Графиня просякиня

Съдба

Малко преди описаните събития Приска бе сполучила да напусне незабелязано „Уайт Касъл“. В този момент тя седеше в удобното купе на влака, пътуващ на север. В треперещите си ръце държеше билет, изпратен следобед по тайнствен начин. Четеше и някакво писмо, което беше я развълнувало, и по красивите й очи имаше сълзи.

„Трябва да го намеря и да умра заедно с него — бе единственото, което можа да си помисли Приска, след като прочете писмото. — Дали ще го заваря жив?“

В това време влакът пристигна в Олдам. Приска бързо слезе на гарата, приближи се до един чиновник и плахо попита:

— Можете ли да ми покажете вилата на фамилията Кемпъл от М.?

Служителят посочи с ръка:

— Тя е там, вижда се оттук. Хванете пътеката вляво, тя води право към вилата.

Приска се затича нататък, като че ли я преследваше някой, и това много учуди чиновника.

При настроението, в което се намираше Приска, пътят до вилата й се стори извънредно дълъг. Вратата на къщата не беше заключена. Тя я отвори и влезе в стая, изпълнена с вечерен полумрак. Като се взря по-добре, тя забеляза човек, който седеше в дълбок фотьойл.

— Ричард! — извика тя изненадана и уплашена.

— Боже мой, Приска, ти ли си? Как си дошла дотук?

— Нали ти ми писа!

— Да, но за последен път, за да си взема сбогом с тебе!

Тя затвори вратата, заключи я и застана в средата на стаята.

— Какво правиш? — учуди се Ричард.

— Не искам никой да ни безпокои!

— Тук не идват хора.

Тя се приближи до него.

— Защо си толкова студен, не ме ли обичаш вече?

В гласа й, задавен в сълзи, имаше много мъка.

— Приска, не се тревожи! Нима можеш да си помислиш, че не те обичам! Толкова дълго се борих за теб! Защо идваш в последния ми час?

— Идвам да умра заедно с тебе!

— Не! — извика Ричард. — Не! Не трябва да умираш и да свързваш смъртта си с моята. Още днес ще се върнеш в М. Писах на един мой роднина там да те прибере при себе си. Утре ще дойде да те вземе. В случай на нужда може да се прибегне до полицията. Не трябва да попадаш втори път в ръцете на барона.

Приска не обърна внимание на тези думи, а направо попита:

— Нямаш ли някой близък, който да ти заеме сумата, която си изгубил?

— Може би, но вече е твърде късно. Баща ми разбра вече за това и ме прокле. Не ми остава нищо друго, освен да умра.

— Добре, но ти няма да умреш сам. Аз ще бъда с тебе!

— Не, искам да живееш! — извика младежът.

— Виждам, че не ме обичаш вече — каза глухо момичето.

Ричард стана, отиде при Приска и я накара да седне на фотьойла. След това коленичи пред нея и зацелува ръцете й.

— Приска, съжали ме! — изстена той. — Искаш да ми отнемеш утехата в последния ми час! Не мога да допусна да страдаш, защото те обичам. Не мога да си позволя да те въвлека в моето нещастие. Обожавам те и ти винаги си била в мислите ми. Моля те на колене, върни се при моя роднина в М. Там ще те приемат като своя дъщеря. Остави ме сам да свърша със себе си!

— Ричард — заговори Приска, като сложи нежната си ръка върху горещото му чело, — какво ще правя без тебе! Казах ти, когато се видяхме за последен път, че моят живот е само мъка и че не се боя от смъртта. Казваш, че ме обичаш, а искаш да отблъснеш едничкото ми желание: да умра заедно с теб.

— Не мога да гледам как умираш ти!

Тя го целуна по пламтящите от треска устни.

— Съгласи се, това е последното ми желание към теб! — молеше се тя.

— Не — каза той решително, — остави ме сам.

— Все едно, аз ще умра — каза момичето с мрачен блясък в очите. — Знаеш шишенцето, което е тук, в пазвата ми. Нося го до сърцето си. Ако пак ме отблъснеш, ще изпия смъртоносната отрова и ще те лиша от утехата да чуеш последните ми думи и да приемеш последната целувка от изстиващите ми устни.

Ричард стоеше неподвижен, само тежкото му дишане издаваше мъчителната борба в душата му.

— По-добре да не бях ти писал! Не допусках, че ще дойдеш тук.

— Любовта е виновна за всичко — отвърна Приска.

