Графиня просякиня

Верен пазач

Тютюневият дим, дрънченето на чашите и оглушителната врява на тълпата измъчваха Ирма.

— Къде е красивата Ирма? — викаха от всички страни.

— Искаме тя да ни пее, стига вече мяукане — гърмяха гласове в салона.

— Тишина, господа, тишина — намеси се съдържателят.

— Вън тези грачещи животни! Хей, Джим, да живее красивата Ирма!

— Да живее! Да живее! — подеха и други.

Сърцето на Ирма биеше силно. След много молби собственикът на заведението й беше позволил да се оттегля след всяко изпълнение, защото тя не искаше да остава насаме с пияните момичета. Той с мъка удовлетвори това нейно желание, защото някак си се чувстваше задължен да я уважава. Откакто Ирма бе започнала да пее, заведението се пълнеше до краен предел.

Гласът й бе възвърнал възвишеното си звучене. Слушателите затаяваха дъх пред нейните песни и следяха възбудено бледата певица. Никой не смееше да я обиди с нещо. Вроденото превъзходство над тълпата и милият поглед на Ирма укротяваха и най-запалените глави.

Сега обаче я заплашваше друга опасност. Известието, че тя ще пее тази вечер, се разпространи извънредно бързо. В кафе-шантана започнаха да прииждат съмнителни личности, привличани от красотата на Ирма, които досега се въздържаха от крайности пред миньорите. За последните дни Ирма получи много букети. В някои от тях имаше бележки с молба за среща.

Спокойна и сериозна, Ирма отблъскваше тези настойчиви покани, но те не преставаха да валят. Опитите да бъде спечелена благосклонността й се нижеха един след друг.

Силно чукане на вратата стресна Ирма. Появи се жената на съдържателя.

— Ваш ред е да пеете. Публиката ви чака с нетърпение — каза сухо тя.

Ирма стана, последва я мълчаливо и се качи на сцената. От всички страни загърмяха ръкопляскания, полетяха цветя и множеството бе обхванато от ентусиазъм.

Постепенно аплодисментите утихнаха. Ирма запя. В залата се лееха трепетните извивки на песента на божествената жена, сияеща в своята кротост, смиреност и нравствена чистота. В нейното лице по един прекрасен начин се сливаха чертите на истинската жена, на вечната майка и на царствената самка. Тя излъчваше онзи непостижим чар, който зашеметяваше и унасяше.

Но злото дебне и хубавото, и грозното. В дъното на залата седяха двама мъже, чието облекло издаваше обикновените посетители на заведението. Брадясалите им лица оставяха лошо впечатление.

Двамата разговаряха шепнешком.

— Слушай — каза единият, — нека бъдем по-внимателни. Знам, че тя си отива веднага след изпълнението си през една странична врата. Щом свърши последната си песен, ще я причакаме там, откъм улицата.

— И после?

— После ще й поговорим и ще й предложим да ни придружи в онзи ресторант, ти знаеш кой. Той се намира на улицата, по която минава тя. Ако не се съгласи, ще я завлечем насила.

Другият се изсмя цинично:

— Кой й е виновен, че е толкова хубава.

— И щом птичката влезе в клетката, ще видим какво ще правим с нея. Зад ресторанта има стая, в която никой няма да ни безпокои.

Двамата си размениха съзаклятнически погледи.

В това време Ирма извиваше гласа си, без да подозира какъв съюз бе сключен срещу нея. Тя свърши пеенето, облече се бързо и се отправи към страничната врата.

На улицата цареше дълбока тишина. Ирма се огледа на всички страни, като търсеше с поглед своя преследвач, но никъде не го видя.

— Слава Богу — въздъхна тя.

Въпреки че досега той не й беше направил никакво зло, тя се страхуваше от него и всяка вечер бягаше като подгонен звяр, щом видеше, че той е по петите й.

Тази вечер тя крачеше по-бавно, унесена в мисли по своето дете, почти загубила надежда, че ще го намери. Изведнъж зад нея се чуха стъпки.

— Може ли да те придружим до дома, прекрасна девойко — каза нахален мъжки глас.

Ирма се обърна и трепна, но не отговори и ускори ход.

— Защо не ни отговаряш, госпожице? — попита пак мъжът.

Тя отстъпи малко встрани. Двамата мъже вече вървяха от двете й страни.

