Графиня просякиня

Мая

Бяха изминали много дни от посещението на двамата приятели в „Уайт Касъл“.

Слънцето разпръскваше червеникавите си лъчи върху белите мраморни стени. Лъчите проникваха през прозорците на салона от горния етаж и преливаха в най-различни цветове по килимите, покриващи пода. В един от тези салони, подредени с изискан вкус, се намираха три млади момичета. Това бяха сърдечните приятелки на двамата. Те носеха и сега пленителните си костюми от онази вечер. Мая и Азума се бяха отпуснали небрежно на меките канапета, а Приска седеше на един стол до прозореца и наблюдаваше играта на слънчевите лъчи по килима.

— Дали ще дойде днес? — промълви тя.

Мая весело късаше цветя от един скъп букет, който се намираше до нея, и ги хвърляше на Азума. Индийката изтръгна букета от вазата и го запрати по един папагал, който се люлееше на някакъв обръч. Той хвана ловко букета и започна да скубе с човка и крака цветята едно по едно. Индийката се изсмя безгрижно, протягайки ръце, и каза:

— Ей, голяма скука наистина. Азума, нямаш ли намерение да кажеш нещо днес?

— Какво да ти кажа, мила — отговори красивата ориенталка.

Мая се изсмя гласно.

— Всичко, каквото поискаш — каза тя. — За любовника си, за това, за онова… Не виждаш ли, че умирам от скука.

При произнасянето на думата любовник египтянката трепна и се изправи. Пламенният поглед на полупритворените й очи показваше, че в тази горда осанка трептеше любовно чувство.

— Ти нямаш никакъв любовник! — отговори тя лаконично и облегна глава на ръката си.

— Чули, Приска? — каза индийката през смях.

Полякинята обърна глава към нея, но не отговори.

— Не, не! Днес и двете сте нетърпими — каза Мая сърдита. Тя отмахна атлазената покривка, която я покриваше до половината. Само едно прозрачно облекло обгръщаше обаятелната й снага.

— Хайде, Азума! — помоли се тя. — Вземи арфата. Искам да танцувам.

Азума стана мълчаливо, взе един малък струнен инструмент от онези, които държи в ръцете си всяка улична певица в Кайро или Александрия, и струните започнаха да напяват тъжна мелодия.

— Не, не! Нещо друго — засмя се Мая.

— Чакай, чакай! Много си нетърпелива — каза Азума.

Тоновете се усилваха и мелодията постепенно стана по-игрива. Мая отиде в средата на салона и хвърли пантофите, които носеше. Босите й крака, чиито златни звънчета подрънкваха леко, започнаха да се движат в такта на музиката. Ръцете й хванаха лекия воал, който обвиваше снагата й, и с едно грациозно движение тя го махна, като откри гърдите си. Младата девица на индийското слънце пристъпваше ту напред, ту назад, като покриваше и откриваше главата си с летящите краища на воала. Движенията й бяха леки и пъргави.

Песента постепенно утихваше, докато престана съвсем. Мая се хвърли на канапето и се покри с атлазеното покривало чак до шията. Черните й очи погледнаха изпитателно Приска. Искаше да види какво впечатление беше направила гледката на полякинята.

Приска гледаше с удивление. Тя се приближи до индийката и седна на един стол до нея.

— Много добре, момиче! Танцуваш като нимфа. В детството си, когато дойката ми разказваше приказки, винаги съм желала да видя нощния танц на нимфите. Сега знам какво представлява тяхната игра.

— Мълчи! Не се подигравай — изсмя се Мая, като прикри с ръка устните си.

— Това индийски национален танц ли беше? — попита Приска.

— Не — отговори индийката. — Още когато бях в родината си, този танц се играеше в чест на Кришна, всесилния бог на света. Тогава аз бях баядерка в капището на Канпур.

И като видя изумения поглед на Приска, тя добави:

— Не бях баядерка от онези, които търсят прехрана в градовете на неверниците. Като баядерка от капището на мен гледаха като на светица, докато…

Тя млъкна.

— Разказвай по-нататък, Мая — молеше полякинята. — Разкажи ми за Индия, за пътя, по който си стигнала дотук. В замяна аз ще ти опиша моите перипетии.

— Да, добре — засмя се индийката весело, — но и Азума ще разкаже своите.

Египтянката кимна с глава в знак на съгласие. Тя стоеше неподвижна, както преди, само големите й очи бяха широко отворени и откриваха един бездънен поглед.

— И така, слушайте — започна Мая и притегли нежно главата на Приска към себе си. — В коя провинция на своето отечество най-напред съм видяла светлината и какви са били родителите ми, не зная. Изглежда, че са принадлежали към някаква скитническа секта и са ме продали още много малка на свещениците от капището, понеже у нас се счита за най-голямо щастие да бъдеш пожертвана завинаги в капището. Стари свещеници, служители на бога с много глави, Кришна, бдяха над живота ми, научиха ме на свещените обредни танци и се грижеха с истинско бащинско усърдие за здравето ми. Да, тогава бях щастлива! Още от сутринта напусках мрачните стени на капището, за да отида до близкия поток, следвана от моята опитомена дива коза, която вървеше след мен като кученце. Папагалът също ме преследваше с лудешки скокове и шумно крякаше от дърво на дърво. После по цели часове седях под прохладните дъбрави и от пенливите вълни на потока ме поздравяваха лотосите, като че ли ме приканваха да се гмурна в тяхното кристално царство. И така, аз пораснах голяма, без каквито и да е грижи и тревоги, щастлива от вечно синьото небе и горещото индийско слънце.

Навсякъде ме съпровождаха удивени погледи, когато скачах и танцувах с другарките си около статуята на бога Кришна, обсипана със скъпоценности.

