Графиня просякиня

Краят на една пламенна любов

Нападнатият влак летеше лудешки сред нощния мрак. Оскъдната светлина на лампата във вагона осветяваше мрачна и грозна картина. Труповете на войниците лежаха сгърчени или разкрачени долу на пода, а ранените гледаха с мъка убитите си другари.

Хенри седеше на един стол и държеше умиращия си другар. От време на време се навеждаше и му прошепваше по някоя утешителна дума.

— Хенри — изпъшка Едуърд, — загивам! Раната ми е смъртоносна. Хенри, чуваш ли ме?

— Тук съм, Едуърд — прошепна приятелят му, който гледаше с просълзени очи бледото лице на умиращия.

— Имаме ли още много до Литъл Рок? — прошепнаха устните на ранения.

— Още десетина минути. След това вече всичко ще е наред — утеши го Хенри.

— Задигнаха ли парите? — попита Едуърд, спомняйки си за нападението.

— Не, заграбиха само сандъчетата със златото. Не се тревожи за тях. Ние ги защищавахме до последно.

Едуърд поклати леко глава.

— Ти ме закри с тялото си — промълви тъжно Хенри. — Защо го направи? Защо се изложи на смърт? Ти си сгоден!

Младият офицер, който бе гледал без колебание смъртта в лицето, сега кършеше ръце от скръб по приятеля си. Струваше му се, че няма да може да изтърпи срещата с неговата обична Мейбъл.

— Не си ли спомняш, Хенри — каза Едуърд едва чуто, — че ти ме спаси с риск за живота си, когато щях да се удавя в онази проклета река? Живот за живот, ето това е възмездие.

Настъпи тишина. Двамата приятели мълчаха, докато влакът пристигна на гарата в Литъл Рок. Въпреки че беше късно през нощта, перонът бе препълнен с хора, между които имаше много униформени. Генералът също бе дошъл да посрещне Хенри и Едуърд.

Офицерите се зачудиха, когато видяха, че влакът влиза с голяма скорост в гарата, и забелязаха ужасени пощенския вагон, направен на решето от куршумите.

— Случило се е нещастие! — чуха се викове.

Някои бързо се качиха във вагоните. Посрещна ги Хенри.

— Любезни господа — каза той, — Едуърд е смъртно ранен, шест души от войниците са мъртви, а още толкова са ранени. Нападна ни банда разбойници, с измама ни принудиха да спрем влака посредством лъжливи сигнали.

Генералът се промъкна между уплашените офицери, понеже чу добре думите на Хенри.

— Жив ли е още Едуърд? — попита той разтревожен. Макар и войник, гласът му трепереше.

— Той е във вагона — прошепна Хенри, — иска да види Мейбъл.

— Целият ли транспорт е ограбен?

— Не, само сандъците със злато. Банкнотите са налице.

— Донесете бързо носилка — извика генералът на един офицер. — Раненият да бъде пренесен в моя дом.

Нервно движение царуваше на гарата. Войниците заеха входовете и изходите, а няколко лекари започнаха да дават първа помощ на ранените.

Новината за нападението се разпространи мигновено и не след много време пред гарата се струпаха много хора, които гледаха с ужас ранените и убити войници. Придружен от Хенри, генералът крачеше след носилката, на която бе положен Едуърд. Погледът му бе съсредоточен и печален, защото един от лекарите му беше казал, че Едуърд е смъртно ранен и няма да живее повече от час.

— Сигурен ли си, че онзи разбойник, който ви е нападнал, наистина е капитан Роден? — попита генералът Хенри, след като последният му бе докладвал подробно за нападението. Хенри потвърди с печален израз на лицето.

— Как ли ще понесе Мейбъл този удар! — промълви той.

— Моята дъщеря е войнишко дете, но тя обича Едуърд повече от себе си и сигурно никога няма да се появи усмивка на устните й след тази скръб.

Печалното шествие стигна най-после до дома на генерала.

— Ще отида да подготвя Мейбъл — каза старият войник на Хенри. — Пренесете Едуърд в малката стая. След няколко минути ще дойда и аз.

Младият офицер даде някои нареждания на носачите и те отнесоха носилката с приятеля му в посочената стая, където го положиха внимателно на леглото.