— Благодаря ви — каза тя сдържано, — но мога сама да си отида до дома.

— Но, уважаема госпожице, искаме само да те придружим.

Ирма мълчеше.

— Елате с нас, добра госпожице — каза другият. — Да се почерпим по чаша вино. Хладно е, ще се стоплите.

Тя се спря.

— Още веднъж ви моля, господа, оставете ме!

Непознатите се изсмяха. Бяха стигнали до една къща със запален фенер на входната врата. Онзи, който я бе заговорил пръв, хвана ръката й.

— Оставете ме — изпищя тя, — ще…

— И какво ще стане, ако не те оставим, миличка — отвърна дебелашки другият, като я хвана от другата страна и я повлече към входа на къщата. Тя се бореше, викаше за помощ, но гласът й бе задушен, защото другият мъж запуши устата й с ръка.

Изведнъж върху главата на единия от нападателите се стовари силен удар и той падна на земята, без да помръдне. Ирма се олюля и се притисна до стената.

Близо до нея се бореха двама мъже. От устата им летяха псувни и проклятия. След малко се чу глух удар и единият от двамата падна като труп на земята.

— Елате бързо — извика мъжът, който се беше справил с нападателите. Тя неволно го последва. Той я заведе до жилището й.

— Как бих могла да ви се отблагодаря? — попита тя със задавен глас.

— Не е нужно, мис. Сега направих това, което вие направихте за мен тогава.

Ирма погледна изненадано своя избавител. Позна в него човека, който от толкова време я следеше внимателно, без да я доближава. Светлината на уличния фенер освети лицето му и по неговата червеникава коса тя позна ирландеца Пати.

— Да — забеляза той, окуражен от това, че Ирма го позна. — Аз съм този, когото вие защитихте тогава от тълпата. Виждате ли, когато ме изтръгнахте от ноктите на онези разярени хора, които със сигурност щяха да ме убият, аз се заклех да ви се отплатя, като ви пазя и ви защитя, в случай че попаднете в беда. Сега се радвам, че днес ми се удаде да изпълня клетвата си.

Ирма му подаде ръка трогната.

— Много ви благодаря — промълви тя.

— Не трябва да ми благодарите, мис, наистина не трябва — отвърна мъжът и стисна ръката й дотолкова леко, доколкото му позволяваше неговата груба длан. — Едно само искам да ви попитам. Защо работите в оня шантан? Можете да си намерите по-добро място.

Ирма се изчерви.

— Не мога да напусна — каза тя тъжна. — Съдържателят ме държи в ръцете си. Заплатата ми е съвсем малка и той ми е дал пари в аванс. Освен това ми направи дрехи, които пресмята толкова скъпо, че още дълго ще трябва да пея, докато ги изплатя.

— Въпреки това си потърсете друго място.

Тя го погледна учудено.

— Не, не — възрази енергично Ирма. — Обвързана съм с договор. Не мога да го наруша и да пренебрегна задълженията си.

— Съдържателят обаче е хитра лисица и ще ви държи така с години.

— Бог ще ми помогне — въздъхна Ирма.

— Вярвате ли в него? — попита Пати.

— Защо не, той ми е помагал във всички трудни моменти от живота ми. Той изпрати и вас насам в минутата, когато бях в опасност. Той е преобърнал сърцето ви и от мой враг, какъвто бяхте по-рано, би е направил мой пазител и защитник.

Пати млъкна.

— Когато бях дете, майка ми често ми разправяше за него — каза той след дълга пауза. — Аз се смеех на думите й, защото работата ми беше тежка, а в непосилния труд няма Бог. Принудени сме да се блъскаме в мината от сутрин до вечер и не ни остава минута време и възможност да мислим за него.

— Тогава идете в неделя на църква — каза доверчиво Ирма.

— Църква! — повтори учудено Пати. — Има повече от двадесет години, откакто не съм ходил на църква. Сега обаче, щом вие казвате, ще отида.

— Да, идете! Непременно идете!

— Имам още една молба към вас, мис.

— Каква?

— Да ви придружавам всяка вечер до дома. Няма да ви говоря, само ще вървя след вас. Ще ми позволите ли?

— Добре, съгласна съм — отвърна Ирма трогната.

Пати целуна ръката й и бързо изчезна в нощния мрак.