Графиня просякиня

Една нощ в къщата на Пен

Шелер положи големи усилия да утеши бедната майка, но признанието му, че не е намерил детето, нарани още повече измъченото й сърце.

— Вие сте болна, графиньо. Ако държите да намерите детето си, трябва да направите всичко възможно и да запазите живота си.

Ирма поиска да каже още нещо, но устните й само се помръднаха, без да произнесат нито дума.

— Елате, графиньо, доверете ми се! Знаете, че ви желая доброто.

— Зная — отвърна Ирма, — и съм ти много признателна. Но каква полза… Ти не можеш вече да ми помогнеш, а мъката за детенцето ми е толкова голяма, че не може да бъде премахната с утешителни думи.

— Не трябва да губите надежда! Имайте доверие в мен, аз няма да се успокоя, докато не намеря малката Лидия.

Ирма не отговори, само взе ръката на Шелер и я стисна с признателност.

— Радвам се, че сега сте по-спокойна — каза усмихнат Шелер, взе Ирма под ръка и я заведе в къщата на Пен.

Милия чу стъпки по стълбата и бързо отвори вратата.

— Кой е? — попита тя.

— Ние сме — прозвуча в тъмната зала силният глас на Шелер.

Лампите все още не бяха запалени и в първия миг Милия не позна гласа на Шелер и бързо затвори вратата. Но след като поразмисли малко, усмихната я отвори отново.

— Ти май помисли, че идват разбойници? — попита Шелер усмихнат. — Е, мила госпожице, как можа да не познаеш най-добрите си приятели?

Милия почти не чу закачливите думи на Шелер. Погледът й беше прикован в Ирма.

— И вие ли сте тук, скъпа мисис? — извика тя, грабна бързо ръката на Ирма и я целуна.

— Вода, за Бога, вода, задушавам се! — простена тя.

— Донеси чаша вода! — каза Шелер. — Ако имате вино, още по-добре.

Милия изтича пъргаво като сърна в съседната стая и след няколко секунди се върна.

Ирма с треперещи ръце поднесе чашата към пресъхналите си устни. Тя нямаше сили дори да крепи чашата, която падна на пода и се разби на малки парчета.

Шелер направи знак на Милия. Тя се приближи до него и той й каза тихо:

— Пригответе легло за графинята, тя е тежко болна.

— Ще й отстъпя моето.

— Бог да те благослови! А сега — на работа! Аз ще отида до хана, за да потърся нещо подкрепително.

И Шелер излезе.

Милия отведе графинята в стаята си и започна да я съблича. При вида на израненото й тяло очите й се напълниха със сълзи. Засъхнала кръв имаше по раменете и краката й. Милия проми внимателно раните. Когато най-сетне Ирма можа да легне, тя избухна в ридания.

Милия я гледаше, скована от невъзможността да помогне на графинята.

— То умря — ридаеше Ирма, — а аз все още съм жива… Къде е детето ми? — извика тя сърцераздирателно и понечи да слезе от леглото.

Милия я задържа.

— Миледи — извика тя, — опомнете се! Детето ви е живо.

Тези думи като че подействаха успокоително на Ирма. Тя отпусна глава на възглавницата и промълви с печален глас:

— Жива…

Времето течеше мъчително.

В един момент Ирма протегна ръце и заговори:

— Нищо, нищо не виждам вече от бащината си къща. Само майка ми със зачервени очи пее песента, с която ме е приспивала, когато съм била малка.

И с тъжен глас запя песен от своето детство.

Милия не можа да издържи. Коленичи до леглото и заплака.

Ирма свърши песента. В стаята беше тихо, навън бурята пееше мрачната си песен. Умората надви Милия и тя затвори очи.

Изведнъж чу сърцераздирателен писък и скочи.

— Въздух, въздух! — викаше Ирма, притискайки гърдите си с ръце. — Въздух, задушавам се…

— Боже, какво се е случило? — сънено попита Милия.

Само един поглед обаче беше достатъчен да разбере сериозността на положението. Челото на Ирма беше покрито с пот, гърдите й се повдигаха тежко.

Изплашена, Милия изтича навън и донесе чаша студена вода. Поиска да даде на Ирма да пие, но като видя пламналото й лице, се въздържа. Състоянието на болната се променяше с всяка изминала минута.

— Въздух, въздух!… — извика отново тя.

Милия се уплаши. Обзета от страх за живота на графинята, тя се спусна към прозореца, отвори го и извика в тъмнината:

— Помощ, Шелер, помощ!…

Някаква сянка бързо се приближаваше към къщата.

След малко Шелер като светкавица влетя в стаята. Той моментално разбра, че Ирма имаше опасна треска. Изходът от нея често пъти е смърт, но той се надяваше да спаси клетата жена.

— Донеси ми студена вода и една кърпа — каза той шепнешком, — трябва да й направим компреси.

Милия изпълни нарежданията му.

Още след първия компрес настъпи леко подобрение в състоянието на Ирма. Като констатира това, Шелер не можа да се сдържи и прошепна на Милия:

— Виждаш ли, госпожице, колко изкусен лекар съм! Впрочем трябвало е да стана доктор, тогава болните едва ли щяха да умират.

Милия усмихната не преставаше да подава компреси на Шелер. Ирма се съживяваше като повехнало полско цвете след дъжд. Към три часа сутринта треската попремина и успя да им прошепне няколко думи за благодарност. Те бяха изречени с такава топлота и сърдечност, че и двамата почувстваха как радостта изпълва сърцата им.

След това Ирма спокойно заспа.