Един ден се принасяха големи жертви на Кришна. Тържеството привлече много гости в капището и трая няколко дни. Когато свърши, началникът на свещениците ме повика при себе си и ме попита: „Раджата от Локмар, който е тук, те е видял и понеже много си му харесала, те иска за жена. Желаеш ли да го последваш?“. Аз забелязах, че старецът ме даваше при много тежки условия. Той толкова ме обичаше, че му бях като дъщеря. Когато ми зададе този въпрос, усетих, че гласът му трепереше. Но аз малко обръщах внимание на неговата болка, като имах предвид великолепието и богатството, което ме очакваше като съпруга на принца. Приех с радост предложението. Тогава свещеникът ме благослови преди тръгване. Качиха ме на един слон, разкошно украсен с пъстри платове, и с шумна церемония ме заведоха в новото ми отечество. Там за пръв път видях бъдещия си съпруг. Той беше старец на годините на дядо ми. Но мен това не ме интересуваше.

Понеже бях още дете, не мислех за друго, освен за светлия живот, който ме очакваше. Започнаха големи приготовления за венчавката ми. Свещениците ме отведоха при съпруга ми, но преди още да бяхме стигнали от капището до двореца, където се венчахме, в носилката пред процесията, в която се намираше съпругът ми, се вдигна шум. Разнесоха се ужасни викове. Стана ясно, че старият раджа е получил апоплексия и внезапно е умрял. Вместо празник последва скръб и погребение.

Но не беше само това. Идваше най-страшното изпитание. Трябваше да последвам моя съпруг в гроба съгласно индийските закони. Да се кача с него на кладата и заедно да изгорим.

Молих се, плаках, исках милост, но напразно. Пазеха ме да не избягам. Най-сетне дойде денят, когато трябваше да прекъсна своя млад и крехък живот. Отново беше устроено тържествено шествие, както по-рано, и пак бях вдигната на такъв украсен слон, но този път всяка негова стъпка ме приближаваше към мястото на погребението.

Големият жертвеник беше вече пред мен, а горе, на върха му, в скъпи одежди и балдахин лежеше мъртвото тяло на моя съпруг. Свещениците вързаха ръцете ми отзад и ме повлякоха към кладата. Вцепених се от ужас. Близо до мъртвеца имаше греда, към която ме привързаха. Пламъците започнаха да се издигат нагоре.

В това време множеството, което се беше събрало за зрелището, изведнъж се разбяга. Конници в черни мундири излязоха от близката гора и започнаха да гонят насъбралите се зрители. Това беше едно отделение от английската войска, която беше научила за варварския обред, организиран от индийските духовници. Началникът на конницата, млад и красив офицер, скочи от коня върху кладата и с един замах разсече въжетата, с които ме бяха вързали. После се смъкнах по горящите дървета. Поопърлих се, но бях спасена. Офицерът се качи на коня си.

— Ще ви заведа в Калкута — каза ми той приятелски. — Там имам познато семейство, което ще ви приеме с радост. За да не попаднете отново тук в нова опасност, трябва да тръгнете веднага. Иначе фанатиците свещеници пак ще ви изгорят.

Аз благодарих на избавителя си, който се отнесе кавалерски с мене. През нощта имах на разположение една особена шатра със стража пред вратата. След няколко дни път пристигнахме в Калкута, където намерих горещ прием в английското семейство. Моят избавител често ме посещаваше. От неговите погледи разбрах, че ме харесва, но аз не бях в състояние да отговоря на чувствата му. Да, да, смейте се! — каза Мая. — Никога досега мъж не е успявал да ми вдъхне симпатия и любов към себе си. Присмивала съм се на всички, които са ме заговаряли за това.

След кратко мълчание Мая продължи разказа си:

— След известно време младият офицер бе повикан в родината си. Той беше отчаян. Като че ли го виждам и сега: коленичил пред мене, молещ се да го последвам и да му стана съпруга. Отблъснах го и му се присмях. Скоро след това той напусна Индия. От парахода, с който бе пътувал, получих писмо от него, едно пламенно писмо, с което отново ме молеше да се омъжа за него. Твърдеше, че не би могъл да живее без мен. Аз останах още една година в Калкута. След това моите приятели също заминаха за Англия и ме оставиха в едно американско семейство, което не се интересуваше много от мен. Един господин, който ме посети няколко пъти, ми направи различни предложения: да ме разходи из далечни страни, да ми намери работа в някоя богаташка къща. Приех предложението, защото и без това нямах родина. Той ми обеща, че след няколко години ще ме върне пак в Индия. На парахода, с който плавахме за Америка, всички се отнасяха с мене като с благородна дама и това ме правеше щастлива. Пътувахме дълго и с влак през високи планини, чиито върхове блестяха от бялата покривка на снеговете като нашите Хималаи. Моят покровител обаче излезе подлец. Тук той ме продаде и стигнах до това унизително положение. Отначало се чувствах много нещастна, виках, крещях, исках дори да си пръсна главата в стените на този затвор, но после се примирих. Знам добре, че за мен вратите към родината са затворени и няма обратен път. Понякога си мечтая и се отдавам на спомени за родината и за ранните си детски години. Нощем се измъчвам от неосъществими копнежи по невъзвратимото. Виждам как палмите шумят около мен, а лотосите ме поздравяват тайнствено и ми шепнат сладко. Виждам пак капищата, синьото небе, което ми се усмихва, слънцето, което ме милва. То е блестящо, а тукашното е вяло и навъсено. Там то изгрява като грамаден, горящ, червен глобус и е за мен неизличим спомен от моята прекрасна Индия.

Мая свърши своя разказ. На очите й се бяха появили сълзи.