Ако Мери знаеше за ревностните претърсвания, които в нейно отсъствие Норт бе предприел, недоверието й към него би се затвърдило окончателно.
Веднага щом тя напусна вилата и тръгна за Ню Йорк, Норт се зае да прерови всички стаи, за да намери мястото, където Мери съхраняваше парите си. Действията му бяха бързи и умели.
Той бе подразбрал, че съпругата му държеше в дома си значителни суми, но, изглежда, ги съхраняваше в секретна каса, зазидана в стената, защото Норт въпреки опитния си поглед не можа да открие мястото, където се намираха парите.
Престъпникът вече няколко пъти се бе опитвал по доста заобиколен път да доведе разговора до този въпрос, но Мери не разбираше неговите намеци и той се въздържа от по-подробни разпитвания, защото можеше лесно да възбуди подозренията й.
Сутринта на същия ден, в който граф Фон Хоенщайн бе посетил Мери в Ню Йорк, Норт ровеше усърдно из будоара на съпругата си. Нито един скрин, нито един шкаф не беше останал непретърсен, но всичко беше напразно.
Отчаян от безрезултатното търсене, вече беше тръгнал да излиза, за да отиде в малкия салон, когато изведнъж му хрумна една идея — да опипа още веднъж внимателно с ръце стените. Почука старателно с пръст надлъж и на шир по всички стени, но никъде не се чу кънтене на кухо, което би могло да укаже наличието на някакво скривалище. Най-после се приближи до последната стена и стъпи на канапето, за да може да я опипа по-високо. Стори му се, че звукът от удара беше по-различен. Той почука повторно. Нямаше съмнение, че звукът бе метален. Свали бързо картината от стената и издаде радостно възклицание. От мазилката се подаваше брава. Скоро се убеди, че тя принадлежеше на желязна каса, чиято врата беше скрита зад тапета и се сливаше с цвета на стената.
Тъй като със сигурност само Мери имаше ключове за тук, Норт не можеше да направи нищо друго, освен да разбие касата при първия удобен случай. Той беше подготвен за такова нещо още при идването си в Далбъри и при първа възможност да го извърши и да избяга с плячката.
В този ден беше невъзможно да го направи, защото Мери щеше да дойде всеки момент. Като погледна часовника си, той се увери, че разполага с твърде малко време, за да започне операцията си и да заличи след това всички следи.
Не след дълго в двора се чу тропот на файтон и след няколко минути Мери влезе в стаята. Норт бързо се спусна към нея и я прегърна; но тя се изтръгна от обятията му и го отблъсна ядосано.
— Но какво се е случило, мила моя? — попита я Норт. — Днес си съвсем променена. Кажи ми какво ти е? Да не съм те обидил с нещо?
Мери свали шапката и палтото си и изгледа строго своя съпруг:
— Днес имах посещение — каза тя. — При мен беше един господин, който те познава отпреди. Той те представи в светлина, съвсем различна от тази, в която ти се представи пред мен.
Норт се уплаши. Кой можеше да бъде този човек? Полковник Роджър? Вицегубернаторът Уотсън? Той веднага си помисли за тях, но съумя да прикрие вълнението си и изгледа изпитателно Мери.
— Не мога да се сетя кой би могъл да бъде! — каза той спокойно.
— Граф Фон Хоенщайн от Германия! — отговори Мери, като наблюдаваше внимателно лицето на Норт.
Великият авантюрист беше подготвен за всякакви изненади. Той много добре знаеше, че съдбата е капризна и може да му изпрати точно онзи, когото съвсем не очакваше. Изражението на лицето му остана непроменено. Напротив, той си даде вид, като че ли не подозираше за съществуването на такъв граф, но той силно го е заинтересувал.
— Граф Фон Хоенщайн ли? — повтори той. — Не си спомням човек с такова име.
— Той е баща на Ирма, моята бивша компаньонка — отвърна Мери рязко.
Норт се изсмя снизходително.
— И ти се остави да те излъжат? Как можеш да повярваш на лъжите на един непознат пред клетвените уверения на собствения си съпруг.
— Този непознат се легитимира достатъчно правдоподобно пред мен. Той е истинският граф Фон Хоенщайн, посланикът е негов приятел от детството — настоя Мери.
— Не вярвам — отсече Норт. — Как би могъл да завърже такова приятелство.
— Графът е готов да представи документи, които доказват, че ти действително си се венчал за Ирма. Той ще изиска дубликат от тях от града, в който се е извършила венчавката, и тези документи могат да пристигнат тук за няколко седмици — извика енергично Мери.
Лицето на Норт оставаше спокойно. Той веднага съобрази, че докато тези компрометиращи го документи пристигнат, той ще бъде вече много далече оттук.
— Ако ти вярваш на този мним граф повече, отколкото на мен, който ти се клех във вярност и любов, тогава ще е по-добре да те напусна — каза той наскърбен и стана от стола си.
— Не, Артур, не, за бога! — извика Мери уплашена и се хвърли в обятията на Норт. — Вярвам ти, но ти видя, че тези доказателства дойдоха за мен малко изненадващо и неочаквано.
— Ти се съмняваш в моята искреност — каза ядосано Норт. — Време е да те оставя и да докажа своята невинност. По-добре би било, ако не бях се върнал!
— Остани, Артур, остани! — изплака Мери. — Ако заминеш, това ще означава смърт за мен. Прости ми! Вече никога няма да се съмнявам в теб.
— Твоето недоверие се появява периодически — отговори Норт и тръгна към вратата. — Аз съм огорчен, защото съм се излъгал в твоята любов. Ако ти държеше на чувствата си към мен, както твърдиш, никога не би повярвала на такива злобни клевети. Затова е най-добре да се разделим. След няколко часа ще напусна твоята вила.
