идваше боса и носеше една лампа.

Сега Ирма можа да разгледа добре стаята. Тя бе доста голяма и добре подредена.

Леси сложи лампата на масата и изръмжа.

— Там е спалнята, миледи — тя посочи с ръка към втората врата. — Сега Леси ви пожелава лека нощ.

— Донеси ни малко прясна вода — помоли Ирма.

— Там, в чинията, има плодове — отговори Леси.

— Донеси ни само вода.

Малката Лидия посочи към кристалната купа на масата.

В нея имаше плодове, които я привличаха.

— Можеш да ядеш.

Леси донесе стъклена кана вода, една графа с вино и две чаши. Тя ги занесе в спалнята, като ги сложи на мраморната маса, и се оттегли на верандата…

Ирма и Лидия минаха в спалнята. Лидия бе хапнала плодове и искаше да спи… Когато тя затвори очи, Ирма седна на кревата и се замисли.

Негърката й бе направила добро впечатление. Но надзирателят Жак със своята външност и навъсено лице я плашеше. Изглеждаше жесток.

Когато си лягаше, забеляза на малката масичка до леглото сребърната фигурка на негърче, което държеше златна пепелница. Тя се уплаши силно. Същият предмет бе видяла в кабинета на Артур, когато той живееше като съпруг на Мери Гулд, а Ирма бе нейна компаньонка.

Как можеше този предмет сега да бъде в господарската стая на тази отдалечена плантация? Тя прехвърляше през ума си разни възможности.

Късно през нощта тя заспа. След полунощ отвън се разнесе песен и Ирма различи гласовете на трима мъже. Те пееха високо и явно бяха пили много.

Спряха пред вилата и престанаха да пеят. Единият от тях извика:

— Тука трябва да е.

— Това е чудесна къща. Да останем — каза другият.

— Хари, доведете конете насам! — извика третият.

— Къщата е заключена.

— Ами тогава? Ще строшим ключа и пак ще влезем.

— Ей, Силвър, тук свети.

Тримата се качиха на верандата.