Графиня просякиня

Любовта на Онари

Онари оздравя дотолкова, че можеше да излиза, подкрепян от двама души. Този ден беше истински празник за навахите. Тетовеха, дъщерята на втория вожд, посети къщата на Джеронимо, за да изкаже радостта си от оздравяването на Онари. Но младежът не й обърна никакво внимание, въпреки че тя го гледаше с изпълнени с обич очи. Тетовеха отгатна причината за хладното му отношение към нея и омразата й към бялата жена се засили още повече.

Един ден Ирма се разхождаше заедно с Юнона из полето, където работеха жените. Докато останалите я поздравяваха почтително, една малка група започна да я обижда. Юнона се приготви да защищава господарката си, защото видя, че някои от жените посягаха за камъни, но изведнъж всички те се разбягаха, сякаш изплашени от невидим неприятел. Ирма се обърна и видя Онари, който препускаше бързо към тях.

— Обиди ли някой Бялото цвете? — попита той, като хвърли презрителен поглед към бягащите жени.

Благородното сърце на Ирма не и позволи да наклевети тези заслепени жени, но Юнона веднага разказа всичко.

— Не наказвайте тези нещастни жени! — примоли се Ирма. — Смъртта на мъжете им ги е озлобила против мен, но аз им прощавам от цялото си сърце!

— Жените няма защо да се страхуват от мен — отвърна Онари, — но аз ще съумея да им вдъхна уважението, което те дължат на Бялото цвете!

На следващия ден един индианец дойде в стаята на Ирма и я покани да отиде в помещенията, обитавани от семейството на вожда. Там тя завари много от старейшините, насядали в кръг. Старият Джеронимо я посрещна, хвана я за ръката и заговори на присъстващите:

— Воини на Навахо! Ето Бялото цвете, което спаси живота на единствения ми син. Тя ще остане тук, докато дойде денят, когато ще се отправи при сънародниците си. Воини, чуйте моята заповед! Синът ми Онари вчера е видял, че жените на загиналите за малко не са нападнали Бялото цвете. Знайте, че който отсега нататък се опита да направи подобно нещо, обижда мен, вашия вожд! Маниту не ми подари момиче, ето защо от днес нататък племето на навахите трябва да счита Бялото цвете за моя дъщеря и да й отдава уважението, което й се полага, още повече че тя е тази, която може да заповядва на духовете! Тежко на този, който я обиди дори с поглед, той ще почувства тежестта на моя гняв. Казах!

Ирма беше изненадана от този обрат на съдбата й. Но едва съвзела се от думите на Джеронимо, един от старейшините стана от мястото си и заговори:

— Всички чухме думите на върховния вожд на навахите. Отсега нататък ние ще виждаме в нейно лице дъщерята на вожда. Явно такава е и волята на Маниту. Казах!

Глух шепот на одобрение посрещна думите му. След това всички станаха и напуснаха помещението. Ирма понечи да благодари на стария вожд, но той я прекъсна:

— Аз съм много задължен на Бялото цвете, затова и свободата, която скоро ще получиш, е само малка отплата за това, което направи за моя син. А сега имам една малка молба към теб. Тъй като навахите ще те приемат за моя дъщеря, за да спечелиш обичта им, аз те моля да се обличаш с дрехите на моя народ!

Ирма с радост се съгласи, защото нейните дрехи се бяха поокъсали. След като се преоблече, реши да се поразходи заедно с Юнона. Отвън видя Онари, който държеше поводите на красив жребец.

— Този кон принадлежи на Бялото цвете — каза младежът. — Баща ми и аз ще бъдем щастливи, ако тя се съгласи да приеме този малък подарък. Искам да покажа на сестра си чудесната долина, в която живеем.

Юнона веднага разбра, че е излишна, особено като знаеше, че индианците не обичат негрите, затова пожела на господарката си приятна разходка и се върна обратно.

Ирма и Онари вече яздеха извън селището, когато лицето на младежа се помрачи. Орловите му очи бяха съгледали един конник, който препускаше към тях.

— Какво има, кой е този конник? — видяла неудоволствието му, запита Ирма.

— Тетовеха — отговори неохотно Онари.

Наистина беше Тетовеха, дъщерята на втория вожд. Тя се приближи до девойката. Конят й беше облян в пяна.

— Какво искаш, Тетовеха? — попита Онари хладно.

— Исках да придружа теб и Бялото цвете — отговори насмешливо девойката.

— Аз помолих ли те да сториш това? — попита рязко той.

— Не. Но преди ти беше много приятно да те придружавам в разходките ти, затова помислих, че няма да се разсърдиш, ако го направя и сега.

Онари искаше да отговори остро, но умоляващият поглед на Ирма го спря.

— Добре, придружи ни — съгласи се той.

