Графиня просякиня

Към Нови Орлеан

— С мистър Роджър, шефа на нюйоркската полиция, ли имам честта да говоря? — попита спокойно Дъблай.

Роджър леко се поклони.

— О, тогава ви моля да ме изслушате! Става дума за престъпника, когото търсите. Аз зная къде се намира.

— Знаете къде се намира? — извикаха едновременно Роджър и съдията.

— Да, и в този миг той извършва онова престъпление, което може би ще бъде връх на всичките му досегашни деяния.

— Тогава трябва незабавно да тръгнем — каза Роджър. — Колата ми е готова.

— Това е невъзможно! — извика отчаяно Дъблай.

— Всъщност къде е Норт?

— В Нови Орлеан.

— Откога? — попита Роджър.

— От около три месеца.

— Да не би да се заблуждавате? Може би сте се припознали?

— Не, не, не вярвам. Само веднъж в живота си мога да видя образ, подобен на неговия, и никога вече няма да го забравя.

— Виждали ли сте го преди?

— Да. В Ню Йорк. Като Йохан Гулд.

— В такъв случай няма съмнение, че е той. Какви са му намеренията сега?

— Той смята да се ожени отново.

При спомена за това Дъблай се намръщи.

— Няма да се учудя, ако чуя, че пак сключва един много изгоден за него брак.

Дъблай кимна.

— И кога ще бъде венчавката?

Младият креол извади нервно часовника си.

— След час и половина — промълви той отчаяно.

Роджър не отместваше поглед от младия мъж.

— Че търсим Гулд, узнахте от моята заповед за арестуване, нали? Кога я четохте?

— Снощи в Джексън.

— Защо, когато разбрахте, че съм тук, не ми телеграфирахте?

Дъблай се удари по челото.

— За това изобщо не помислих! — ядоса се той.

— Тогава да вървим! Все още има време — извика полковникът.

Той хвана младежа за ръка и го повлече след себе си.

Като отминаха няколко къщи, двамата се вмъкнаха през една врата.

— Тук — каза полковникът.

Едва вътре Дъблай разбра, че се намират в пощата.

— Ще телеграфирам — каза Роджър, — но ви предупреждавам, че вие ще носите отговорност, ако направим грешка.

— Не, не — отговори Дъблай, — невъзможно е да греша. Той е! Чакайте, дойде ми нещо наум. Норт не е ли раняван някога?

— Защо питате? — учуди се Роджър.

— Защото, когато дойде в Нови Орлеан, ръката му беше превързана. Той обясняваше, че е получил раната си в едно сражение край границата.

— В коя ръка беше ранен? — попита живо полковникът.

— В лявата.

— Сега и аз съм напълно сигурен, че това е той. Да не губим повече време! Дайте адреса, моля!

Роджър взе една бланка.

— Една светкавица — каза Роджър на чиновника. — Кога ще пристигне в Нови Орлеан?

— Не мога да ви кажа, тъй като линията не е права, но мисля, че към десет ще бъде там.

Двамата излязоха от пощата. Дъблай даде на файтонджията една монета, за да кара по-бързо към станцията.

— Ще се върнем ли в Джексън? — попита Дъблай.

— Не, най-близката станция е на не повече от четвърт миля. Ще вземем влака за Нови Орлеан, който тръгва в 9,30 ч. Сега, понеже имаме време, може да ми разкажете всичко подред. От вашите думи досега узнах само отделни неща.

Докато файтонът се движеше през полето, Дъблай разказа на Роджър всичко, което беше се случило в Нови Орлеан.

— Ето станцията! — извика коларят, като посочи с камшика си няколко сгради в края на полето.

— Но ето че идва и влакът — каза Роджър.

Действително една черна змия пълзеше към станцията.

Дъблай се надигна от мястото си. Той измери с очи разстоянието, което ги делеше от станцията. Цялото му щастие зависеше от това разстояние.

— Ако влакът спре, ще пристигнем навреме — каза Роджър.

— Сто долара, ако караш бързо — извика Дъблай и пъхна банкнотата в ръцете на файтонджията. Последният зашиба конете и колата се понесе с бясна скорост през полето.

Къщите вече се виждаха ясно. Няколкостотин крачки ги деляха от тях. Влакът влизаше в станцията. В продължение на няколко минути пътниците го следяха с огромно напрежение и със затаен дъх. Той намали хода си, но след малко те видяха, че парата се вдига отново и че той се понася напред с предишната си скорост. Дъблай се отпусна на мястото си почти безчувствен.

След малко пристигнаха на станцията. Полковникът скочи долу и помогна на креола да слезе.

— Преследва ни лошият шанс — каза Роджър.

Дъблай въздъхна с болка.

— И до довечера няма друг влак! — простена той. — Но кажете ми, за Бога, няма ли друго средство да се измъкнем колкото може по-бързо оттук, колкото и да струва това?

Полковникът се замисли.

— Има — каза той след малко, — само че трябва да жертвате една малко по-големичка сума.

— Парите ми са на ваше разположение — извика Дъблай, у когото отново се пробуди надеждата. — Аз съм самостоятелен човек. Направете каквото е нужно, за да стигнем по-скоро в Нови Орлеан.

— Почакайте една минута — отвърна Роджър и тръгна към жилището на началника на гарата.

— Трябва да замина по много бърза работа за Нови Орлеан. Можете ли да ми предоставите един извънреден влак? — попита Роджър.

Началникът се замисли.

— Втората линия е свободна — каза той, — но нямаме вагони. Ако ви устройва само локомотив?

— Какво ще кажете? — попита полковникът Дъблай, който се беше приближил.

— Бих седнал дори и на парния котел, само да тръгнем по-скоро!

Началникът повика един машинист.

— Господата желаят да пътуват за Нови Орлеан — каза той. — Вземете „Пасифик“ — тя е най-бързата машина — и тръгнете по втора линия.

— Нямаме вагони — отговори машинистът.

— Господата са съгласни да пътуват с локомотива. Побързайте!

След няколко минути машината пристигна. Дъблай плати за пътуването и те потеглиха.

Вече бяха изминали известно разстояние, когато изгубилият търпение Дъблай попита:

— Кога смятате, че ще пристигнем в Нови Орлеан?

— Ако не се случи нещо непредвидено, в три часа.

— Петстотин долара за вас и двеста за помощника ви, ако стигнем един час по-рано.

— Ще направим всичко възможно — отговори машинистът, като направи знак на огняря.

След малко желязното чудовище полетя с пълна пара. Къщите и дърветата се мяркаха край тях като сенки. Полковникът и Дъблай трябваше да се държат здраво, за да не залитат в едната или другата посока. Влакът, който пътуваше за същия град, остана далече зад тях. Локомотивът пухтеше, хвърляше искри, сякаш искаше да надбяга вятъра.

Изведнъж скоростта му започна да намалява. Беше два часът и пет минути.

— Какво става? — попита изненаданият Дъблай.

— Спечелихме парите — отговори спокойно машинистът. — Пристигнахме в Нови Орлеан.