Графиня просякиня

Завръщането и разочарованието на полковник Роджър

Бърнард разлистваше в кабинета си някакво дело, което го интересуваше извънредно много. Това бяха донесенията и рапортите по убийството на милионера Шмит. Това престъпление бе останало неразкрито и престъпникът — ненаказан.

Бърнард не вярваше в невинността на Норт, както му бе представила случая Мери, но му се струваше, че и Ирма бе до известна степен негова съучастничка. Нямаше причина да се съмнява в достоверността на обясненията на Мери и от своя страна бе дал тайно разпореждане до всички префектури в Съединените щати да търсят и узнаят мястото, където се намира Ирма, да я следят и да не я изпускат от поглед до второ нареждане. Властите бяха упълномощени да я арестуват, в случай, че се опита да се укрие или избяга, тъй като по онова време тя бе живяла в дома на Шмит.

Колкото и да беше странно, Бърнард не можеше да направи други заключения при данните и съвпадението на фактите, които му бяха представени. Норт беше изчезнал безследно, възможно бе Ирма да знае къде се крие или пък самата тя да го укрива. Нейната разправия и преговори с Норт в дома на Мери, чиято компаньонка бе, останаха неизвестни за външния свят. Те бяха дали само повод на полицая, който по природа и като професионална деформация вижда навсякъде подозрителни хора, да мисли, че срещите й с Норт имат някакво отношение към убийството. За да дойде до такова заключение, Бърнард дълго бе размишлявал.

Внезапното появяване на Ирма в Ню Йорк, нейното ангажиране като компаньонка на Мери, втората съпруга на Норт, тайните й свиждания с него — всичко това за мозъка на един полицай, свикнал да вижда в обикновеното необикновено, беше достатъчно, за да го накара да мисли, че Ирма е престъпница.

Той отново бе зает с разсъждения в тази посока, когато вратата се отвори и на прага застана висок, строен човек.

— Добър вечер, Маршъл!

— Добър вечер! Я, кого виждам! Дали не ме лъжат очите!? Полковник Роджър!

— Да, самият той! Представям ви се по случай завръщането си от отпуск.

— Извинете, господин полковник, но доста сте закъснели. Просрочихте отпуска си без никакво разрешение!

— Не съм виновен за това — отговори Роджър, изненадан от студения прием на Бърнард. — Бях тежко ранен, лежах цели месеци, така че не можех да се върна по-рано.

— Ранен ли казахте, господин полковник? — попита Бърнард малко по-внимателно.

Роджър се почувства обиден от тази студенина. Какво се бе случило с Бърнард? Той винаги го бе посрещал приятелски, а сега го намираше толкова променен.

— Спомняте ли си онази голяма катастрофа по Мисисипи преди няколко месеца? — запита Роджър също толкова хладно.

— Ах, да, вие говорите за взрива! — отговори Бърнард.

— Аз бях един от пътниците на този нещастен параход — поясни полковникът лаконично.

— Невъзможно! Зная, че нито един човек не се е спасил от тази катастрофа!

— При все това има един и това съм аз! Спаси ме едно непредвидено обстоятелство. Предупредиха ме малко преди избухването да напусна парахода. Няколко секунди след това той бе вдигнат във въздуха. В болницата съм лежал дълго време в безсъзнание.

— Съжалявам много — каза Бърнард хладно, което отново направи неприятно впечатление на Роджър.

Полковникът бе твърде горд, за да се унижи да поиска обяснение от Бърнард за обрата в отношението му към него, затова реши да отговаря на въпросите му все така сухо.

— Вижда се, че не сте сполучили да арестувате престъпника — продължи Бърнард.

— Не, за жалост, въпреки че го преследвах много отблизо — отговори Роджър и разказа накратко за пакостите на Норт в Нови Орлеан и печалната участ на фамилията Сейнт Артай.

Бърнард изслуша внимателно полковника и въпреки че не стана по-дружелюбен от това, все пак призна, че Роджър е действал енергично и умело.

— Тъкмо се занимавах с това дело — каза той, като посочи дебелия том книжа. — Можете ли да ми кажете къде се намира сега Ирма, първата съпруга на Норт?

Полковникът трепна — нещо, което не убягна от острия поглед на шефа на тайната полиция.

— Не — отговори Роджър. — Не зная къде се намира тази клетница, защото тя изчезна безследно. Научих, че е тръгнала за Колумбия, но нищо повече не можах да узная.