Мери изпищя отчаяно и се опита да задържи любимия си човек със своите снежнобели ръце.
— Артур, прости ми! — молеше тя с глас, задавен от сълзи. — Не се съмнявам в тебе! Аз… аз… ти вярвам във всичко. Обещавам ти занапред нито една дума на подозрение да не излезе от устата ми. Ето, на колене ти се моля: прости ми! Прости ми!
Тя коленичи пред него и вдигна към лицето му красивите си очи, пълни със сълзи.
Норт я взе на ръце и я занесе на едно канапе.
— Понеже много те обичам, ще ти простя — каза той накрая. — Прощавам ти и съвсем необоснованите подозрения, които ме разстроиха. Надявам се в бъдеще да не обръщаш повече внимание на никакви клевети против мен, от когото и да идват те. Ще идва ли пак при тебе онзи самозван граф?
— Да, каза, че утре пак ще ме посети.
— Попитай го само с какво може да докаже, че действително е този, за който се представя — каза Норт подигравателно. — Ще се убедиш, че не трябва да се вярва на неговите твърдения, а на онова, което аз ти говоря. Днес ще се върнеш ли в Ню Йорк?
— Ще остана при теб — отговори Мери и склони глава любовно на гърдите на Артур. — Ще замина утре, с първия влак.
— Много се радвам, мила моя — стисна я силно в прегръдката си Норт.
На следващата сутрин Мери се раздели със съпруга си и замина за Ню Йорк. Веднага щом се увери, че файтонът е заминал, Норт изтича в спалнята и се върна оттам с един обемист пакет. Развърза го бързо и изсипа съдържанието му на масата. Избра една доста голяма бургия с особена форма, която завършваше с дървена дръжка. С помощта на едно хитроумно приспособление при най-малкото завъртане бургията правеше няколко оборота около оста си.
Слугите не притесняваха Норт. Те живееха на долния етаж на вилата и не се качваха никога на горния етаж в отсъствието на Мери. Той влезе в будоара на съпругата си, сне картината от стената и опря бургията в желязната стена близо до бравата. След това започна да пробива. Работи неуморно повече от половин час, докато инструментът премина през стоманената повърхност, като направи в нея една малка дупка колкото грахово зърно. В разстояние на три часа той направи шест такива дупки, разположени в квадрат, близо една до друга. Погледа със задоволство извършеното от ръцете му и се върна в спалнята. От пакета с инструментите извади едно малко и доста остро трионче, съобразено точно с широчината на дупките, и започна да реже металната плоскост от една дупка до друга.
Когато Мери отсъстваше от вилата, Артур трябваше да се задоволява със студени ястия, понеже слугите не трябваше да подозират за неговото пребиваване във вилата. Но този ден, при все че от челото му течеше пот вследствие на голямото физическо напрежение, той не усети глад. Мери щеше да се върне привечер, а дотогава той трябваше да вдигне плячката и да избяга. Времето беше скъпо и налагаше да си спести храната.
Най-после довърши работата си с триончето. Извади бавно отрязаната част и бръкна с ръката в получилия се отвор.
— Касата е много дълбока — ядоса се той. — Ще трябва да строша преградите.
Отвори едно малко сандъче, в което имаше малки тръбички с особено устройство, пълни с избухливи вещества. Взе една от тях, обви я с дълъг фитил, после провря ръката си в дупката и постави взривното устройство до една от преградите.
Най-сетне сполучи да го постави точно там, където трябваше, и сложи една къса табла на мястото, за да приглуши гърмежа. Чу се глух гръм и вратата на желязната каса зейна.
Норт едва не извика от радост, но изведнъж трепна и се ослуша. Чу стъпки и гласове. Явно слугите бяха чули гърмежа. След малко те започнаха да блъскат по заключената врата.
Нямаше време за губене. Артур отвори желязната каса и погледна вътре. В долното отделение имаше пакет банкноти, на който беше написано: „$500000“.
— Твърде малко за такава рискована акция — измърмори той недоволно и пъхна банкнотите в джоба си.
Шумът навън продължаваше. Слугите напразно се опитваха да влязат в заключената стая. Норт щеше да извика от ярост, когато видя, че в касата има и едно секретно отделение, което трябваше да изостави, защото нямаше никакво време. Навярно Мери криеше там ценностите си, а пакетът с банкнотите беше оставен в предното отделение само временно. Така Норт трябваше да си тръгне с почти празни ръце. Какво бяха за него петстотин хиляди долара. Той беше свикнал да разполага с милиони.
Като хвърли още един гневен поглед към заключеното съкровище, той напусна стаята. Наметна мантията си и се ослуша. Зад вратата на неговата стая владееше пълна тишина. Но в същата минута от съседната вляво от нея се чуха гласове. Нямаше съмнение, че го обграждаха. Трябваше да бяга, без да губи нито минута.
Отвори много внимателно вратата и премина бързо през вестибюла, после по коридора. На няколко скока слезе по стълбите и стигна до входната врата, която беше отворена. В този момент чу зад гърба си женски глас:
— Помощ! Крадец!
Зад него отекваха стъпки. Той се затича през градината и изчезна в близката гора. Слугите, които го преследваха, се спряха в нерешителност.
— Трудно ще го уловим — каза един. — Такъв може да ни убие, без да му мигне окото.
— Как ли е влязъл вътре? — питаше се слугинята и чупеше ръце от вълнение.
— Кой знае! Никой не го е видял.
— Вижте, господарката идва — извика след малко слугинята, като показа уплашено файтона, който се приближаваше към вилата.
Слугите се върнаха бързо назад. Когато стигнаха в двора, файтонът тъкмо спираше пред портата.