Графиня просякиня

Една ужасна нощ

Ирма въздъхна с облекчение, когато с помощта на Юнона се отдалечи от мястото на страшната катастрофа, за да не чува писъците и стоновете на ранените и умиращите. Около двете жени, докъдето достигаше погледът им, се простираше голямо блато и сега на Юнона предстоеше, използвайки опита си на скитница, да излезе и изведе Ирма от тази опасна местност.

Негърката вървеше напред и търсеше удобна пътека. Тя преведе с голямо внимание своята господарка по няколко острова сред блатото, покрито с трева и тръстика. Беше взела един голям клон и като го размахваше и удряше с него по земята, разчистваше пътя от змии и влечуги, каквито в тази местност имаше в изобилие.

Доста време мина, докато Ирма и Юнона можаха да се установят на едно по-високо и сухо място, под сянката на едно дърво. Тук двете жени се нахраниха. Ирма искаше да стигнат до следващата гара, затова Юнона внимаваше да не изгуби от погледа си трасето на железопътната линия. Но тази гара беше много далече, а вече започваше да се мръква. Ирма с ужас си помисли, че ще бъде принудена да прекара нощта сред тръстиките, заобиколена от змии.

Изведнъж Юнона наддаде радостен вик.

— Мисис, ние излязохме от блатото, тук вече е твърда земя.

— Слава богу! — въздъхна Ирма зарадвана. — Сега ще можем да си починем спокойно.

В това време обаче небето помръкна. Чуваха се гърмежи и всичко показваше, че наближава буря. Понеже трябваше да се подслонят някъде, Юнона започна да строи колиба от пръти, вейки и листак, макар че беше вече тъмно. Като поработи известно време с присъщата си ловкост и сръчност, тя изведнъж вдигна глава и отправи поглед в далечината.

— Там има светлина — извика тя радостно. — Където има светлина, там трябва да има и хора. Да отидем там, мисис.

Тя хвана господарката си за ръка и я поведе по посока на светлината. След като изминаха значително разстояние, двете жени можеха вече добре да различат светлината. След още половин час път се озоваха пред малка къщичка. Посрещна ги кучешки лай.

Къщата се намираше край една гора. По всичко изглеждаше, че бе занемарена. Около нея имаше обор за добитъка. Един малък плет заграждаше жилището.

Юнона изтича бързо до вратата и почука. Кучето залая яростно. След малко отвътре се чуха стъпки. После вратата се отвори и на осветения праг се показаха мъж и жена.

— Нощта ни свари по пътя — каза Ирма със сладкия си глас. — Можем ли да намерим тук подслон за тази нощ?

— Разбира се, мисис — отговори жената, — но нашето жилище е доста скромно. Ще трябва да се задоволите с това, което намерите, понеже не сме се готвили за гости.

— Много съм ви благодарна — отговори Ирма, като влезе с Юнона в стаята. — Почувствах се щастлива, че можах да намеря убежище от наближаващата буря.

Жената отвори една врата и покани гостите да влязат в друга бедно наредена стая. Тя разглеждаше с любопитство красивото лице на Ирма.

— Но откъде идвате и как дойдохте именно тук? — запита пак жената, като приближи няколко стола до масата.

Гостенките седнаха и Ирма разказа на гостоприемните хора за катастрофата с влака и за своите странствания из обширното блато, докато стигне най-после тук.

— Сега разбирам защо днес следобед минаха толкова много локомотиви и вагони — каза мъжът. — Железопътната линия е наблизо и като бях в полето, се изненадах от това голямо движение. Друг път обикновено минават само два влака на ден.

— Колко път имаме още до най-близката станция? — попита Ирма.

— Ако тръгнете рано сутринта утре, ще вървите около три-четири часа — отговори човекът. — За жалост нямам никаква кола, иначе бих ви закарал дотам.

— Аз мога да отида и пеш — отвърна Ирма. — Днес извървях толкова много път, че свикнах да вървя пеш.