— Но не представлява голяма трудност да се открие тази жена или местата, където се укрива! — настоя шефът на тайната полиция, като гледаше изпитателно полковника.

— Не разбирам защо толкова държите на това — отвърна Роджър и поклати глава. — Изглежда, че тя също е заподозряна в нещо.

— Дори и така да е, има ли значение — каза Бърнард, като наблягаше на всяка дума.

Роджър отстъпи крачка назад.

— Шефе, уверявам ви, че грешите! Как можете да се съмнявате в мисис Норт. Тя не е способна да извърши и най-дребното престъпление.

— Това е ваше мнение — възрази Бърнард сухо. — Аз обаче гледам на нещата другояче.

Полковникът усети, че кръвта му закипява.

— Държа да забележа, мистър Бърнард, че онзи, който е обвинил мисис Ирма пред вас, е подлец, когото аз ще привлека под отговорност.

— Внимавайте, г-н полковник, аз зная своите задължения и ще работя, както ми диктува разумът — отвърна началникът.

— И смятате да преследвате нещастната Ирма? — извика Роджър огорчен.

— Това не ви засяга! — каза Бърнард енергично. — Наистина вашето мнение за невинността на мисис Норт е малко странно.

— Напълно ясно и оправдано е — каза полковникът. — Който познава добре и отблизо тази жена, ще се съгласи с мен.

— Понякога външността мами — отбеляза Бърнард. — Ще бъда принуден да ви представя случай да се убедите сам в нейната виновност или невинност.

— На мене ли? Защо именно на мен? — учуди се Роджър.

— Ще встъпите ли в длъжност? — запита изведнъж шефът.

— Да, затова съм дошъл, да получа вашите заповеди.

— Добре. Сега ще ви натоваря с една задача, която ще ви даде необходимото осветление, г-н полковник! — каза Маршъл. И като се замисли за една минута, добави: — Върнете се там, където загубихте дирите на мисис Норт, и разпитайте навсякъде най-щателно къде се намира и какво прави. Ако успеете да я доведете в Ню Йорк, ще заведа следствие срещу нея.

— С други думи казано, да я арестувам и да я доведа тук, така ли? — попита полковникът, като сдържаше с мъка възбудата си.

— Щом искате да наричаме нещата с истинските им имена — да, така е! — отговори Маршъл.

— Тогава отказвам да изпълня тази заповед! — отговори полковникът рязко.

— Какво? Добре ли чух? Не искате да изпълнявате моите заповеди? — запита раздразнен шефът.

— Не искам! — отговори Роджър твърдо.

— А знаете ли последствията, които води след себе си един такъв отказ? — предупреди Бърнард.

— Разбира се! — отвърна студено Роджър.

— И?

— Приемам уволнението си! — каза полковникът решително.

— Помислете си добре, полковник. Иска ми се да вярвам, че сте произнесли тези думи малко прибързано — забеляза Бърнард.

— Никога не оттеглям думите си! Държа на отказа си.

— Добре тогава, нашият разговор е изчерпан — отсече Бърнард.

Полковник Роджър се поклони и напусна работния кабинет на шефа на тайната полиция.

— Още една минута само, г-н полковник! — извика Бърнард.

Но Роджър не го чу, защото вече беше излязъл. Той напразно се мъчеше да разбере какво се бе случило в Ню Йорк по време на неговото отсъствие, та се е стигнало дотам самата Ирма да бъде заподозряна. Дали целият свят не беше се обърнал против нещастната жена, та тя да не може никъде да намери покой? Какви демонски сили бяха пуснати в ход, за да се стигне до нейното мнимо участие в престъплението?

Роджър всъщност не знаеше много добре какво му предстои да прави при така стеклите се обстоятелства. Дойде му наум да отиде да види втората жена на Норт и да научи от нея някои подробности. Сега тя бе за него единствената отправна точка, от която можеше да започне своите разобличения, за да разпръсне съмненията върху Ирма. Той се качи на един файтон и се отправи към двореца Гулд. Но беше напразно, защото там узна, че Мери бе заминала нанякъде за неопределено време, като съобщила само, че ще се обади от южните щати.

Това известие накара Роджър да се запита какво можеше да търси Мери в южните щати. Дали не беше отишла там да търси Норт и Ирма? Такова едно предположение не изглеждаше за Роджър съвсем неоснователно.

