Графиня просякиня

Майчината сила

Ирма вървеше из гората изморена и със свито от мъка сърце. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя се съмняваше, че ще намери малкото си дете. С умоляващ глас тя го викаше по име и молеше бог да й го върне. Вместо отговор до слуха й достигаше само нощният шум на гората. Сърцето на клетата майка тръпнеше от ужас. Смъртта я дебнеше на всяка крачка в гората, но нищо не можеше да я накара да се върне назад. Тя трябваше или да намери детето си, или да умре. Майчината любов й даваше нови сили и тя вървеше смело напред.

Вече не следваше една посока. Обикаляше на различни страни, за да обхване по-голямо пространство. От време на време се спираше и се ослушваше дали няма да чуе познатия детски глас.

Изведнъж се спря вцепенена и бавно отстъпи назад. От всички страни я гледаха зловещо кръвожадни очи. Гладните зверове постепенно бяха я обградили. Ирма помисли, че е настъпил последният й час. Тя държеше револвера в треперещата си ръка, но още не смееше да го използва. Не знаеше дали, дори ако успееше да убие едно-две от тези животни и другите разкъсат техните трупове, жаждата им за кръв нямаше да се увеличи.

Ирма потрепери. Тя не знаеше от коя страна ще бъде нападната, но беше твърдо решена, че няма да се предаде лесно.

Изведнъж зверовете, които я заобикаляха, започнаха да вият така ужасно, че косите й настръхнаха. Воят им сякаш беше погребалната песен на гората.

Ирма се олюля и се подпря на едно дърво. Дори мъж трудно би могъл да овладее чувствата си в този миг, камо ли една слаба жена!

Воят прекъсна така внезапно, както и беше започнал. Учудването на Ирма нарасна още повече, когато видя, че всички животни бързо изчезнаха. Каква беше тази тайнствена причина, която ги разгони?

Тежки глухи стъпки изтръгнаха Ирма от нейното слисване. Тя съобрази, че вероятно се приближава някакъв силен звяр, от който всички горски обитатели се страхуват. От гърдите й се изтръгна вик на уплаха и тя побягна напред. Стъпките зад гърба й също се ускориха. Ирма изплашена погледна назад. По петите я следваше гигантска черна мечка. През главата на Ирма светкавично мина спомен за някакво съобщение от вестниците, че в Колумбия се появила мечка, която изяла жената и детето на един бакалин и дори разкъсала един от ловците, тръгнали да я преследват.

Ирма не се съмняваше, че същата мечка преследва сега и нея. Тя беше на границата на лудостта. Въпреки това затича още по-бързо. От време на време в нощната тишина отекваха безполезните й викове за помощ.

Бодливите храсталаци разкъсваха дрехите й, издраскваха кожата й. По тялото й течеше кръв, но тя не чувстваше болка.

Силите започнаха да я напускат.

— Небе, смили се! — извика Ирма задъхана.

Мечката несъмнено беше по-пъргава от нея и вече почти я настигаше, защото тя усети топлия й дъх по голите си рамене.

Животното замахна лапа, но успя да закачи само роклята на Ирма, която се раздра на парцали. От това жената спечели малка преднина. Мечката изръмжа сърдито и отново я подгони.

Колко ли още щеше да продължи тази луда гонитба? Ирма знаеше, че ако се препъне и падне, с нея е свършено.

Неуспехът явно подразни звяра. Страхотен рев раздра нощната тишина. Ирма вече не вярваше, че ще се спаси. Но в този миг тя видя пред себе си гигантско дърво. Със сила, каквато само страхът може да даде на човек, тя се промъкна през пукнатината в дънера, която се изпречи пред нея. Вътре дървото беше кухо.

Това беше едно от ония дървета, които се срещат в американските гори, и някои от тях са толкова големи, че в дънера им може да се обърне кола с четири коня.

Ирма се сгуши в най-отдалечената страна на кухината.

Разярената мечка се спусна към дървото, но се удари силно в него. Това я озвери още повече. Пъхна главата си в отвора и започна да души. Когато разбра, че не може да влезе при жертвата си, тя се опита да я достигне ту с едната, ту с другата си лапа. Но всичките й усилия бяха напразни.

Тогава мечката започна да обикаля сърдито около дървото.

Ирма разбра, че и този път смъртта само мина покрай нея. Тя сключи ръце и отправи сърдечна молитва към небето. В нея отново се събуди надеждата и съживи изстрадалото й майчино сърце.

— Не, не — прошепнаха треперещите й устни, — моята малка Лидия е жива, чувствам това! Тя живее, защото и аз живея!…

Изгнилата сърцевина на дървото се беше оронила дъното и се разстилаше като мека постеля. Ирма можеше да легне да си почине, без да се страхува вече от животното, което изтощаваше силите си в безплодни нападения срещу дървото.

Но и самата мечка след няколко часа като че ли се примири с факта, че жертвата й се изплъзна, и ръмжаща се отдалечи.

Отново настана несмущавана от нищо тишина. Тайнственото и еднообразно шумолене на гората звучеше като приспивна песен за изморената, измъчена жена.