— Починете си малко, мисис — каза жената любезно, като я погледна със съчувствие. — Сега ще ви донеса нещо за ядене.

След това тя извика съпруга си и излезе с него навън.

Колонистът се беше установил с жена си тук, край блатото, защото в тази местност земята беше много евтина и даваше добър приход. Те нямаха деца и работеха толкова, колкото бе им необходимо за собствената им прехрана, за да не умрат от глад. Къщичката и полусрутените постройки доказваха, че много рядко човешка ръка похващаше да се погрижи за тях, за да ги предпази от окончателно разрушаване.

Мъжът и жената седяха при огнището и гледаха мълчаливо огъня, който бяха наклали.

— Какво ще кажеш за тази работа, Джим? — попита жената след няколко минути.

— Какво да ти кажа! След катастрофата на влаковете тяхното идване тук е обяснимо. Тази дама ми се вижда богата. Никак не е чудно, че не е искала да остане на мястото на произшествието, за да гледа умиращите.

— Не говори такива глупости! — възрази жената остро. — Моята мисъл е друга! Какво ще кажеш за жената? Тя е богата!

— Възможно е — отговори мъжът.

— Видя ли гребена, който носи? — продължи жената, отивайки ясно към целта си. — Той е покрит с диаманти. Не се съмнявам, че има в себе си и пари!

— Но каква полза? — забеляза мъжът.

— Каква полза ли? Те могат да станат наши!

— Не говори глупости!

— Де, де! Ти беше съден някога за кражба — отговори жената ехидно. — Пък и аз имам дълги пръсти. Трябва да опитаме. Нужни са ни пари. Това е! Сега ни се удава удобен случай да си ги набавим.

— Кой знае! — поклати глава мъжът.

— Слушай! — прекъсна го жената. — Негърката трябва да преспи тази нощ в плевника, а госпожата ще легне в другата стая, така че да можеш да работиш спокойно.

— Само убийство да няма — отвърна човекът. — Такова нещо не мога да извърша.

— Няма да стане нужда. Ще наредим работата хитро. Стаята няма ключалка. Ще се вмъкнеш и ще вземеш чантата й. Сигурно там си държи парите. Не вземай украшението, защото то може да ни издаде.

— А ако се събуди?

— Няма нищо, ще я следиш и щом усетиш, че се размърдва, ще избягаш веднага навън. На сутринта ще се вържем сами и когато тя дойде да се оплаква и ни намери така, ще й кажем, че през нощта са ни обрали разбойници. Ще плачем и ще охкаме, за да я заблудим. Ще разхвърляме и нашите вещи, за да се вижда, че и при нас са тършували.

— Чудесно! — забеляза той. — Но ако тя се събуди и тръгне веднага след мен?

— Бъди сигурен, че няма да тръгне след тебе. Ще вика и ще крещи, но няма да се помръдне от мястото си. Ти прави това, което ти казвам.

— Добре, признавам, че си съобразителна.

В това време Ирма и Юнона разговаряха за гостоприемството на съпружеската двойка.

— Юнона няма доверие в тях — каза негърката. — Те само се показват добри. Това е доказателство за лошо сърце. Юнона ще бди.

— Виждам, че си много мнителна, Юнона! Вярно е, че тези хора и на мен не направиха добро впечатление, но утре ще им платя добре и ще си отидем.

След малко жената на заселника покани Ирма и Юнона на вечеря. Ирма остана доволна от храната.

— Вярвам, че сте много уморена. Постлах ви в другата стая, а негърката ще спи в плевника.

Ирма искаше да задържи Юнона при себе си, но хазайката обясни, че няма постелки за нея. Негърката изпрати Ирма с един скрит поглед, който казваше, че тя ще бди добре през тази нощ.