Известно време тримата яздеха мълчаливо, най-после Онари наруши мълчанието, като започна да обяснява на Ирма забележителностите или й обръщаше внимание върху природните забележителности. Тетовеха на няколко пъти се опита да се намеси в разговора, но Онари не я удостои дори с поглед. Неочаквано тя ритна коня в хълбоците и той се понесе в бесен галоп.

— Какво й стана? — учуди се Ирма.

— Остави я, тя е още дете! Сега ела да те заведа при кристалния извор, от който според преданието са дошли нашите прадеди.

След половинчасова езда двамата стигнаха до една местност, която със своята тайнствена красота накара Ирма да извика от възторг. Едно кристално езеро, чиито води не потрепваха, се простираше между две гранитни скали, стоящи сякаш на стража в двата му края. Бистър като сълза извор изливаше водите си в него. Онари заведе Ирма на една обрасла с мъх скала, от която се откриваше великолепен изглед.

— Красива е земята на навахите! — възкликна Ирма.

— Харесва ли ти? — попита радостно Онари. — Аз те доведох тук, защото искам да ти кажа нещо. Твоите думи ми дават кураж да ти задам един въпрос, който отдавна пари не само устните ми, но и сърцето ми. Той ще реши и съдбата ми…

Зад гърба им нещо прошумоля, но двамата, увлечени в разговора, не чуха нищо.

— Бялото цвете спаси живота ми — продължи младият индианец. — Без нейната намеса отдавна щях да бъда във Великите ловни полета. Изслушай ме, Бяло цвете, чиято красота затъмнява дори слънцето! От мига, в който те видях до моето легло, сърцето ми тупти само за теб. Бялото цвете ми показа науките на своя народ, които са по-добри от нашите, ще прегърна дори и вярата му. Но искам да изпълниш едно мое желание, което не ми дава покой… Тъй като те обичам повече от всичко на света, те моля да станеш моя жена!

Ирма почувства, че се изчервява още при първите думи на Онари, който с блеснали очи очакваше отговора й.

— Не мога да изпълня желанието ти, Онари — отговори след кратко мълчание тя, като с мъка сдържаше вълнението си. — Това е невъзможно!

— Невъзможно ли?… Защо? — трепна Онари. — Да не би Бялото цвете да мисли, че няма да я пазя като очите си?

Шумът в храстите зад тях се повтори, но те отново не го чуха.

— Разбери, Онари, че това не може да стане, защото… защото аз съм омъжена! — каза Ирма, като въздъхна тежко.

— Тогава трябва да ти кажа, че мъжът ти е голям негодник! — извика така възбудено той, че Ирма се стресна. — Вместо да даде и последната си капка кръв за теб, той те остави да паднеш в ръцете на навахите.

— Той не беше тогава при мен — отговори тя плахо.

— Значи те е оставил да пътуваш сама през местност, кръстосвана от нашите храбри воини? — запита той с нарастващ гняв. — Кажи ми, Бяло цвете, къде се намира този мерзавец, аз ще го намеря и ще хвърля мръсния му труп на псетата, защото той не е достоен да умре от ръката на воин!

Ирма стоеше объркана, защото не знаеше какво да отговори на разгневения младеж. Изведнъж една спасителна мисъл се роди в главата й.

— Онари, чу ли какво каза на съвета на старейшините баща ти?

Младият индианец потвърди с кимване.

— Баща ти ме осинови. Значи аз съм негова дъщеря и твоя сестра. Нима е възможно една сестра да се омъжи за брат си?

Ирма не се беше излъгала в ефекта на това, което каза. В черните очи на Онари изчезна гневният блясък. Той помълча малко, навел тъжно глава, след това протегна ръка на Ирма и каза с болка:

— Ще ми прости ли Бялото цвете? Това, което тя каза, е истина. Аз никога няма да й повторя думите, които изрекох преди малко, но няма да се откажа от надеждата, че сърцето й никога не ще ми принадлежи!…

Ирма не отговори, само посочи залязващото слънце. Онари разбра, че младата жена искаше да се върнат вкъщи. Помогна й да се качи на коня си. След това и той се метна пъргаво на своя и мълчаливо се отправиха към града. Едва се бяха отдалечили от езерото, храстите се разтвориха и се показа Тетовеха, като хапеше устните си от злоба. Тя вдигна заканително ръка, след това отиде при коня си и като скочи на гърба му, препусна в луд галоп. Само че не се отправи към селището, а към един проход, където я чакаха няколко жени. По техните буйни ръкомахания можеше да се предположи, че разговорът им беше от голяма важност. Това доказаха и думите на Тетовеха към другите жени:

— След няколко дни Онари ще бъде освободен от тази магьосница и аз отново ще спечеля сърцето му!