Изведнъж друга мисъл премина през трескаво работещия му мозък. Той бе отказал на Бърнард да доведе Ирма в Ню Йорк, но ако Бърнард натовареше с тази задача някой друг, който би издирил Ирма и би се отнасял грубо с нея?!

Не, това не биваше да се допусне.

Той реши да тръгне да търси Ирма и като я намери, да я заведе в Германия, където тя щеше да бъде защитена от всякакви притеснения. Трябваше да намери някого, който да му обясни подробно неясните събития, станали през време на неговото отсъствие от Ню Йорк, защото иначе щеше да се лута в лабиринт от предположения и да работи „на тъмно“. Той обаче не намираше такъв човек. Може би само слугите на Мери биха били в състояние да кажат нещо. Понеже беше сигурен, че ще бъде уволнен, Роджър се чувстваше по-свободен. Като реши да действа бързо, той започна да наблюдава двореца на Гулд и успя да открие в една гостилница кочияша на Мери.

Чрез един много щедър бакшиш, придружен с обещанието, че ще пази тайна, той го спечели на своя страна. Кочияшът разказа на полковника, че отначало Мери живеела много уединено и не приемала абсолютно никого.

— Само напоследък — прибави старият човек — господарката ми стана малко особена в обноските си.

— В какво точно, разкажи! — настоя Роджър с добре прикривано любопитство.

— Поведението й стана наистина странно. По-рано тя никога не напускаше Ню Йорк. Сега много често ходи във вилата си в Далбъри и често прекарва там дори по-продължително време. И… — старецът се огледа предпазливо на всички страни, за да види няма ли някой, който да го слуша. — Какво да кажа — пошепна той, — един глупав слух се разнесе… Но Ана, слугинята, започна да твърди, че госпожата живеела там с някакъв мъж.

Роджър заслуша внимателно. Това беше нещо важно.

— Никой не знаеше с положителност каква бе всъщност истината — продължи кочияшът. — Но и външно госпожата много се бе променила. По-рано бе бледа, тъжна, замислена, а сега бе станала добра, весела, пълна с енергия, така че всички се чудеха на промяната в нея. Но това нейно добро разположение не трая много — само няколко седмици. Един ден пристигна някакъв гост — възрастен господин от Германия, който носеше благородническа титла… Фейзелщайн ли беше…

— Хоенщайн — помогна му Роджър, едва сдържащ вълнението си от важното откритие, до което се бе добрал.

— Да, така беше. Граф Фон Хоенщайн! Той идва няколко пъти и след това аз го заведох с мисис Мери на станцията, от където заминах за вилата. Когато след няколко дни тя се върна, беше толкова променена и съкрушена, че ние се уплашихме, като я видяхме.

— След това старият граф идва ли пак? — попита Роджър.

— Да! Той посети още няколко пъти госпожата. Чухме след това, че си заминал. Не след дълго и господарката ми си стегна куфарите за път.

Като се връщаше към дома, Роджър разсъждаваше върху всичко, каквото му бе разказал кочияшът. Коя ще е била тази тайнствена личност, която се е подвизавала във вилата? Дали Мери не е имала някакъв любовник, когото е криела там? Но щом и графът я е посещавал във вилата, това неизвестно лице може би има някаква връзка и с Мери, и с него. Освен това защо ли е дошъл графът в Америка? И най-накрая, тази промяна у Мери след отиването й във вилата заедно с графа. Това не се беше случило току-така!

Полковникът напрягаше мозъка си, за да разгадае неяснотите, но не можеше да изгради едно твърдо предположение, защото му липсваха още факти.

Без съмнение промяната у Мери, така силно поразила слугите й, бе свързана непременно с графа, а също така и със заминаването й след неговото посещение във вилата. А графът бе баща на Ирма.

Тук лежеше развръзката.

Когато Роджър влезе в стаята си, погледът му попадна върху един голям жълт плик, оставен на писалищната му маса. Отвори го бързо и очите му пробягаха по съдържанието му.

— Уволнението ми! — промълви той. — Очаквах го. Идва тъкмо навреме. Като не съм обвързан със служебни задължения, по-лесно ще мога да разгадая загадката.

Преди всичко полковникът реши да потърси и намери Ирма и да й съобщи за пристигането на баща й в Америка. Той вярваше напълно в нейната невинност и сега можеше да й бъде много полезен. Обладан от любов, Роджър тръгна да търси любимата жена.

В тъмнината, която обгражда всяка човешка съдба, още една сила, невидима за окото и недоловима за съзнанието, се подготвяше да окаже помощ на Ирма.