Графиня просякиня

Тайнственият глас

Ще оставим за известно време капитан Уорънс, за да се върнем в болницата, в която лежеше Ирма.

Здравата физика на младата жена бе победила болестта, след осем дни треската премина.

Надзирателката влезе в стаята й.

— Как се чувствате? — попита тя.

— Много добре — отговори Ирма. — Надявам се, че след няколко дни ще напусна клиниката.

Болногледачката отвори една специална врата в стената и каза:

— Директорът ви моли да разполагате с тази стая, докато стоите при нас.

Ирма се смая. Тя видя едно комфортно обзаведено салонче.

— Тази стая за мене ли е?

— Разбира се — отговори болногледачката. — Всички болни жени от първия етаж я заемат, докато възстановят напълно здравето си.

Ирма влезе в салончето.

— А защо има железни решетки на прозореца?

— За сигурност — отговори жената с любезна усмивка. — В града ни станаха доста кражби и ние решихме да се осигурим срещу неочаквани посетители.

Надзирателката се измъкна безшумно от стаята.

Изведнъж Ирма трепна. Стори и се, че до слуха й достигна тих плач. Тя стана и се приближи до прозорчето. Очевидно, че гласът не идваше отвън. Миг след това той замлъкна и почти веднага се поднови. Сега Ирма ясно различи откъслечни думи: „Милост!“… „Смилете се!“… „… прошка“…

После тайнственият плач спря.

В същото време болногледачката донесе закуската. Ирма понечи да я пита за тайнствените викове, но обзета от внезапно породило се съмнение, се въздържа.

Когато жената напусна стаята, Ирма обходи внимателно цялото салонче. Тя се намираше близо до камината, когато внезапно гласът прозвуча съвсем близо до нея. Загадката беше разрешена. Нямаше никакво съмнение, че звукът идваше от отвора на камината. Понякога се чуваха тъпи удари. Биеха ли някого? Ирма беше озадачена и смутена.

Към единадесет часа дойде директорът.

— Как е уважаемата пациентка? — осведоми се той за здравето на Ирма.

— Благодаря ви, господин директор, чувствам се много добре.

Този човек още от самото начало беше антипатичен на Ирма. Подпухналото му лице и чувствената му уста, скрита под остри мустаци, носеха явни следи от низки страсти.

— Сега ще ви взема под мой надзор — каза мазно той и малките му очички се впиха в Ирма.

— Как — извика Ирма, — значи вие смятате, че още не съм напълно здрава?

— Наистина болестта премина, но останаха някои опасни последици, които се нуждаят от продължително клинично лечение.

— Какви са тези последици?

— Не се безпокойте, нищо опасно. Малко допълнителни грижи няма да са излишни, за да се избегне опасността да получите мозъчно разстройство.

Като каза това, директорът стана и излезе от стаята. Часовете минаваха един след друг. Ирма седеше недоумяваща в креслото си. Гласът отново достигна до ушите й. Този път тя чу не само отделни думи, но и цели изречения: „Боже… Боже!… Няма ли да свърши този проклет живот?… Не го искам повече, щом всеки ден ми носи нови мъки!…“

Ирма стана.

— Кой е там горе? — извика тя в отвора на камината.

Не последва отговор.

— Има ли някой горе? — попита отново Ирма.

Тогава тя чу лек шепот: „Кой вика?“

— Една жена, която чу гласа ви — отговори Ирма. — Стаята ми е на първия етаж. Защо плачете, много ли сте болна?

— Не съм болна, но искам да умра, защото злочестият ми живот не струва нищо — отговори непознатата.

— Нещастна ли сте?

— Да — отговори непознатата, — и вас ви очаква същата участ.

— Не разбирам — извика Ирма изплашена.

— Ще ви разкажа всичко… но сега тихо, защото идва някой.

Ирма се питаше дали не е говорила с някоя луда. Обзе я неописуем страх. Тя тръгна към вратата, за да види дали няма някой в коридора, но бързо отстъпи назад: вратата на стаята беше заключена. Ирма се озова пред нова загадка.

Надзирателката влезе усмихната.

— Защо е заключена вратата на стаята ми? — попита веднага Ирма.

— Такъв е редът тук. Нали ще се уплашите, ако някой ненадейно се промъкне при вас.

— Даже и така да е — отговори Ирма, — аз мога да заключа отвътре.

— Разбира се, че можете — каза жената, като се извиняваше. — Ако желаете, ще оставя вратата отворена.

— Да, да, моля ви — отговори Ирма успокоено.

Беше се мръкнало. Ирма си легна, но не можеше да заспи. В ушите й непрекъснато звучеше онзи тайнствен плачещ глас.