Игра на щастие

— Спечели! Мистър Стивънс пак спечели! А мистър Гулд изгуби цяло състояние!

— За него не е от значение. Тъстът му е мултимилионер.

— Той е луд. Пак залага на същата карта.

— Изглежда, че днес Гулд възлага всичките си надежди на дама купа!

— Да играеш с дама купа не е добре — обади се някой, наблюдаващ отстрани играта.

Артур не обърна никакво внимание на тези думи, които се отнасяха за него. Беше се съсредоточил изцяло върху картите.

— Пак изгуби! Десет хиляди долара! — извикаха няколко гласа.

Артур стана блед като восък. Беше потърсил в играта на карти развлечение и облекчение от загубата в друга една игра — играта на щастие. Той се отправи към дъното на салона и написа нов чек от банка „Юниън“. Този чек беше последен и едва покриваше остатъка от сумата в тази банка. Ако изгубеше и нея, цялото му състояние щеше да бъде принесено в жертва на дяволските карти. След като написа чека, той отново се върна на масата. Продължи да залага, но вече не на дама купа, а на друга карта. Този път обаче дама купа спечели, но за негова сметка. Артур загуби петдесет хиляди долара. Всички присъстващи възкликнаха изумени. Погледите им бяха отправени към губещия играч. Той беше смаян, но остана мълчалив.

— Той пък печели в любовта — забеляза някой. — Нали, Гулд! Ела да се чукнем. Аз също имам неприятности. Ела да се разтушим!

Йохан се помъчи да се усмихне, взе от сребърната табла, която лакеят разнасяше около масата, чаша шампанско и пи със своите приятели.

След това излезе от клуба и заскита из улиците като пиян. Така стигна до един съвсем безлюден ъгъл и се спря. Видя пред себе си самотна пейка и седна на нея. Беше като замаян. Виждаше себе си изправен пред пропаст. Собственият му дом изглеждаше като чудовище, в което се беше свила Ирма: мълчалива, дебнеща, готова да го унищожи с документите, които притежаваше. Пред изплашеното му въображение затворът придобиваше все по-реални очертания. Ако Ирма го издадеше, непременно щяха да го осъдят за двубрачие. А може би в този момент тя вече беше направила това! В това време се приближиха няколко души. Гулд се сепна. Беше ги взел за полицаи.

Той стана и отново започна да скита. Отчаянието го беше стиснало здраво в ноктите си. В този момент смъртта му се струваше като сладко избавление от ужаса. Той стисна дръжката на револвера в джоба си. Сега оръжието беше единственият му приятел, единственият спасител, който му подаваше ръка.

След дълго ходене Артур се озова в някакъв парк. Беше тъмно и съвсем тихо. „Трябва да се избавя от тези ужасни мисли — разсъждаваше той. — Бих могъл да се справя с Ирма. Рано или късно тя ще ми падне в ръцете. Но загубата на състоянието е лошо нещо. Загубих повече, отколкото имах!“

Гулд крачеше бавно. Неусетно стигна до малко изкуствено езеро. „Ами ако се самоубия? — помисли си той. — Никой не би ме познал. Ще захвърля и двете визитни картички, както и няколкото незначителни писма.“ Картичките и писмата полетяха във водата. Мъжът стисна пистолета. „Да бъде проклет този свят! Защо ли изобщо съм се родил! Сега вече мога да поправя грешката от нещастното си съществуване.“ Той опря дулото на револвера до дясното си слепоочие. Само миг го делеше от края.

Но ръката отслабна и свали оръжието. Една натрапчива мисъл озари измъчения му мозък. Беше проблеснала нова надежда. Гулд изправи глава. Съществуваше път за спасение и той го беше забелязал в последния момент.

Бе измислил нов план, който беше ужасен.

Загрузка...