— Приближи се, Хенри — прошепна умиращият, след като носачите се отдалечиха.

Офицерът отиде до леглото. Сърцето му се раздираше от мъка, като гледаше пожълтяващото лице на своя умиращ приятел.

— Хенри — каза Едуърд с угасващ глас, — жив ли е още подлецът, който ни нападна?

— Той получи наказанието си — отговори Хенри. — Успях да го раня тежко. Можех да го пронижа, но държа много на шпагата си и не исках да я оскверня с кръвта на един такъв предател. Хвърлих го между вагоните и ако случайно е останал жив при падането, вероятно след това при движението на влака е бил премазан.

— Бъди здрав, Хенри — прошепна му Едуърд. — Благодаря ти за вярното приятелство, което ми е доставяло много радост и ме е крепило в трудните часове. Покровителствай и се грижи за Мейбъл. Бог да те благослови!

Хенри стисна ръката на своя приятел, без да може да каже нито дума, и като събра всичките си сили, за да не го надвие слабостта, се изправи и устоя на вълнението, което го бе обзело.

Едуърд погледна към вратата. Генералът влизаше с дъщеря си. Младата девойка се въздържа да не избухне в плач и коленичи до леглото на Едуърд, а генералът се оттегли с Хенри в един ъгъл. Те наблюдаваха печални тъжното сбогуване между двамата млади влюбени.

— Едуърд, мой Едуърд! — извика Мейбъл.

Офицерът погледна хубавото и мило лице на своята любима, която го гледаше смирено.

— Любезна Мейбъл, аз те напускам, чувствам го. За мен няма вече никакво спасение.

— Ще те последвам и аз, мили мой — прошепна Мейбъл и захлупи лице върху гърдите на своя годеник.

— Помисли за баща си, скъпа моя — промълви Едуърд глухо. — Ти принадлежиш на него и той има нужда от теб. Защо искаш да му отнемеш единствената утеха на старините му!

— Не мога да живея без тебе — изплака Мейбъл. — Не си отивай, Едуърд! Не ме оставяй! Какво ще правя аз на този свят без тебе!

— Бъди вярна и обична дъщеря на баща си, това е единствената ми молба. Зная, че ще я изпълниш. Обещай ми на прощаване, че ще изпълниш най-голямото ми желание.

— Твоето желание ли? Само го кажи, каквото и да е то, и аз ще го изпълня. Мога да ти откажа само едно.

— Какво е то? — попита Едуърд.

— Бих ти отказала дори и в предсмъртния ти час, ако ти би пожелал да се свържа с друг, след като загубя тебе!

Очите на умиращия светнаха. Той притегли страстно към себе си своята любима Мейбъл.

— Кажи ми твоето желание! — молеше се Мейбъл, като целуваше бледите устни на Едуърд.

— Трябва да си отида от този свят, преди да те видя моя съпруга — каза офицерът. — Това е непоносимо за мене. С какво нетърпение броях дните и часовете! А сега остава само един час! Един последен час! Всяка надежда вече е изчезнала. Няма ги красивите сънища. Ние се разделяме! Аз си отивам сам! Сам… И те оставям.

Мейбъл скри лицето си във възглавницата под главата на умиращия. Крехката и снага се прегъваше от риданията й. Старият генерал се приближи до леглото на агонизиращия офицер.

— Ще изпълня с радост последното ти желание, скъпи сине. Давам ти Мейбъл за съпруга в този час, преди да ни напуснеш завинаги.

— Хенри — обърна се той към приятеля на своя зет, — идете веднага при преподобния отец Корнел и го помолете веднага да дойде и да благослови децата ми. За няколко минути ще свършите тази работа. Свещеникът е при убитите войници.

Хенри кимна с глава и веднага излезе от стаята. В същия момент Едуърд с неизказана признателност, отразена в ясните му очи, хвана ръката на генерала и я стисна сърдечно.

Старият войник беше видял много храбри войници, паднали убити в гражданските войни, бе затворил очите на много умрели свои другари, но сега чувстваше, че вълнението го обземаше изцяло, че то щеше да го завладее и победи. Той се оттегли разстроен в другата стая и дълбоко се замисли. Върна се след няколко минути, за да остави свещеника да влезе в стаята, придружен от Хенри.