Когато Ирма се прибра, поиска да заключи и видя, че вратата няма ключалка. Облада я лошо предчувствие въпреки уверенията на жената, че нищо лошо не може да се случи и че наоколо живеят само добри хора. Тогава Ирма реши да не заспива и само да полежи облечена, и то за малко, докато си почине. Тя се ослушваше плахо при всеки шум, но нищо определено не можеше да долови. Само дъждът плющеше навън.

Изведнъж се стресна. Стори й се, че дочу стъпките на човек, който се приближаваше към нейната стая. Тя беше угасила свещта. Гледаше към вратата и видя как тя бавно се отвори. Влезе някакъв мъж, който пристъпваше бавно и се ослушваше.

В това време друга една сянка застана на вратата. Ирма я видя добре. Стори й се, че в ръцете на силуета до вратата блесна оръжие, и едва не припадна от страх.

Междувременно човекът се приближи до стола, на който Ирма беше сложила чантата си. Той се наведе бързо, взе я и излезе като стрела навън, затваряйки вратата след себе си.

Това не беше някои друг, а самият хазаин. Той обаче скоро разбра, че сянката, която се бе появила на вратата, е негърката, за която погрешно си мислеха, че спи в плевника. Юнона само бе се престорила, че си ляга. В обора тя постоя около половин час и след това пак се върна на пруста. Тя се зачуди много, като видя, че кучето не е на мястото си. Това бе знак, че се крои нещо. Тогава се промъкна неусетно до пруста и се ослуша. Беше вече след полунощ, когато видя, че хазаинът се промъква крадешком. Юнона беше убедена, че човекът нямаше намерение да убива Ирма, а иска само да я ограби, затова го остави да извърши кражбата, за да се намеси в последната минута. Когато заселникът се приближи до леглото на Ирма, Юнона вече се бе прицелила в главата му с револвера си. Той не подозираше в какво опасно положение се намираше. Но когато тя видя, че крадецът взема само чантата, се оттегли много предпазливо, за да не бъде забелязана.

Заселникът затвори полека вратата и си отиде, последван от Юнона чак до дъното на пруста, където го чакаше жена му.

— Успя ли, Джим? — попита тя.

— Ето чантата — каза той радостно.

Когато разтвориха чантата, намериха в нея злато и пари. Юнона ги наблюдаваше. Тя бе решила да им отнеме плячката.

— Занеси сега чантата в кухнята, Джим! — каза жената. — Сложи я в гърнето и после ела при мен.

Малко след това Юнона също се промъкна в кухнята, взе чантата и я скри под роклята си. След това отиде да си легне в плевника.

Когато започна да се развиделява, Ирма стана. Тя реши да не казва на Юнона, че са я ограбили, защото се опасяваше, че негърката ще вдигне скандал пред заселника. В джоба и бяха останали още няколко долара, с които щеше да си плати сметката.

В това време влезе Юнона. Тя веднага схвана причината за мълчанието на Ирма относно кражбата, но беше твърде хитра и съобразителна, за да се издаде. Двете тръгнаха из къщата да търсят домакините и доста се учудиха на тишината, която цареше навсякъде, но още по-учудени останаха, когато намериха покъщнината разхвърляна, а заселникът и жена му — с вързани крака и ръце.

— За бога, какво се е случило? — попита Ирма.

— Нападнаха ни разбойници — завайка се жената. — Убили са навярно кучето ни. Съсипани сме!

— И мен ограбиха — каза Ирма печално, — задигнаха ми чантата.

— Вашата чанта ли, мисис? — извика Юнона. — Но защо мисис не ми каза?

— Едва преди малко забелязах, че я няма.

— Ясно — отсече заселникът, — ограбили и нас, и вас.

Юнона се усмихваше скришом, защото историята с връзването й беше ясна и имаше за цел да заблуди Ирма. Негърката задърпа Ирма да си вървят. Когато бяха вече далече, тя разказа на Ирма какво се бе случило и й върна чантата с парите.