— Не мога да се примиря с подобна мисъл. Да загинеш толкова млада и толкова красива! Душата ми ще се скита без покой, като знае, че те е повлякла след себе си в гроба.

— Бог държи сметка за това — каза Приска тържествено. — Аз ще те последвам доброволно. Жената стои до мъжа, както през щастливите часове, така и в дните на страданието. Ричард, аз те обикнах от първата минута, когато те видях. Твоето приятелство ме преобрази. Станах съвсем друга, намерих смелост в себе си да се боря и да противостоя на съдбата. Сега, след всичко това, искаш да ми откажеш да умра заедно с тебе!

Той се наведе, притисна я в прегръдките си и пламенно я целуна по устните.

— Помисли много добре, мила моя! Аз съм мъж, решението да умра не е толкова тежко за мен. Ти обаче си жена, имаш нужда от любов и след толкова страдания заслужаваш да намериш щастието си.

— Така да бъде — каза тя. — Още една целувка от теб — и си тръгвам.

Той я стисна още по-силно в обятията си.

— Бог да те благослови за решението, мила! Сбогом завинаги!

— Не завинаги, а довиждане там, горе!

Той каза:

— Моят роднина живее на Б… стрийт. Иди още тази вечер там. Писмото от мен ще бъде достатъчно, за да бъдеш приета както трябва.

Тя кимна с глава.

— Бог да те пази, Ричард!

Целуна го още веднъж, после той посочи вратата и обърна гръб. Тя направи няколко крачки, извади бързо шишенцето от пазвата си, изля половината от съдържанието в шепата си и като вдигна ръка до устата си, изпи течността. След това се обърна към своя любим:

— Ето, Ричард, това е за тебе.

После сложи шишенцето на масата. Ричард я изгледа, учудено. Тя се олюля и преди да падне, той я хвана в обятията си. Завладя го съмнение.

— Приска, нещастнице, да не си изпила отровата?

Очите му бяха разширени от ужас.

— Да, Ричард — тихо отговори тя, — изпих я. Не можах да те оставя, ти не искаше… сега умирам в прегръдките ти… Само няколко минути и всичко ще свърши… Ричард… мили мой… целуни ме още…

Красивата й глава клюмна и очите й се затвориха завинаги.

Ричард остана няколко минути като вцепенен, после се втурна към масата, взе шишенцето и се върна при мъртвото и тяло.

— Приска… скъпа моя… аз идвам.

След това жадно изпи отровата.

В малката стаичка настъпи тишина. Мракът ставаше все по-голям, нощта се спускаше, тежка и черна.

Откъм гората долиташе тракането на локомотива. По шосето, по което беше дошла Приска, препускаше с всичка сила някакъв конник. Жребецът се носеше като вихър към вилата. На гърба му нямаше седло. Вероятно беше впрегатен кон, защото хамутите бяха отрязани и се влачеха след него.

Конникът стигна запъхтян до вилата и скочи от коня. На един дъх дойде до вратата, удари я с рамо и се втурна по мрачния коридор. Вратата на стаята беше затворена. С един ритник я разби.

Беше тъмно като в рог.

Този конник беше Джеймс, който идваше да спаси своя приятел. Той се върна по коридора, влезе в друга стая, намери лампа и пак отиде в първата. Когато освети помещението, пред очите му се откри ужасна гледка. Кръвта замръзна в жилите му. Той потрепери.

— Ричард — извика и се спусна към приятеля си, лежащ неподвижен на пода. В следващия момент отстъпи назад потресен. Беше видял и трупа на жената. Прекрасното създание, което лежеше на пода, беше полякинята от „Уайт Касъл“ Приска, очаровала го много пъти с великолепните черти на лицето и гъстата си като смола мека коса.

Джеймс бе получил писмото и бе тръгнал веднага, за да предотврати нещастието, но бе пристигнал много късно.

Димящата светлина на лампата озари лицата на покойните. По бледите им устни бяха замръзнали усмивки.

— Какво щастие в смъртта! — прошепна той.

Остана да бди, наведен над мъртъвците. Така го завари зората. Дневната светлина освети напълно влюбените, съединени навеки във вечен сън.

Джеймс страдаше и мъката му бе неизмерима. Той се разкайваше, задето бе запознал Ричард, този невинен младеж, с онзи демон, барон Фон Фалкенбург. Той беше погубил и него, и Приска.

Джеймс си мислеше, че този грях никога нямаше да му бъде простен.