Когато преподобният отец се отправи към леглото на умиращия, генералът показа на Хенри един венец от кипарисови клонки, изплетен доста умело. Той го държеше внимателно в ръцете си.

— Оплете го моята сестра. Исках в този печален час да не липсва нищо. Мислех да доведа тази нещастна жена вътре, но не можах, защото ме е страх, че няма да издържи и ще припадне.

Старият воин се приближи до леглото на умиращия и сложи полека венеца върху черната коса на Мейбъл.

Зрелището бе трогателно. В стаята цареше мълчание и сянката на смъртта се разхождаше около леглото на Едуърд. Раненият офицер гаснеше бавно и една невидима ръка щеше да отнесе чистата душа в небесата на онзи свят, откъдето няма връщане.

Поддържан от Хенри и генерала, Едуърд с мъка се изправи и седна в леглото, като сложи ръката си върху ръката на Мейбъл, която беше коленичила до него. В това време преподобният свещеник Корнел вече произнасяше благословията към младоженците. Той попита внимателно Едуърд дали е съгласен да се ожени за Мейбъл.

— Да — каза офицерът силно и ясно.

Мейбъл повтори същата дума, задавена от сълзи. След това стана, положи главата на своя съпруг върху гърдите си и целуна пламенно студените му устни.

Старият свещеник се оттегли настрани. Той бе кръщавал Мейбъл и сега бе изпълнил най-хубавата и последна благословия. Свещеникът даваше сега същата тази Мейбъл за съпруга на онзи, когото тя обичаше. Но в каква мъка беше потопена тази венчавка!

— Едуърд, мили мой, чуваш ли ме още? — попита Мейбъл, като го гледаше в очите, които губеха постепенно блясъка си.

— Прощавай, мила — прошепна умиращият. — Бъди здрава! Ще се видим някога там горе.

— Идвам след тебе, Едуърд — каза с треперещи устни Мейбъл. — Аз съм твоя завинаги. И смъртта не може да ни раздели.

Главата на офицера бавно се наклони назад. Погледът му потърси още веднъж любимата жена и съпруга, която се обля в сълзи.

— Каква щастлива смърт! — промълвиха бледите устни. Очите му угасваха, угасваха… След няколко минути той притихна и издъхна.

Генералът изведе Хенри от стаята.

— Познавам добре дъщеря си. Излишно е да се успокоява, бъди сигурен, Хенри. Няма да мине много време и аз може би ще остана съвсем сам на света!

Старият генерал наведе глава. Хенри се опита да събере силите си, за да може да каже на стареца няколко утешителни думи, но само стисна ръката на генерала и напусна бързо къщата.

На улицата срещна командира на неговия полк, който се връщаше от казармата. Младият офицер му се представи и му разказа накратко всичко онова, което се бе случило по време на нападението. После описа и церемонията в дома на генерала и края на Едуърд.

— Вечна му памет! — каза полковникът опечален. — Едуърд беше доблестен офицер и аз го обичах като свой син. Но ще отмъстя за него! Два ескадрона конници заминават утре със задачата да издирят и накажат разбойниците.

— Позволявате ли и аз да взема участие в експедицията? — попита Хенри.

Полковникът хвърли бърз поглед към ранената ръка на Хенри, след това погледна въпросително в лицето младия офицер. Хенри разбра какво си мислеше неговият началник и каза:

— Такова леко одраскване не е в състояние да ме задържи. Моля ви, господин полковник, да ми позволите да взема участие в експедицията. Аз ще ви бъда извънредно полезен, понеже познавам местността.

— Добре! Ще ви поверя едно отделение войници. Представете ми се утре рано сутринта, а сега лека нощ!

Докато Хенри слизаше надолу по улицата, лицето му бе разкривено от гняв.

— Ще отмъстя! Пазете се! — говореше той сам на себе си. — Да се скриете вдън земя, пак ще ви намеря и ще отмъстя за моя скъп и незабравим Едуърд.

В това време генерал Брендшоу седеше в стаята си, налегнат от мрачни мисли. Чувстваше се виновен, че бе дал подслон на един злодей, опропастил съдбата на единствената му дъщеря.