Графиня просякиня

Лидия

Шелер поръча на Лидия да чака, докато той се върне. Тя наведе тъжно глава и продължи да се занимава със своите камъчета и цветя.

Детското й въображение я накара да очаква да се случи нещо от онова, което се разказваше в любимите й приказки. От тях знаеше, че джуджетата, богините и магьосниците живеят в големите гъсти гори, а пък Шелер й беше казал, че те се появяват пред малките и добри деца само тогава, когато те скитат сами в гората и се нуждаят от тяхната помощ. Лидия спокойно се оглеждаше, за да види дали няма да се отвори някоя скала и да се появят седемте джуджета, за които се разказваше в приказката. Но тя се измори, облегна главата си на един дънер и скоро заспа.

Едва се беше унесла и един силен гръм я разбуди. Тя скочи уплашена и започна да вика името на Фриц. Нищо не можеше да изплаши малката Лидия така, както бурята. Въпреки че небето беше ясно и по него не се виждаше нито едно облаче, тя беше убедена, че скоро ще да се извие силна буря. В страха си детето забрави цветята и камъчетата и затича към хълма, от който Шелер й беше извикал за последен път да го чака.

Хълмът не беше много висок, но беше стръмен и каменист. Лидия напразно се мъчеше да стигне върха. Сухата земя беше обрасла с рядка трева и щом се опиташе да се хване за нея, за да се задържи, тя се изтръгваше заедно с корена.

Накрая детето изгуби надежда да се изкачи и спря разтреперано от страх при мисълта, че страшният гръм може да се повтори. То не можеше да знае, че той идваше от пушката на Макнийл, който беше стрелял по бягащия престъпник.

Лидия повика още няколко пъти Фриц и майка си, после се огледа наоколо и едва тогава забеляза, че беше започнало да се смрачава. Това още повече увеличи страха й и вместо да остане на мястото, където можеше да бъде намерена, тя затича надолу из долината, в която се намираше.

Тази долина беше старо корито на река, затова се простираше надалече.

Изведнъж тя чу тропот на конски копита, спря и в същия миг един конник профуча като стрела покрай нея. Това беше Макнийл, но изплашеното дете нямаше смелостта да го извика.

Когато той изчезна, Лидия се почувства съвсем изоставена и тъжно заплака. После отново тръгна напред. Вече не мислеше за Шелер, искаше само да намери майка си. От време на време слабият й глас прозвучаваше в мрака:

— Мамо, мила мамо!…

Най-после Лидия стигна до устието на долината, където цареше дълбока тишина. Спря се и погледна назад. Сега долината се стори черна и страшна и тя за нищо на света не би се върнала там, откъдето беше дошла.

Лидия отново тръгна напред. Макар че изпитваше силен страх, тя си мислеше за ангелите закрилници на малките деца, и това донякъде я ободряваше.

Стигна до една голяма гора. Дали в нея не живееше лошата магьосница Кунснер от приказките? С майка си тя би я преминала без страх, но сама — о, това беше свръх силите й, още повече че откъм гората се чуваше някакво странно шумолене.

Изведнъж момиченцето зърна светлина между дърветата и като си помисли още веднъж за захарната къща на магьосницата, тръпки полазиха по гърба й. Тя отстъпи няколко крачки назад и видя, че светлината идва от голям огън, край който забеляза да се движат черни сенки. Внезапно се разнесе силен смях. Смееше се жена. Значи това бяха хора. Лидия се зарадва, защото те сигурно ще могат да й покажат пътя, по който да стигне при майка си.

Изведнъж нещо я накара да се обърне. На няколко крачки от нея стоеше едно животно, което приличаше на голямо куче и я гледаше с големи блестящи очи. Беше вълк. Той наведе муцуна към земята, вдигна я отново и изтрака със зъби.

Лидия изтръпна. После побягна към гората, като от време на време се обръщаше с ужас назад. Вълкът тръгна бавно след нея, защото се страхуваше от червения пламък и от хората, които се намираха край него. Лидия усети, че вълкът идва след нея, и затича по-бързо. Изведнъж й се стори, че е заобиколена от големи животни, от чиито уста се показваха остри зъби. Бедното дете не се съмняваше, че е попаднало в омагьосаната гора. То нададе силен вик от страх, погледна назад, но се спъна и падна. Зверовете като че ли се пръснаха настрани, а вълкът, който вървеше след нея, изплашен от силния й вик, спря.

Лидия все още се намираше във властта на големите му зелено искрящи очи, когато видя, че от другата страна с големи скокове към нея се приближава някакъв друг звяр. Преди да успее да го разпознае, очите й се затвориха, главата й клюмна и тя падна в безсъзнание на земята.